Книгата на Ина Иванова „Непокътнат свят” (изд. „Жанет 45“) се опитва да улови есенцията на нещата, с които сме заобиколени, да преживее магичното, закодираната „другост” на битийно познатото. Леко отместване на фокуса – и можем да надникнем отвъд привидностите.
Стихосбирката съдържа три цикъла: „Невинни поклонници”, „Провинциални пейзажи” и „Каквото изгубихме“. И в трите по различен начин са интерпретирани темите за паметта и загубата, за „нежната сила“ на времето, за любовта, за крехкия ни баланс с природата или за „хоризонтите на скръбта”. Светът на човека – чуплив и устояващ, променлив и скрит, дълбоко интимен, но и общ по отношение на идеите, които поколение след поколение ни вълнуват.
„Непокътнат свят” осветява онези непокътнати, досегаеми само по силата на поетичната чувствителност зони, за които все повече имаме нужда да говорим – именно през изкуствата.
Предлагаме ви две стихотворения от книгата.
Тялото на паметта Ръцете, които мелят бисквити и орехи, после топят маслото на водна баня. Жените, хвърлящи поглед през прозореца, навън, където плодовете зреят и градовете спят, размекнати в следобеда, и децата спят в размекнатия следобед, а косите им ухаят на прясно окосена трева, докато котките лениво почистват тялото на дома с език в разтопените от слънце и меланхолия часове. Времето е кръгъл суров бонбон, ръчно приготвена планета, оваляна в смлени орехи и поръсена с надеждите на майките, лелите, на всички онези жени, които от десетилетия въртят между дланите си тези малки кълба от бисквити и захар и ги крият в хладилника да стегнат, всички онези жени, които са сигурни, че очакването ще глазира душата на съставките. А ти, още дете, обикаляш като безпризорна котка около кухненската маса, дават ти да опиташ тестото на света, казват ти, че бонбоните са в хладилника, че да чакаш си заслужава – винаги и за всичко. Още не знаеш – след години като векове, пръстите ти също ще мачкат размекнатото масло и ще повтарят в унес движенията на всички вещи жени преди теб, докато децата ти спят в захаросания въздух. Паметта на тялото, тялото на паметта. * * * Както засаждаш дърво в гората и ѝ казваш: приеми го – нека е твое. Както баща сплита плитката на дъщеря си с несръчни движения и пръстите му изтръпват от нежност. Както сломеният мъж поглежда към онзи затворен прозорец. Както угасват лампите на града – стая след стая и над площадите остават само траекториите на птичите пътища. Както от небето заничат Сириус и Касиопея и дори не подозират съществуването си. Така безшумно трепти животът, стар лампов телевизор, тромав и непонятен. И ние блестим на небесносинята му палуба голи, ласкави, току-що създадени топли звезди, малки принцове. Крием тъгата зад пъповете си, приемаме я, таен център на тежестта ни, нека е наша.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
