„Стихове за любов и не само“ (изд. „Парадокс“, преводач: Диляна Денчева) е единствената стихосбирка на Анджей Сташук, един от най-успешните, награждавани и международно признати съвременни полски писатели. Издадена през 1994 г., книгата съдържа поезия, която по-късно ще отекне в прозаичните търсения на автора. Това са стихове на интимността, на сдържаната чувственост, на безименните бунтове и личните тишини. Тук Сташук е директен, но не оголен; нежен, но не сантиментален. В тези текстове се долавя духът на 90-те, преходен и непокорен, застанал между любовта и нейното отсъствие.
След тази книга Анджей Сташук се утвърждава като една от най-важните литературни фигури в съвременна Полша. Със своите 30 книги с белетристика, драматургия, есета и поезия, преведени на 24 езика, отличени с над 15 награди и многократно преиздавани, той отдавна се е превърнал в култова за полската публика фигура и в любим автор на огромна четящо-мислеща аудитория по света. Този „култ към личността“ му се дължи не само на огромния му писателски талант, но и на твърде необикновената му биография.
Предлагаме ви едно от стихотворенията, включени в сборника.
**********
Стихотворение № 10 Тази нощ те няма. Пустеят извивките на моята маса, а покривката е бяла и студена като чаршаф през първа нощ. Пустеят пътищата. Пустеят вестибюлът, чашата, пустеят джобовете на палтото, с което те шпионирам. Опразнен дом от гости, памет от вълнения, светлина изчистена от форми, в печката угасен огън. Тази нощ е готова. Упорства в своето начало като дъжд, окачен под облак. По стените няма сенки. Сенките са в лампите. Шепот, смесен с пух изпълва възглавниците. Сойки са набутали пиленцата по черупките. Засега часовникът и смъртта се отдават на любов. Нощта застанала е досами прага. Въздухът така е нежен/ е толкова ефирен, че не смея да помръдна. Ранява го цигареният дим, а дишането го тревожи. Околността е като животно: превръща се във бдителност. Прокрадва се безшумно и всички бягства са нейни подопечни. Източеният светъл врат на планината, скованите сухожилия на гората, пъргавите корита на потоците се носят по-бързо от водата. Тази нощ те няма. Ходът на дишането се забавя, кръвта обръща пътя, тялото е живо – по-дребно и все по-дребно, в ритъма на пролет, обърната наопаки под месечина, която се бои от пълнолуние. Денят е твърде кратък. Събития и вещи като подгизнали до кокал птици не са разперили крилете след пороя. Няма те тази нощ. Предметите си връщат идейната цялост. Жадуват употреба. Мирис, тъмнина, звук, пламък, стол, език и пръсти, спящо куче, око, ухо, и вкус, и допир – това всичкото, поспряло миг преди да се събуди, битува в страна на фантастична зоология, случва се в дебри на измислена флора. Друмищата опустяват. В последните коли и съдове се излюпват дим и сол. Нощ. Не ще премине никой, за да открехне времето. Мислите вият гнездо като мишки в корема на часовник. Друм, затворен с точка като договор. Звездите биха могли да паднат, но неподвижността обезсилва светлината. Студът превръща постелята в отломки лед. Достатъчно е да преминеш прага или дори да не напускаш вестибюла, за да провидиш видимата светлина като прозрачна. В угасналия дом, в пустия въздух на късния час захвърлям раните си, славното падение, благородния занаят на майстор на маски. Памет и желание като Божия милост ме водят в дебрите на твоите дрехи. Свалям облеклото си, за да опитам в празните ръкави на роклите, в пространството на ръкавиците, в улея на сандала, в очертанията на бижутата, между копчето и илика да надмогна отсъствието ти чрез своето тяло. Ту тук, ту там кръвожадни лисици с пламъчетата на своите лапи бележат път към тебе. Но вътре в моето кожухче е поникнал мъх. И съм по-близо до дървото около което кръжат годишното и климатично време. Непоклатим, спокоен, сляп аз виждам как в преддверието на лятото захвърляш своите дрехи. Големият златен палат на зноя те кара да затърсиш сянка. Нощ. Пътят чезне във гората на мястото, където се разхожда догадката.
