„Вопълът на копринената буба“ от Ши Насиър (изд. „Прозорец“, преводач: Мария Михайлова) е вълнуващ роман за съзряването на млада жена, който обхваща едно десетилетие в началото на XXI век и хвърля светлина върху пагубните ефекти на политиките на авторитарния режим.
Чен Ди расте в Китай през 90-те години на миналия век, в село, където неспазването на стриктно наложената политика за едно дете на семейство се смята за равносилно на престъпление. Тя трябва да се бори, за да получи образованието, за което жадува, в свят, където момчетата са поставени на пиедестал. Когато става свидетел на жестока сцена, последвана от немислима семейна трагедия, всичко, което си е мислела, че знае за своята общност, е изтръгнато от корен.
След последвалата преждевременна смърт на майка ѝ жаждата за отмъщение на шестнайсетгодишната Чен Ди срещу онези, които смята за отговорни, води до трансформацията ѝ от будно, маргинализирано дете в смела, практикуваща айкидо млада жена. Тя пристъпва смело и целенасочено в хаоса на големия Шанхай, но там един самонадеян младеж и един учител по бойни изкуства може би ще успеят да пропукат твърдата ѝ черупка.
Прочетете откъс от романа при нас.
*******
4.
СЪЧУАН
ЕСЕНТА НА 1991 Г.
На зазоряване Чън Ди последва майка си, когато излизаше от дървената къща към памуковата нива. Дългата майчина плитка се полюшваше пред нея, а двете къси плитчици на Чън Ди подскачаха над мъничките ѝ рамене. Момичето прибра бретона си с фибата във форма на листо. Не би признала пред никого, че обича искрящия ѝ зелен цвят, че подаръкът, който татко ѝ беше направил миналата година, ѝ беше станал любим.
Прекосиха каменния мост и стигнаха до нивата. Сухо гниене и антракноза тази година правеха беритбата на голяма част от памука невъзможна. Дядо непрестанно се беше оплаквал от обилните дъждове по време на покълването, от липсата на дъждове по време на цъфтежа и отново от непрестанните дъждове преди беритбата. Но най-много мразеше памуковата нощенка, която се бяха помъчили, но не бяха успели да изтребят.
– Използвай тези – майка ѝ подаде чифт плетени ръкавици за бране на памук.
Чън Ди не ги взе. Вместо това се вгледа в майка си, като ѝ се искаше да беше наследила повече от нея, а не само високото чело. Посегна към окото ѝ.
– Още ли те боли? – Миналата седмица майка ѝ беше откраднала пари зад гърба на мъжете, за да купи ръкавиците за Чън Ди, които да предпазват пръстите ѝ от бодлите на острите топки. Но кражбата беше довела до удар по лявото око на майка ѝ и мястото първо стана лилаво, а сега бе зеленикаво. Това пронизваше сърцето на Чън Ди много по-силно, отколкото някога щяха да я убодат растенията.
Майка ѝ улови мъничката ѝ ръка и сама ѝ сложи ръкавиците, после я погали по родилния белег.
– С тази синина си приличаме повече. – Каза го така, сякаш родилният белег на Чън Ди беше нещо симпатично, което всеки искаше да има.
Чън Ди се усмихна, твърдо решена да не позволява на ръкавиците да я забавят. Ниският ѝ ръст означаваше, че няма нужда да се навежда. Тя завъртя и откъсна памука от семенника, после пусна своето малко облаче в чувала, който висеше на врата ѝ.
– Не ми харесва, че те бият.
– Ръката на баща ти е мека, той само се преструва, че ме удря.
– Не мисля така. Може да е по-мършав, но когато дядо му каже, винаги го прави.
– Добрият син винаги се подчинява на баща си.
– Той дори не е истински син на дядо.
– Затова трябва да му се подчинява дори повече. – Майка ѝ откъсваше от много семенници, преди да пусне всичкия си памук наведнъж. Тя сложи ръка на корема си. – Така или иначе, скоро ще престанат.
– Искаш да кажеш…
– Отново съм бременна.
Чън Ди нищо не каза, само стисна шепа памук със студена, потна длан.
– Имам чувството, че този път ще си имаш братче.
– Ами ако е още едно… – Момиче. Очите ѝ се стрелнаха към стената вляво от нивата. През годината бяха пребоядисали огромния надпис два пъти, но яркочервените думи си бяха същите: „Едно е добре – син или дъщеря, еднакво добре“.
Това просто не беше вярно.
Майка ѝ посегна към друга памукова топка.
– Няма да е.
– Ами ако е? Татко пак ли ще я занесе до спирка…
– Няма да е! – Ръката на майка ѝ затрепери, стиснала памука. – Ще бъде Малък Тигър. Така ще е, знам. Не мога… да си позволя пак да се проваля. – Тя укроти ръката си. – Малък Тигър ще ходи на училище и ще направи живота ни по-добър.
Чън Ди си представи малко момченце, хванало молив и тетрадка, което тича към училище и я оставя на памуковата нива, и за пръв път изпита завист към някого, който дори не съществуваше.
– Аз защо не мога да ходя на училище? – оплака се тя. През последните две години се беше промъквала до селското училище дузина пъти, но без съгласието на дядо ѝ не я пускаха там. Миналата година учителката – стара жена с голям нос – я беше пернала по главата с изтривалката за черната дъска и по косата на Чън Ди се беше посипал бял тебеширен прах, като въшки. Учениците бяха избухнали в смях.
Майка ѝ въздъхна.
– Аз ще продължа да те уча.
– Но ти самата не знаеш много. Не можеш да прочетеш новия куплет върху къщата на дядо Сун. – Чън Ди моментално съжали за думите си, щом видя как майка ѝ прехапва устна.
Остър звук разсече утринната тишина. Чън Ди и майка ѝ се спогледаха и се обърнаха към двата високоговорителя, монтирани на бетонен стълб насред полето. Такива имаше навсякъде из селото, но рядко прогърмяваха в този ранен час. По принцип предаваха новини, развлекателни програми и обявяваха сватби и погребения. Партийните кадри дори припяваха стихчета, за да поощряват патриотизма. През лятото бяха порицали едно семейство по високоговорителите, че е обрало мириката на съседите си, и един младеж, който не бил проявил синовна почит към баща си.
– Внимание, селяни – прозвуча пронизителен мъжки глас, спокоен, но смразяващ. Дори децата знаеха, че това е тонът, който евнусите от династия Цин са използвали, за да обявяват императорските декрети. Говореше началникът Лю. – Семейното планиране ни помага да се справяме с недостига на природни ресурси и потребителски стоки, то насърчава икономическия растеж на нацията ни. Дълг на всеки гражданин е да го спазва. – Той се засмя тихо. – Срам за Ли Сан и Уан Тин! Снощи тази невъздържана двойка подкопа семейното планиране…
Всички възрастни говореха за това как окръгът е разделен на две епохи – едната преди Лю и другата след него, особено в село Дацъ. Предшествениците на Лю бяха налагали политиката за едно дете, прибирайки подкупи и държейки едното си око отворено, а другото затворено. Но после от столицата на провинцията Чънду бяха изпратили Лю в окръга им, за да „следи селата, които са отрицателен пример за подражание“. На практика той дойде с добри новини: в определени селски региони се прилагаше политиката за едно дете и половина, тоест първа дъщеря се смяташе за половин дете, което означаваше, че ако първото дете на двойката е момиче, след минимум пет години могат да имат още едно. Но ако второто им дете отново се окажеше момиче, тогава трябваше да се примирят с две дъщери.
Хората с една мъжка рожба искаха още, за да са сигурни, че ще имат поне един син, който ще има син, който също ще има син. Освен това новата политика разгневи всички семейства с две дъщери. Ако момче означаваше благоденствие, две момичета значеха двойно бреме – двойно повече пари, похарчени да отглеждаш някой, който накрая ще принадлежи на друго семейство.
Лю често се присъединяваше към своите подчинени, докато работеха, за да е сигурен, че политиката се прилага. Пребиваше всеки, който се опиташе да го подкупи. Беше предан на делото.
От село на село се носеха най-различни слухове.
– Цялата група на Лудия Лю нахълта, наритаха старците и момчето, сринаха покрива. Какво можеше да стори Червено цвете? Трябваше да се върне и да направи аборт. В края на краищата, те вече имат син, не могат да опитват за друго дете.
– В шестия месец! Лудия Лю каза да пробват с иглата. Една доза и малкото спря да рита. Семейството си изплака очите, старият У едва не умря на място, защото, познайте, беше момче! Ами ще трябва да живеят с двете си момичета.
– Когато Лудия Лю стигнал у тях, те вече били погребали мъртвороденото бебе, но той не им повярвал – повтарял, че са надхитрили системата и са скрили някъде бебето, за да имат друго. Така че се принудили да изровят трупчето, за да му покажат доказателството!
Всеки път щом Чън Ди чуеше такъв слух, сърцето ѝ се разтуптяваше силно. Тези истории ѝ се струваха страшни като легендите за жената призрак, която поглъщаше деца в ямата Дацъ.
Високоговорителите престанаха да тръбят и памуковата нива отново притихна.
Чън Ди никога не беше виждала Лю лично, но знаеше, че служителят смята бременността за лоша идея, също като нея. Яростта на дядо след раждането на сестричката ѝ още грееше ярко в паметта на Чън Ди. Беше изминала година и никой, дори майка ѝ, не говореше за момиченцето. Но Чън Ди знаеше, че майка ѝ сигурно се моли, също като нея, бебето да порасне живо и здраво. Чън Ди отново си представи набръчканото лице на добрата бабичка край автобусната спирка. Надяваше се жената да е прибрала бебето в своя дом, а не да го е изоставила.
Дали пък майка ѝ не беше забременяла отново само и само да получи няколко месеца добро отношение? Тази година повечето пъти побоите над тях бяха по вина на памуковите нощенки. Поколение след поколение от тези вредители бяха прояждали семенниците на памука, преди да достигнат зрялост, и настроението на дядо беше по-лошо от всякога.
– Ех, да нямаше толкова много буболечки – каза Чън Ди. – Тогава може би щяха да се държат с теб по-добре, мамо, без да се налага да забременяваш.
Ръцете на майка ѝ продължаваха да сноват.
– На света има и добри буболечки.
– Но те са вредители.
– Не и цанбаобао. – Копринените буби или буквално бебетата на копринената буба. – Те изплюват коприна и от тази коприна можем да си правим дрехи.
Чън Ди се замисли.
– Значи копринените буби са като памука?
– Схватлива както винаги. – Майка ѝ описа копринените буби: черни, когато са малки, после сиви, бели и прозрачни, преди да изпредат пашкула. Чън Ди си представи гъсениците: не космати, не зеленикави или бледорозови като гъсениците на памуковата нощенка. А бебета. Обичани бебета.
Първите лъчи докоснаха лицето ѝ, когато извитият гръб на слънцето изникна иззад хълмовете, делящи сумрачното поле от пламналото небе. И двете пуснаха памука в торбите си и погледнаха на изток. Огненият обръч си проправи път нагоре и озари света. Чън Ди вдиша землистия мирис и усети как дробовете ѝ се издуват, свиват се и пак се издуват. Лицето ѝ се стопли.
– Не е ли изпълнено с живот? – каза майка ѝ с очи, взрени в слънцето.
Изгревът пропъди тъгата им, момент със слънцето, който си беше само техен. Закукурига петел. Чън Ди искаше да поговори още с майка си, преди другите да са дошли.
– Ако копринените буби са като памуковите растения, тогава има ли ферми за копринени буби?
Сухите стръкове около тях зашумоляха. Памукът в ръката ѝ едва не отлетя, но тя бързо го пусна в торбата си, която се издуваше като бременен корем.
– Израснах в една такава.
– Наистина ли! – Чън Ди знаеше само, че майка ѝ не е от тяхното село, и сега ѝ се струваше, че години наред тя нарочно бе избягвала да говори за фермата с копринените буби. – Липсва ли ти?
Майката на Чън Ди допря длан върху очите ѝ. Момичето се разтопи от това докосване, въпреки че ръката на майка ѝ беше загрубяла и с бинтове на половината пръсти.
– Представи си бамбукови кошници, покрити с черничеви листа. Представи си бели и златни пашкули, които копринените буби изпридат, за да се затворят вътре. Чудна гледка. – Тя свали ръката си. – Но съвсем малко копринени буби доживяват да станат пеперуди.
– А останалите?
– Сваряват ги живи вътре в пашкулите.
Чън Ди ахна.
Погледът на майка ѝ я накара да се чувства пораснала.
– След сваряването издърпват копринените нишки от пашкулите. По това време какавидите вече отдавна са умрели.
– Но ти каза, че копринените буби са добри!
– Добри са само за производството на коприна.
– Но не заслужават ли да живеят?
– Копринената буба трябва да направи дупка в пашкула, за да излезе, и така поврежда коприната. Убиваме копринената буба, за да спасим коприната. – Майка ѝ се протегна към един голям семенник и с въртеливо движение отскубна памуковата топка. – А и дори да излязат, копринените пеперуди, така или иначе, не могат да летят.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
