В „Мръсният Юг“ (изд. „Прозорец“, преводач: Ирина Манушева) Джон Конъли ни връща към началото на историята на Чарли Паркър. Действието се развива през 1997 година и предшества останалите романи от поредицата. В окръг Бърдън, Арканзас, са убити няколко чернокожи момичета, с чиито мъртви тела убиецът или убийците са се гаврили. Никой в Мръсния Юг не желае да разплете ужасяващата загадка, защото има вероятност разкритието да попречи на изгодна сделка с компания от Литъл Рок, която ще промени бъдещето на окръга.
След поредния труп на млада жена един бивш детектив от Ню Йорк по случайност се озовава в Арканзас. Той е потънал в скръб заради смъртта на съпругата и детето си и е твърдо решен да издири онзи, който е сторил непоправимото със семейството му. Обсебен от мисълта за отмъщение, детективът се впуска в разследването на убийствата в окръг Бърдън и животът му изневиделица приема шокиращ обрат.
Прочетете откъс от трилъра при нас.
Карагол беше едновременно езеро и поток, като първото временно поглъщаше второто, а немощното, плитко ручейче, което се оттичаше от него, бързо се губеше в калта и тресавището, сякаш да се скрие от срам. За разлика от много други водни басейни в района, името на Карагол не идваше от езика на местните, нито от родината на някой европейски заселник, а от комбинация между гръцката митология и турската география: планинското езеро Карагьол в Измир се свързваше с мита за Тантал – канибала, детеубиеца, разбойника, когото боговете наказали, като го принудили да стои във вода, от която не може да отпие, под дърво, чиито плодове не може да достигне, и при вечната заплаха от грамадна скала, висяща над главата му.
Буквалният превод на турското karagöl беше „черното езеро“ – название, което малцина, видели арканзаското му превъплъщение, биха оспорили. То сякаш поглъщаше светлината и беше един от малкото водоеми, които местните деца избягваха дори в най-големите летни жеги. От време на време някое момче се осмеляваше да скочи вътре и дори да се потопи изцяло, докато преброи до десет, но по-умните отказваха да приемат такова предизвикателство, а по-глупавите съжаляваха за решението си. Водата беше винаги ледена, а студът проникваше през кожата и плътта, за да се загнезди в костите и ставите, така че дори краткото топване в езерото можеше да ти докара неколкодневни болки и неразположение. Цветът му беше следствие от разтворената органична материя от гората Уачита, която обясняваше и високата киселинност. Хората, които разбираха от тези неща, твърдяха, че водата трябвало да бъде тъмнокафява, не черна, но не можеха да обяснят несъответствието с малкото поточе, което ставаше все по-светло с отдалечаването си от езерото.
Карагол приличаше повече на нефтен разлив, отколкото на езеро, а впечатлението се засилваше още повече от вискозитета на съдържанието му, което полепваше по крайниците на всеки, имал неблагоразумието да се докосне до него. Сякаш водата, успяла най-сетне да примами някое топло тяло, не искаше да го пусне. В дълбините не вирееше нищо или поне нищо, което си заслужава споменаване. Преди няколко години един професор от Университета в Арканзас – ура за „Рейзърбекс“! – беше дошъл чак до Уачита, за да изследва езерото, и заяви, че е открил водорасли, заслужаващи по-подробно изучаване. Той цяла седмица вися лично в Карагол, като понякога газеше до гърди, въпреки съветите на местните да потърси друг начин да прослави името си в научните кръгове. Впоследствие професорът получи отравяне на кръвта и умря, и повече никой от университета не изяви желание да припари до Карагол.
Формално погледнато, езерото и неговите околности не принадлежаха на Националния горски парк Уачита, или Националния горски парк на Арканзас, от времето на покупката на Луизиана. То се намираше до югоизточната граница на гората, но по някаква причина – административна грешка или странно хрумване на Рузвелт, Кулидж или Хувър – не беше успяло да се пребори за включване в серията от заповеди, с които е била създадена и впоследствие разширена защитената зона. През годините не един жител на Арканзас бе изказвал предположение, че някой от Вашингтон просто е дошъл да види Карагол с очите си и напълно трезво е заключил, че правителството може да пропилее парите си по по-добър начин от този да защитава нещо, което прилича на клоака сред природата.
Пренебрежителното отношение не се отрази особено на Карагол. Никой не хвърляше боклуци в него, защото на изток и юг беше оградено от мочурища и не си струваше риска да транспортираш тежки неща през тях, а гората от запад и север бе недостъпна по шосе и се състоеше от редки борове, защитени от закона. Повечето хора смятаха, че земята е общинска собственост, управлявана от „Карагол Холдинг“, въпреки че общината не гореше от желание да предяви права, пък и не беше ясно какво би правила с подобна територия.
И така, Карагол си чернееше необезпокоявано.
Съвсем необезпокоявано.
След като езерото и рекичката се казваха Карагол, можеше да се очаква същото и за близкия град. И това било точно така до 80-те години на XIX век, когато местните височайши особи се събрали и решили да сменят името с Каргил. То се произнасяло по-лесно, като в същото време запазвало известна връзка с първоначалното название, което безспорно било така, пък и хората бездруго произнасяли „Карагол“ по този начин. Освен това сметнали, че селище на име Каргил би могло да привлече повече жители и предприемачи от Карагол, което се оказало в известна степен заблуждение. Век и нещо по-късно Каргил продължаваше да представлява едно нищо: шепа приятни сгради от 20-те и 30-те, множество посредствени къщи от следващите десетилетия и няколко хиляди души, включително цветнокожи, защото и те бяха Божии чеда.
Каргил се намираше в сърцето на окръг Бърдън – най-малкият и непредразполагащ окръг в щата Арканзас. Населението на следващия по големина, Калхун, беше с десет процента по-голямо, от които половината нямаха пукната пара в джоба си. В Бърдън никой нямаше пукната пара, а ако имаше, гледаше да я крие, да не му я свият. Окръгът беше видял много немотия и изпитания… и почти нищо друго.
Богатството на Каргил, колкото и относителен да бе този термин в случая, беше дървесината, докато и последната голяма дъскорезница не бе затворена през 80-те. Оттогава насам градчето бавно пълзеше към забвението без особена надежда за спасение. Хората се молеха за Спасител, ако ще и под формата на Второ пришествие, което да ги избави от мъките, но ето че изведнъж молитвите им се сбъднаха. Наистина се появи спасител и той дори приличаше на онзи от църковните фрески: бял мъж с неслизаща от лицето усмивка. Уилям Джеферсън Клинтън, син на пътуващ търговец от Хоуп, Арканзас, стана четирийсет и вторият президент на Съединените щати, което означаваше, че Мечешкият щат следва да бъде засипан от манна федерална. И макар окръг Бърдън да се криеше някъде в дъното на списъка на Буба[1], все пак беше там.
Сега оставаше само да чакат.
Защото – чудо на чудесата – Буба беше дошъл заради тях.
[1] Популярен прякор на Бил Клинтън, особено в южните щати. – Бел. прев.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q2 при завършване на поръчката си.
