„И дъбът още е там“ от София Лундберг (изд. „Хермес“, преводач: Стефка Кожухарова) е вълнуваща и увлекателна история за копнежите, вината, приятелството и преоткриването на себе си.
Естер е загубила опората си след тежък развод, а почивните дни без сина й Адриан са болезнено самотни. Всяка втора събота, в търсене на утеха, тя се разхожда на една живописна поляна на брега на Балтийско море.
Един ден там тя среща Рут, възрастна дама с невероятна способност да се радва на красивото в живота. В разговорите им Рут си спомня младостта си, а Естер е очарована от нейните истории. Между двете жени се създава неочаквано и силно приятелство. Но не всичко е такова, каквото изглежда. Какви ли тайни крие Рут?
Търсенето на отговори отвежда Естер до езерото Комо в Италия, където разбира, че житейската история на Рут е много по-сложна, отколкото си е представяла.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Тази събота Естер носи термос с кафе и току-що изпечени шафранови кифлички, на които посвети вчерашната си самотна вечер. На сутринта сладкият им тежък аромат все още се усещаше във въздуха и изпълваше апартамента с нещо, различно от тишина.
Навън е студено, а на слабите слънчеви лъчи проблясват прехвърчащите кристалчета – тя има чувството, че вали не сняг, а лед.
Естер подтичва по пътеката. Днес си има цел и този път краката й не я водят към още празнота и самота. Скоро излиза на поляната и вижда, че Рут вече е там. Стои на скалите и хвърля трохи на рояка патици, навъртащи се в краката й. Естер побягва през ливадата, а замръзналата трева проскърцва под обувките й.
Рут чува, че някой се задава, обръща се, а на лицето й е изписана изненада.
– Ти ли си? Дойде ли вече събота? – пита тя.
– Да. Дните минават бързо.
Рут започва да бърка в джоба си, изважда оттам торбичка с трохи и й я подава.
– Взех и за теб. Ако ти се хвърля нещо.
Естер я поема с благодарност, загребва, изпъва ръката си назад, за да се засили, а после замахва и трохите политат високо във въздуха.
– Права си. Хубаво е – признава тя и отново загребва.
– Нали ти казах. Понякога човек просто има нужда да хвърля нещо. Пфу, колко е студено! Храсталаците, които разчистихме, трябва да се изгорят. Искаш ли да си запалим огън?
Естер я поглежда с ледено изражение.
– Стига вече. Не можем да палим огън тук, ще ни арестуват.
Рут я поглежда в очите и се засмива.
– Ще ни арестуват ли? Че за какво?
– За палене на огън на чужда земя. Цялото място тук е на общината.
– Ако полицията изобщо си направи труда да дойде дотук, ти обещавам, че ще поема цялата вина. Не се притеснявай.
Естер обира последните трохи от торбата, а после побягва между патиците.
– Ето, сега ще трябва да поплувате – казва им тя, а трохите политат високо над тях и падат във водата.
Рут се приближава и застава до нея.
– Аз си представям, че изхвърлям всичките си лоши мисли. Нали знаеш за кои говоря? Онези мрачните, които не ни носят нищо хубаво. Но може би ти не таиш такива.
Естер си поема дъх толкова дълбоко, че се задавя и започва да кашля.
– Наясно си, че и аз имам такива – отвръща тя и се усмихва през хриповете си.
– Тогава си избери някоя мисъл, която често те спохожда, и я изхвърли.
Рут обхожда с поглед морето и птиците – надеждата им да получат още храна не им позволява да се отдалечат от брега, и търпеливо зачаква, но Естер не отвръща нищо и Рут изсипва няколко трохи в шепата й.
– Сега ги хвърли и кажи мисълта на глас – прошепва тя и я погалва по рамото.
– Аз съм виновна – отронва Естер накрая и мята трохите.
За миг двете се умълчават и с празни очи се заглеждат в морето. Патиците са доплували до скалите и сега лакомо нападат трохите. А вълните се плискат по брега и ритмично шумолят. По бузата на Естер се търкулва сълза.
– Струва ми се, че днес трябва да хвърляме нещо по-тежко – заговаря Рут накрая, навежда се, посяга към един голям клон, вдига го за единия край и го придърпва към Естер.
– Ето, метни го върху купчината ни. А после намери още клони и хвърли и тях. И всеки път си представяй, че изхвърляш онази ужасна мисъл, която каза преди малко.
Естер я послушва. Запокитва всички клони, които успява да намери. Купчината постепенно нараства. Накрая се приближава Рут с шишенце денатуриран спирт и кутийка кибрит, излива течността върху клоните, драсва една клечка и ги запалва.
– Откъде вземаш всички тези неща? – обезпокоено пита Естер. – Наблизо ли живееш?
Рут посочва малката барака в началото на горичката. Естер я вижда за първи път – кафявата й фасада се слива с околността, но сега вратата й зее отворена и пребоядисаните дървени панели от вътрешната страна привличат погледа й.
– Да не би да имаш ключ за бараката?
– Да – с доволно изражение отвръща Рут.
Естер иска да й зададе още въпроси, но тя й обръща гръб и се отправя към дъба.
– Хайде да преместим пейката до огъня, да се стоплим и да хапнем нещо вкусно.
Пейката е направена от масивен руден бор и тежи. Двете се препъват по неравната земя, неколкократно я изпускат и спират да си почиват. Но накрая успяват да я придърпат пред пукащия огън. Естер изважда термоса и плика със сладки. А Рут доволно плясва с ръце.
– Шафранови кифлички! – възкликва тя. – От години не съм яла такива. Дошъл ли е вече Денят на света Луция?
Естер поклаща глава.
– Не, след няколко седмици е, но въпреки това ми се стори добра идея да изпека кифлички.
Рут отхапва лакомо и издава шумен звук на задоволство.
– Мм, божествени са. В Италия слагахме шафран само на пастата. Винаги съм твърдяла, че повече подхожда на печива – отбелязва тя с пълна уста.
Естер понечва да я разпита за Италия, но Рут отново заговаря:
– Кажи сега. С какво ще замениш онази ужасна мисъл?
– В какъв смисъл?
– Ами много просто. Какво ще си мислиш вместо „Аз съм виновна“?
– Не си ли задаваш въпроса за какво съм била виновна?
– Не, няма смисъл да го дъвчем повече. Достатъчно плака.
Рут се пресяга към плика с кифличките и бръква за още една.
– Така се радвам, че ги хареса – обажда се Естер и също си взема.
Огънят пред тях бавно започва да гасне. Естер взема една пръчка и разравя пепелта в опит да струпа на едно място клонките, които още не са изгорели.
– Трябва да върнем и пейката на мястото й – обажда се Рут и замахва с ръце. – Така ще мога да се топля и в дните, когато теб те няма. Вече много застудя и не мога да прекарвам дълго време навън. Затова ми се ще да мога да си запаля огън, както правех и като малка.
– Всеки ден ли идваш тук?
– Не, не всеки ден. Само когато идвам до Стокхолм. – Рут посочва към издадените скали в морето. – Виждаш ли онази малка пещера в скалата? Всяка година баща ми палеше там голям новогодишен огън. Мама все се страхуваше, че от топлината скалата ще се напука.
– Кога за последно си живяла тук?
– О, отдавна. Изнесох се веднага щом се сгодих. Така беше по онова време.
Естер се сепва, обръща се към широкия ствол на дъба и поглежда към издялканото сърце най-отгоре. Онова с двете букви „Р“.
– Твое ли е това? Ти ли си това „Р“? – прошепва тя.
– Да. Две „Р“ като Рут и Риналдо. Така се казваше мъжът ми. А това тук ти ли си? – Тя посочва сърцето с трите букви. Естер се засмива.
– Да. Естер, Алекс и Адриан – обяснява тя.
– Сега са останали две половинчати сърца.
– Половинчати сърца ли?
– Да, ние двете с теб. Седим си тук, зъзнем и се надяваме нещата да вземат по-добър ход. Две половинчати сърца.
Замлъкват. А Естер започва да движи ръцете си във въздуха, за да се стопли.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q4 при завършване на поръчката си.
