„Боб Хъни, който прави разни неща“ от Шон Пен (изд. „Locus“, преводач: Катя Перчинкова) е хаплив и изпълнен с хумор роман за един съвременен американски мъж, предприемач и, от време на време, наемен убиец.
Образец за старомодния предприемачески дух на Америка, Боб Хъни продава септични резервоари на Свидетелите на Йехова и организира празнични фойерверки за чуждестранни диктатори. Освен това е наемен убиец и работи за тайна програма, ръководена от незнаен отдел на американското разузнаване, която елиминира стари и сакати хора, и всички онези, които изцеждат ресурсите на консуматорското общество.
В една Америка, изпълнена с предатели, страх от тероризъм и политика, потънала в калта, Боб решава, че е време за промяна − ако, разбира се, преди това не го разобличат алчните медии или не го убият мистериозните ръководители на Скотсдейлската програма.
Прочетете при нас откъс от блестящия дебют в художествената литература на един от най-бележитите артисти на Америка!
Станция девет
Религиозен туризъм 2015 г.
Отблясъците, гърмежите, искрите и извисяващите се пламтящи цветове, виртуалният небесен танц на зарята на Боб на остров Маргарита във Венецуела бяха сензационни и провлякоха вниманието на прогресивните правителства в целия регион. Те се надпреварваха да се възползват от услугите му. Печелившата страна в този търг, Боливия, нямаше излаз на море, откакто загуби брега си от Чили по време на Втората тихоокеанска война. Но президентът й, индианец, не се отказа и определи езерото Титикака като сцена за демонстрация на научните изследвания в сферата на екологията по време на Националния фестивал на киноата, който се провеждаше в рамките на един уикенд. Боб щеше да пренесе с товарен самолет пиротехническото си корабче и да кацне на 4267 метра надморска височина в Ла Пас, да подъвче какаови листа за разреждане на кръвта и да превози с камион оборудването си до езерото за тържественото откриване на изложението на президента. По пътя очите му попадаха върху плакати „Издирва се“ със снимка на хасидски евреин от Бруклин, който беше хвърлен в затвора по измислено обвинение за пране на пари. Странно беше да види мъж с ермолка и дълги кичури коса от двете страни на лицето. Още по-странно беше, че плакатът беше окачен по дървета в боливийската джунгла. Очевидно този тип беше избягал от затвора и сега беше скитащ… беглец.
След като впечатли поредния държавник с фойерверки, Боб реши да отиде до пристанищния град Арика в северната част на Чили, да пусне корабчето на вода и да поеме на север, обратно към Калифорния, по море. С помощта на перуанска компания за превози и портолан в джоба, той премина през спорните територии[1] до морския бряг. Въоръжен с палатка, водолазни принадлежности, предостатъчно гориво и външен мотор, Боб щеше да се впусне сред вълните и може би дори да се гмурка, ако му се предоставеше възможност. Според една карта само на три километра от чилийския бряг имаше чудесен дълбоководен каньон. Боб пусна котва при плиткия край на каньона, където скалите започваха само на двайсет метра под повърхността, облече водолазния костюм и скочи в пропастта.
Откри спокойствие в тъмните дълбини и заплува сред рояци биолуминисцентни риби. В компанията на охлювчета, сепии и симбиотните бактерии на морските дяволи можеше да се каже, че океанът е единственият приятел на Боб. Тук той не нарушаваше потока на водата и по-скоро се носеше по течението, отколкото плуваше. Тук биолуминисцентната светлина не го дразнеше за разлика от повърхността, където всички видове светлина го дразнеха, а самата светлина изглеждаше породена от дразнения. Единственото желание на човек на подобна дълбочина беше да гледа, да диша и да следи сърдечния си ритъм. Нямаше билбордове, телевизия, публикации в Инстаграм, нямаше я Ани, нямаше я бившата му жена. Не се чуваше дори ехото от развилнял се чук. Не, морето беше владението на Нептун, а Боб − най-покорният му слуга. Тъй като кислородът в бутилката му намаляваше, беше време да се отправи бавно нагоре към повърхността. През разсейващата се тъма на бездната и отразените лъчи пъстра слънчева светлина, той се издигаше постепенно и накрая изплува и вдиша дълбоко свежия въздух. Изтощен, той се набра и седна на крайчеца на лодката с лице към океана и плавници във водата, свали маската и горната част на водолазния костюм, затвори регулатора му и разкопча скобите на кислородните бутилки. След като свали товара от гърба си, Боб се взря в слънцето, докато не го стресна глас. Той се обърна и видя трескав, мокър до кости евреин да насочва към него харпун.
− Койсти?![2] − попита мъжът. − От боливийското разузнаване ли си?! Или от картелите?! От съда?! Казвай веднага, кой си?!
− Аз съм Боб. Боб Хъни.
− Американец ли си? − изсъска мъжът.
Боб кимна.
− К’вопраишдолу?[3]
− Гледах рибите. Плувах.
− Моля?
− Ами да. Гмурках се.
− Трябва да се разкараш оттук − рече мъжът.
− Ти откъде изскочи?
− Изкопах тунел и избягах от затвора. Скрих се в джунглата. Изтичах през дърветата до пътя и хванах автобус до границата. След това се добрах до брега. Не знам да плувам, но успях, успях, КУЧИ-СИНОВЕ-ТАКИВА!! Плувах кучешката, КАТО КУЧЕ!
Мислите на Боб неизбежно стигнаха до заключението, че с него споделят нещо много лично.
− И аз понякога се чувствам като куче − каза той.
Тези думи, изглежда, успокоиха мъжа и Боб разбра, че май е срещнал своето амфибиологично съответствие!
− Накъде отиваш, Боб?
Боб му обясни, че ще пробва да стигне с лодката чак до Калифорния, като спира тук-там на интересни места за гмуркане. Мъжът свали харпуна, извини се и се представи.
− Аз съм Фишел. Боб, вземи ме със себе си.
В дните, през които плаваха на север в международни води, Фишел и Боб постигнаха известно дружеско разбирателство. Фишел се оплакваше от жена си, която го напуснала по време на дългия му престой в боливийския затвор. Макар тирадите често да му дотягаха, Боб умееше да чете между редовете и изпитваше солидарност към страданията на Фишел. Но освен това Фишел беше създание, лишено от всякакви външни въздействия, религиозни и граждански, и страдаше от присъщото възмущение, дължащо се на дълги години, прекарани като единствен американец в най-кошмарния боливийски затвор, при това заради измислените обвинения на корумпирани съдии, което му беше оставило само животински, почти примитивни качества, а те резонираха с ограничения емоционален капацитет на Боб. Може и фактът, че се случваше точно сега, беше спомогнало на Боб да разпознае приятелските чувства. Все пак Фишел беше първият му контакт с живо същество откакто плува с биолуминисцентните създания в дълбините. Макар да не умееше да плува по друг начин освен кучешката, този евреин не се плашеше от водата и двамата с Боб се редуваха да управляват лодката на север. Това им даваше възможност да отпочиват в палатката и макар по принцип да спяха неспокойно, полюшването на морето ги унасяше достатъчно за непробуден сън.
Седмица след началото на пътешествието, когато бяха навътре в международни води край Кабо Сан Лукас, Фишел прекарваше шабата в дрямка в почит към Моисей, а Боб изследваше дълбините на океана във водолазен костюм и слушаше туптенето на сърцето си, което доказваше, че е жив. Докато плуваше обратно към повърхността, усети движение във водата. Когато вдигна очи нагоре, първо си помисли, че се е натъкнал на корема на гърбат кит, но след като се издигна още малко, стана ясно, че към лодката се е приближил по-голям плавателен съд.
Боб се разтревожи, че може да са хора, преследващи Фишел − наемници, мексикански ловци на глави. Когато се подаде над водата, се сблъска със странен феномен. Звуковият фон на мястото, което преди да се гмурне, се характеризираше със задължителните крясъци на чайки и плисъка на вълнички, се беше променил. Сега, на излизане, звуците на природата бяха заглушени от басовото бумтене от тонколони на бързо мексиканско денс парче. И в тази неземна стена от жизнерадостни звуци Боб завари Фишел да танцува на лодката с кълчещо се, облечено в оскъден бански, любопитно създание на криптозоологията. Музиката гърмеше от яхта, която се беше изравнила с лодката. Подобната на химера партньорка в танците на Фишел, с размазано по зъбите червено червило, държеше чаша с текила високо над главата си. Щом видя, че Боб плува към лодката, усмивката й грейна още по-широко, а петната от червило по зъбите се увеличиха. Лицето й се стори смътно познато на Боб. Вероятно беше някоя от не особено популярните повлекани от предаване по кабелната телевизия. Тази костелива лъвица нададе скърцащ вой като побеснял зъл дух. Тръгна към Боб и протегна ръка, за да го изтегли на лодката, след което възкликна:
− Ако не пийнеш ТЕКИЛА с нас, ще те хвърлим обратно зад борда!
Жената се изсмя с глезена вулгарност. Като си мислеше, че е много забавна, тя лисна шот текила към Боб и го уцели право в лицето. Течността потече към устата му. Той облиза евтината напитка със солени устни и направи гримаса. Макар да се чувстваше не на място, хвана ръката на лукавата химера и се издърпа на лодката, където разтовари екипировката си. Фишел се обърна към него:
− Бобииии! Грабвай си сеньорита! Време е за ФИЕСТА!
Явно беше дотук със съблюдаването на Шабата.
При носа на яхтата, над надписа с името й „Plata o Plomo“, стоеше мъж, дребен на ръст, но с внушително присъствие.
− Амиго! − провикна се той към Боб. Боб усети полъх на пикантни подправки. Мъжът на яхтата посочи към стълбата, където в момента целулитът на облечената в бански химера се придвижваше нагоре.
− Качвайте се на борда, приятели! Да обядваме!
В просторната трапезария Боб и Фишел се наслаждаваха на изобилие от великолепни мексикански ястия. Около тях танцуваха красиви момичета, обслужваха ги прислужници, а въоръжени с автомати телохранители оглеждаха небето и се обръщаха към дружелюбното море, за да дразнят акулите за забавление. Боб и Фишел седяха с дребния си домакин. Пиеха текила от бутилка, върху която имаше изображение на крилата жена, наподобяваща партньорката в танците на Фишел, и етикет с надпис „Текила-Присмехулник“. Сред общите интереси, които се обсъждаха на масата, беше и прокопаването на тунели. Боб често си беше мислил да прокопае тунели под дома си. Пътища за бягство за безбройните възможни случаи на нужда, а и като малък, се беше забавлявал със собственоръчното дълбаене на подземни крепости. Отнемаше му дни, понякога седмици, за да изкопае дупки с размери 2,5 х 2,5 х 2,5 метра във формата на квадрат. Разсичащи червеи, чупещи камъни, стигащи до подпочвените води дупки. Под земята му харесваше. И дори само поради този факт фиестата на яхтата представляваше полезно, макар и озадачаващо събитие.
БУМ-БУМ-БУМ-БУМ! Внезапен картечен огън наруши спокойствието на пиршеството. Един от телохранителите беше забелязал дрон в небето и го беше свалил със стрелба. Собственикът на яхтата трябваше да потегля. Екипажът го отведе в един Дълбок работник[4] и той се сбогува любезно с Боб и Фишел.
− Адиос, амигос.
[1] След спора с Чили за границите на пустинята Атакама през XIX в., Боливия остава без излаз на море.
[2] „Кой си ти?“, произнесено от евреин.
[3] „Какво правиш долу?“, произнесено от евреин.
[4] Едноместна подводница, която може да се спуска до 609 метра дълбочина.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
