„Принцесата с дневник“ от Кари Фишър (изд. „Артлайн студиос“, преводачи: Ирина Ненчева Васева-Душева и Диана Тенева) ни връща към 70-те години с интимни и разголващи спомени за снимките на един от най-известните филми на всички времена – „Междузвездни войни“. Тогава Кари Фишър е просто тийнейджърка, лудо влюбена в колега актьор. Незабравимо смешна и забавна, „Принцесата с дневник“ е наситена с жизненост, искреност и интроспекции в съчетание с проницателност за звездна известност, каквато малцина са постигали.
Прочетете откъс от автобиографичната книга на една от най-обичаните филмови звезди.
Вече не помня как се чувствах, докато четях двете сцени. Само мога да предполагам, че съм надминала себе си по гръмко и протяжно изпълнение. Дали ме харесаха? Дали ме бяха помислили за дебела? Дали им бях заприличала на купа овесена каша с отличителни белези? Четири малки тъмни точки върху голямо плоско бледо лице („Аз да съм бледолика – ама че тъпак“). Дали им се бях видяла достатъчно хубава? Дали сама се мислех за достатъчно привлекателна, та да се успокоя? Ни най-малко. Защото а) около мен нищо не беше спокойно, и б) шоу бизнесът спокойствие не знае.
Но Джордж трябва да бе решил, че съм се справила достатъчно добре, защото ме извика пак. Изпратиха ми сценария на „Междузвездни войни“ да се упражнявам преди последното четене. Помня колко внимателно отворих пощенския плик, в който пристигна, сантиметър по сантиметър, преди да извадя неизвестното му съдържание. Изглеждаше като всеки сценарий – удебелени в краищата листа, за да не се разпокъсат страниците, изпъстрени със ситни като дребни мравчици букви. Не знам защо, но ми се прииска да изчета този сценарий на глас.
Тук влиза Мигел Ферер. Мигел още не бе убеден, че иска да стане актьор – също като мен. Но и двамата бяхме достатъчно заинтригувани да продължим да изследваме. И също като мен потеклото му бе от шоу бизнеса. Баща му беше актьорът Хосе Ферер, а майка му –певицата и актриса Розмари Клуни. Бяхме приятели и го извиках с молба да изчетем сценария заедно. Дойде в последната и доста по-малка къща на майка ми – поради рязко намалените ѝ финанси след втори провален брак – и се качихме в спалнята ми на втория етаж.
Като всеки младеж в Холивуд навремето, който искаше да стане актьор, и той се беше явявал за филма, така че и двамата имахме смътна представа с какво се заемаме. Седнахме на леглото и зачетохме. Още от първата страница – МЕЖДУЗВЕЗДНИ ВОЙНИ: КОСМИЧЕСКО ФЕНТЪЗИ – образите и героите направо изскочиха от страниците. Проникнаха не само в мислите ни, а и в столовете и всички мебели наоколо. Преувеличавам (малко), но като нищо можеха да скочат върху мебелите, да ги погълнат и като злите великани от старите приказки да изпият кръвта на някой англичанин, защото историята носеше величието на, хо-хо-хо, същински древен епос.
Космическите образи се разкриха край нас, наоколо ни се понесоха планети и звезди. Героинята, чийто реплики четях аз, Лея, е отвлечена от злия Дарт Вейдър – отвлечена и провесена с главата надолу, когато контрабандистът пилот, Хан Соло (неговия текст четеше Мигел) и гигантският му маймуноподобен втори пилот, Чубака, ме освобождават. Аз съм (според сценария) с главата надолу и в безсъзнание с жълти очи. Никога няма да забравя този образ. Който получеше ролята на принцесата на име Лея, трябваше да го изиграе. Потенциално на мен щеше да ми се наложи да го направя! Може би – ако бях късметлия – Хан и Чубака (Чуи!) ще ме спасят от бездънните пещери под мен, където щяха да ме измъчват, а Чуи ще ме пренесе, преметнал ме на рамо, през дълбоки почти до кръста води и ще ме изведе в безопасност далеч от (междупланетарното) зло. За съжаление от цялата тази сцена нищо не се засне, донякъде поради разходите, а и Питър Мейхю, когото наеха за ролята на Чуи – нямаше как да се справи с епизода, защото бе висок над два и десет. След заболяване вече не можеше да става бързо и да запази равновесие, нито да вдига каквито и да било тежести. А моето тегло, както всички от Лукасленд помнят, беше и си остава „постоянна“ променлива. Но спокойно мога да кажа, че всяко момиче за ролята на борбената принцеса Лея можеше да е с каквито и да било мерки, тъй като щом Питър се появи, сцената с пренасянето през дълбоките пещерни води отпадна. Но помня, дочух и че било твърде скъпо да се изградят погълнатите от води пещери, а филмът бе нискобюджетен, така че сцената отпадна заради това и така Лея си остана просто изпаднала в безсъзнание с онези жълти очи. Повечето от нас знаят, че да изиграеш състояние на безсъзнание е, или поне беше, евтино и това нямаше да е проблем за бюджета – просто щеше да е неуместно. Но дори да не броим невъзможността Питър да понесе и най-дребната борбена принцеса, неоправдано високата цена на подземните водни пещери – колкото и прекрасно да можеш да изиграеш несвяст – означаваше, че сцената няма да се заснеме.
Силата ме обзе (неусетно) от сценария в онзи ден с Мигел и още я нося. Накрая се озовах на пробно четене за филма с актьор, когото виждах за пръв път, но пък и той не ме познаваше. Бас държа, че след това четене горко е съжалявал – е, стига да успее да прояви жал, – а ако някой умее да предизвиква и жалост и възторг, това е Харисън Форд. Четохме заедно в една стая в същата сграда, в която бе срещата ми с Джордж и Брайън де Палма. Толкова бях напрегната заради четенето, че много-много не си спомням Харисън, а като прибавим и колко ме изнерви той, бях си направо ужасно уплашена.
Следващата седмица агентът ми – преди бе агент на майка ми, Уилт Мелник, а сега бе мой – се обади.
– Кари ли е? – попита той.
Знаех си името. И му показах, че го знам.
– Да – отговорих с почти обичайния си глас. Гласът си бе моят – звучеше кухо, но си беше моят, само че това нямаше значение, защото стомахът ми се бе свил на топка.
– Обадиха се – продължи той.
Страхотно, друго не ме интересуваше. Важното бе, че се бяха обадили, а те се бяха обадили – не какво са казали – то нямаше значение.
– Искат те – додаде той.
Настъпи мълчание.
– Искат ли ме? Искам да кажа, поискаха ли ме?
Той се засмя, засмях се и аз, пуснах телефона и изтичах в предния двор, а оттам на улицата. Валеше. В Лос Анжелис не вали. Но тогава валеше и аз бях принцеса Лея. Представа нямах колко вярно, съвършено вярно е това, нито че ще продължи цяла вечност.
Щях да работя без пари и да пътувам в икономична класа – това не даваше мира на майка ми с месеци, – но бях Лея и единствено това имаше значение. Аз съм Лея – бях на седмото небе и него никой не можеше да ми отнеме.
И през ум не ми бе минавало, че ще дойде ден, когато може би ще се надявам да можеше.
