„Американа“ от Чимаманда Нгози Адичи (изд. „Жанет 45“, преводач: Бистра Андреева) е забавен, топъл и вълнуващ междупоколенчески епос, който потвърждава виртуозността, безграничната съпричастност и унищожителната социална прозорливост на авторката. Романът се нарежда сред десетте най-добри книги на десетилетието според класацията на списание TIME.
Прочетете откъс от книгата при нас.
– Мисля, че е най-добре да се грижиш за Дике това лято, за да ми спестиш парите за гледачка, и да започнеш да си търсиш работа чак когато отидеш във Филаделфия – каза леля Уджу на следващата сутрин. Тя събуди Ифемелу, изстреля кратки инструкции за Дике и обясни, че след работа ще иде в библиотеката да учи. Думите ѝ се сипеха. На Ифемелу ѝ се щеше да забави малко топката.
– Не можеш да работиш със студентска виза, а студентската работа в офисите на университета не струва, ще изкарваш стотинки, а ще имаш да плащаш наем и останалата част от таксата за обучение. Както виждаш, аз работя на три места и пак не ми е лесно. Говорих с една приятелка, не знам дали я помниш, Нгози Оконкуо? Тя вече е американска гражданка и се върна в Нигерия за известно време, за да започне бизнес. Примолих ѝ се и тя се съгласи да ти даде да работиш
с нейната карта за социално осигуряване.
– Как? Ще се представям за нея? – попита Ифемелу.
– Естествено че ще се представяш за нея – каза леля Уджу с вдигнати вежди, сякаш едвам се бе сдържала да пита Ифемелу тъпа ли е. На челото ѝ, в основата на една от плитките, имаше малко бял крем за лице, останал неразмазан, и Ифемелу замалко да ѝ каже да го махне, но после реши да не казва нищо и само проследи как леля Уджу бързо се отправи към вратата. Тонът ѝ я беше жегнал. Сякаш срокът на някогашната интимност между тях двете ненадейно бе изтекъл.
Липсата на търпение у леля Уджу, новопоявилата се у нея раздразнителност, караха Ифемелу да се чувства така, сякаш има неща, които би следвало вече да знае, но поради някакъв
свой недостатък не знае.
– Има консерва говеждо, така че може да си направите сандвичи за обяд – беше казала леля Уджу, сякаш тези думи бяха съвършено обичайни и не изискваха насмешливо предисловие на тема как американците ядат хляб за обяд. Дике обаче не искаше сандвич. След като ѝ показа всичките си играчки и изгледаха няколко епизода на „Том и Джери“, по време на които той се смееше, превъзбуден, тъй като тя ги бе гледала в Нигерия и му казваше предварително какво ще стане, той отвори хладилника и ѝ посочи какво иска за обяд.
– Хотдог.
Ифемелу огледа необичайно дългите наденички и започна да отваря шкафовете един след друг, за да търси олио.
– Мама каза, че трябва да ти викам леля Ифем. Ама ти не си ми леля. Ти си ми братовчедка.
– Ами викай ми така тогава.
– Добре, братчедке – каза Дике и се изсмя. Смехът му беше толкова топъл, така открит. Тя беше намерила олио.
– Не ти трябва олио – каза Дике. – Вариш кренвирша направо във вода.
– Във вода? Как така ще вариш наденица във вода?
– Това е кренвирш, не наденица.
Естествено, че беше наденица, независимо че го използваха за сандвич, наречен така нелепо, хотдог, затова тя изпържи два „кренвирша“ в малко олио, както беше свикнала да прави с наденичките, които купуваха у дома. Дике я наблюдаваше ужасен. Тя изключи котлона. Той отстъпи назад и каза:
– Бляк.
Стояха и се гледаха, с една чиния с хлебче и два сбръчкани кренвирша помежду им. Тя осъзна, че трябваше да послуша Дике.
– Може ли вместо това да ям сандвич с фъстъчено масло и конфитюр? – попита Дике.
Тя изпълни инструкциите му и направи сандвич, като изряза коричката на хляба и първо намаза фъстъченото масло, опитвайки се да сдържи смеха, който я напуши, като го видя колко изкъсо я следи да не би да вземе ей сега да изпържи сандвича.
Когато по-късно вечерта Ифемелу разказа на леля Уджу случката с хотдога, леля Уджу не се развесели нито грам, както Ифемелу бе очаквала. Само каза:
– Това не е наденица, а кренвирш за хотдог.
– Все едно да кажеш, че бикини не е същото нещо като бельо. Ако едно извънземно падне на земята, дали ще знае каква е разликата?
Леля Уджу сви рамене; беше седнала на масата за хранене с отворен пред себе си учебник по медицина и ядеше хамбургер от смачкан хартиен плик. Кожата ѝ – суха, очите ѝ – помръкнали, духът ѝ – като обезцветен с белина. Изглеждаше като че ли не чете учебника, а само се взира в него.
*
В супермаркета леля Уджу никога не купуваше това, от което се нуждаеше; вместо това купуваше каквото има на промоция и правеше така, че да се „зануждае“ от него. Взимаше шарената брошура на входа на „Кий Фууд“ и тръгваше да издирва продуктите на промоция, стелаж по стелаж, Ифемелу буташе количката, а Дике крачеше до тях.
– Мамо, тази не я обичам. Вземи синята – каза Дике, докато леля Уджу слагаше картонени кутии със зърнена закуска в количката.
– Тази е две на цената на една – каза леля Уджу.
– Не е хубава на вкус.
– На вкус е точно като обичайната ти закуска, Дике.
– Не! – Дике взе една синя кутия от рафта и се втурна към касата.
– Здрасти, малчо! – Касиерката беше едра и ведра, с изгорели и белещи се от слънцето бузи. – Помагаш на мама, а?
– Дике, върни я на рафта – нареди му леля Уджу с носовия, сливащ думите американски акцент, който вкарваше, когато говореше на бели американци, в присъствието на бели американци, ако я чуваха бели американци. И заедно с акцента изникна едно ново нейно аз, склонно да се извинява и самоунижава. Да прекалява с любезниченето пред касиерката. „Извинявайте, извинявайте“, повтаряше, докато ровеше в портфейла си, за да намери дебитната карта. Тъй като касиерката ги гледаше, леля Уджу позволи на Дике да задържи синята кутия, но в колата сграбчи лявото му ухо и го изви, издърпа го.
– Колко пъти съм ти казвала да не взимаш нищо от магазина! Чуваш ли ме? Или искаш да те плесна, та да чуеш?
Дике притисна длан към ухото си.
Леля Уджу се обърна към Ифемелу.
– Ей така се държат децата в тая страна, не слушат изобщо. Джейн даже ми е разправяла как дъщеря ѝ заплашва да извика полиция, когато я бие. Представи си. Ама то момичето не е виновно, дошла е в Америка и се е научила, че тук викат полиция.
Ифемелу погали коляното на Дике. Той не я погледна. Леля Уджу караше една идея по-бързо, отколкото беше редно.
*
Дике викна от банята, където го бяха пратили да си измие зъбите преди лягане.
– Дике, и мечаго** (Готов ли си?, ибо. Б. пр.)?– попита Ифемелу.
– Моля ти се, не му говори на ибо – каза леля Уджу. – Ще се обърка с два езика.
– Лельо, какво говориш? Ние сме израснали с два езика.
– Това е Америка. Различно е.
Ифемелу си задържа езика зад зъбите. Леля Уджу затвори учебника по медицина и се втренчи в нищото. Телевизорът беше изключен и от банята се чуваше звукът на течаща вода.
– Лельо, какво има? – попита Ифемелу. – Какво не е наред?
– Какво да има? Нищо няма – въздъхна леля Уджу. – Скъсаха ме на последния ми изпит. Резултатите дойдоха точно преди да пристигнеш.
– Ох! – Ифемелу я гледаше.
– Никога не са ме късали на изпит в живота ми. Но тук не проверяваха реални знания, проверяваха способността ни да отговаряме на подли въпроси с по няколко възможни отговора, които нямат нищо общо с истинските медицински познания.
Тя стана и отиде в кухнята.
– Уморена съм. Ужасно съм уморена. Мислех си, че досега нещата ще са се пооправили за нас с Дике. Но не е като да е имало кой да ми помогне досега, а и просто не мога да повярвам колко бързо хвърчат парите. Докато учех, работех на три места. Като продавачка в мола, като научен асистент, че и даже малко в „Бъргър Кинг“.
– Ще се оправят нещата – каза Ифемелу безпомощно.
Знаеше колко кухо звучи. Нищо не ѝ беше познато тук. Беше неспособна да утеши леля Уджу, защото не знаеше как. Когато леля Уджу ѝ разказа за свои приятелки, които бяха дошли в Америка по-рано и си бяха взели изпитите – Нкечи ѝ беше изпратила маса за хранене и столове от Мериленд, Кеми от Индиана ѝ беше купила леглото, Озависа ѝ беше пратила чинии, прибори и дрехи от Хартфърд, – Ифемелу каза „Да са живи и здрави“ и докато ги изговаряше, думите ѝ се сториха тромави и безполезни.
От обажданията на леля Уджу у дома тя беше останала с впечатление, че нещата не са зле, въпреки че сега си даде сметка как леля Уджу винаги споменаваше „работата“ и „изпитите“ си съвсем бегло, без да навлиза в подробности. Или може би просто Ифемелу никога не я беше питала за подробности, не бе очаквала да разбере подробности. И си помисли, докато я гледаше, как предишната леля Уджу никога нямаше да си остави плитките да се опърпат така. Никога нямаше да позволи на врасналите косми да образуват нещо като стафиди на брадичката ѝ, нито би носила панталони, които ѝ се набират между краката. Беше превила врат пред Америка.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
