В новата си книга „Маниак“ (изд. „Лабиринт“, преводач: Юлия Гешакова) чилийският писател Бенхамин Лабатут, един от най-мощните нови гласове в съвременната литература, обогатява и доразвива идеите на „Кога престанахме да разбираме света“, бестселъра, който му донесе световна слава и в който той се спира на мрачните проявления на великите достижения в науката.
„Маниак“ е виртуозно произведение, вместило в себе си и историческия роман, и философския трактат, и митовете за съвременните технологии. Лабатут пише за учените така, както Боланьо – за поетите. В центъра на този литературен триптих е Джон фон Нойман, титан в науката, унгарец вундеркинд, направил революция във всичко, до което се е докоснал, участвал в проекта „Манхатън“ и създал архитектурата на изчислителните машини, въз основа на които е разработен един от първите компютри МАНИАК.
Историята на Фон Нойман е предхождана от разказа за трагичната съдба на друг прочут учен – Паул Еренфест, а последните глави са посветени на съдбоносния турнир по го, най-сложната игра, измисляна някога. Поредицата противоречиви събития в световната наука: от създаването на водородната бомба до появата на суперкомпютрите, които пораждат у някои възторг, а у други ужас, завършва със смазващата победа на изкуствения интелект над човека, което ни кара да се замислим докъде са ни довели и къде ще ни доведат технологиите във време, когато здравият разум е тласнат на ръба на хаоса.
Прочетете откъс от книгата при нас.
*****
Ако ние, физиците, вече бяхме познали греха, с водородната бомба се обрекохме на вечни мъки. През есента на 1952 година, докато в Съединените щати милиони невинни деца се готвеха за Хелоуин: вампирчета с остри зъби, от които капеше бутафорна кръв, с ръце, увити в бинтове, за да не се разкапва плътта на мумията с прокълната душа, отдавна изсмукана от мъртвите ѝ вени, с протегнати напред длани, които се тресяха в предчувствие, готови да се включат в пародийния ужас в навечерието на Вси светии, нощта, когато духовете на мъртвите се връщат, за да се разхождат на воля между живите – на другия край на света, на остров в атола Ениветок в южната част на Тихия океан, избухна „Айви Майк“, истинско чудовище, първият прототип на най-смъртоносното оръжие в историята на човечеството: взрив, петстотин пъти по-мощен от бомбите, с които бяхме избили четвърт милион души в Япония. Ужасяващо, наглед дяволско изобретение: огромен стоманен резервоар, висок почти три етажа, с тегло осемдесет и два тона, пълен с втечнен деутерий – изотоп на водорода, – изстуден до минус двеста и петдесет градуса по Целзий. Това е горивото за термоядрения синтез, за термоядрения взрив. Основната бомба обаче се взривяваше от друга. Трябваха ѝ рентгеновите лъчи от по-малка атомна бомба от типа на „Дебелака“, който хвърлихме над Нагасаки. Тя беше поставена върху резервоара и стърчеше като раково образувание. Цялото съоръжение с подпорите, системите за охлаждане, сензорите, трансформаторите, тръбите, рефлекторите от златно фолио, оловните заглушители, полиетиленовото покритие и плутониевата „свещичка“, обогатена с урани тритий, беше толкова голямо, че изглеждаше по-скоро като малка фабрика, отколкото като бомба. Съхраняваше се в хангар, построен на остров Елугелаб, който при взрива се изпари мигновено. Изчезна напълно, изтрит от лицето на Земята заедно с осемдесет милиона тона корал, а на мястото му се появи кратер, дълбок колкото сграда със седемнайсет етажа, за който в един от официалните доклади пишеше, че бил „достатъчно голям, за да побере приблизително четиринайсет сгради с размерите на Пентагона“. В първите секунди на термоядрената реакция на мястото на взрива изригна ярка светлина, същата, която бях видял при „Тринити“. Закалени в битки войници, които се бяха сражавали и проливали кръвта си през Втората световна война, паднаха на колене и започнаха да се молят. Усетиха, че се случва нещо неописуемо лошо, когато видяха как костите им се очертават като сенки през живата им плът. Дори онези, които бяха в затворените помещения, бяха почти ослепени от сноповете светлина, проникнали през най-малките процепи и дупки в обезопасените врати и люкове. След блясъка се появи огромно огнено кълбо, изникнало на хоризонта заедно със слънцето, което тъкмо изгряваше. Бързо се разрасна и се превърна в огромен облак с формата на гъба, който се издигна към стратосферата и продължи да се извисява, докато стана пет пъти по-висок от Еверест. По размери облакът бе несравнимо по-голям от онзи, който бях видял в пустинята: очевидците на разстояние петдесет километра от изпарилия се остров потръпнали, когато той надвиснал над главите им и започнал да се поклаща на широко мръсно стебло от коралови частици, отломки и водна пара. Докато се разпростираше, огненото кълбо достигна температура от триста милиона градуса – по-висока, отколкото в ядрото на Слънцето. Изглеждаше като живо, раздуваше се и се свиваше като мармалад, врящ в гърне, с големи черни буци, които плаваха в неговата ненаситна маса. Небето почервеня като в пещ. Един от пилотите, които кръжаха в небето, писа, че изглеждало така, сякаш ври самата атмосфера. В небето се струпаха огромни облаци, последвани от странен мрак, който се втурна към хоризонта по петите на звукова вълна, толкова мощна, че няколко минути тътенът отекваше между стратосферата и океана. Гърмът от бомбата беше оглушителен. „Гледката беше величествена, все едно от всички посоки ни връхлитаха стотици бури. Имахме чувството, че небето ще се продъни. Ушите ни пищяха и боляха часове наред“, разказа един от моряците, наблюдавал взрива от военен кораб. Топлината от взрива беше такава, че на километри оттам биолозите намираха птици с изгорена перушина и риби, останали без кожа от едната страна, сякаш са били хвърлени в горещ тиган. „Тази горещина никога няма да я забравя – ми каза по-късно един физик, мой приятел, който бил на четиресет километра от епицентъра. – Изживяването беше ужасяващо, защото температурата не спадаше. Когато се взривява килотон като при изпитанията на „Тринити“, има ярка светлина и толкоз, но при тази голяма водородна бомба горещината не отслабваше, а напротив, постоянно се усилваше. Бях готов да се закълна, че целият свят гори.“ В Лос Аламос след първите успешни изпитания ние изпаднахме в еуфория и дни наред празнувахме, пиехме и се веселяхме, но учените, станали свидетели на първия термоядрен взрив в света, бяха ужасени от силата, която са отприщили. Мнозина веднага изразиха съжаление. Хърбърт Ф. Йорк, директор на лабораторията за производство на оръжие в Ливърмор, описа „Айви Майк“ като „зловещо знамение, белязало коренен поврат в историята – миг, когато развитието на света рязко се отклони от предишния си път, за да поеме по по-опасен. Атомните бомби – каза той, – колкото и да бяха унищожителни, имаха ограничени възможности. А сега сякаш се бяхме научили как да преодоляваме всички ограничения и да правим бомби с безпределна мощ“. Мисълта ми е, че, Боже мой, онази проклета бомба изненада дори президента Айзенхауер. Той тъкмо бе избран и просто не можел да повярва на ушите си, когато му съобщили за взрива в Тихия океан. „Излишно е да създаваме оръжие, достатъчно силно, за да унищожи всичко. Пълното унищожение е отрицание на мира“, заяви той, но вече бе твърде късно.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
