Колкото повече хора говорят открито за този световен проблем, колкото повече се казва истината за последствията от затлъстяването, толкова по-голяма е вероятността някой да обърне внимание на задаващата се пандемия. „Тихо! За това не се говори“ от Десислава Христозова (изд. „AVA Books“) е първият удар на кимвала – за това да се работи в насока профилактика, официалното приемане на затлъстяването за заболяване, предоставяне на здравни пътеки и направления за медицински специалисти, достъпни програми за здравословен начин на живот и спорт, поощряване на хората с наднормено тегло за повече активност.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Дебелото момиче върху тънкия кантар
Сигурна съм, че всичките ми слаби съученици отдавна не помнят, но моят мозък… О, той как помни! 30 години по-късно той продължава да кънти като непрестанен, равномерен, безпощадно повтарящ се камбанен звън: „Помниш ли смазващото унижение в лекарския кабинет, когато беше в шести клас и ви извикаха да ви претеглят?“. Дали помня?! Времето на 12-те години, в което момиченцата започват да стават жени? Дали помня как на съученичките им се оформяха талиите и се издължаваха бедрата, докато аз оформях корем и бедрата ми растяха по-скоро на ширина, отколкото на дължина? Помня този и всичките стотици случаи на дебелото ми унижение. Но нека сега споделя само този спомен. Нека е един, защото, когато нахълтат всичките наведнъж, става страшно – трудно за вас за възприемане и още по-трудно за мен за споделяне.
Помня точно колко широки бяха стълбите, които водеха към кабинета на дребничката медицинска сестра с опъната бяла престилка и строг поглед. Помня големината на квадратите от черно-бялата мозайка, които украсяваха пода на Руската гимназия в центъра на София. Помня как ни извикаха от час, целия клас. Помня вратите на учебните кабинети – на третия етаж бяха покрити с лилава блажна боя, на втория – с жълта, на първия – със синя. Лекарският кабинет беше на приземния. Единственият с бяла врата. Помня точно колко болеше възелът в стомаха и точно колко горещи бяха бузите ми. Помня как всички се втурнаха с усмивки надолу, защото се отърваха от изпитването по история. Помня как аз пристъпвах плахо най-отзад. А съзнанието ми безмълвно крещеше, че иска да остане при историческите цифри, колкото и трудни да са годините на епохите и войните, само да не стигне до медицинските цифри, които го очакваха в единствения кабинет с бяла врата. И на всяко стъпало надолу аз измислях вариант да се измъкна от рутинната проверка на височина и тегло. Бях сигурна, че мога да припадна. Или да кажа, че много ми се пишка, и да избягам. Или да стъпя нарочно накриво и да се катурна по стъпалата надолу, дано си счупя челюстта – хем да ми зашият устата, да не ям повече, хем да ме закарат в „Пирогов“. Със сигурност операцията на челюстта щеше да ме боли по-малко, отколкото предстоящото претегляне на кантара. Или да изчакам всички да минат и накрая аз. Поне момчетата да минат първи. Да не ни вкарват всички в малкия лекарски кабинет. И изведнъж вече бях в кабинета. С целия клас. С все момчетата. Помня Наско, който очакваше с нетърпение да види колко тежа, за да започне подигравките още същия ден. Да сметне точно колко сланина има по мен. Помня големите му бели зъби и русата коса. Помня перчема му, който закриваше ярко сините му очи, а когато се смееше от собствените си шегички на мой гръб, помня как се вееше нагоре.
В такъв момент дебелото момиче не мисли. Не може. Блокирало е. Изпитва едно-единствено чувство – срам. Не. Излъгах. Чувствата са две. Омраза. Мрази себе си най-много, но мрази родителите си, защото ѝ пържат мекици всяка събота, съучениците си, защото ѝ се хилят в лицето и крещят колко килограма е, децата от квартала, защото я наричат кюфте, неприятната ниска червенокоса медицинска сестра, защото излага на показ всичко това… Сякаш малко се вижда от нея, че и срамът ѝ да излезе наяве на дебелата.
Ако е с по-силна психика, дебелото момиче ще избяга, сигурно ще плаче, ще крещи, но ще избяга. Няма да се качи на кантара пред 26 чифта очи. Но аз бях слаба – по душа. Бях възпитана в почит към йерархията и послушание. И щом по-възрастен каже, че трябва да направя нещо, аз просто го правех. Озовах се на кантара. Гледах в стената – зелена блажна боя. Имаше и плакат – на детски здрави зъбки. На прозореца отляво, през който се виждаше училищният двор, имаше късо прозрачно перденце с дантела. Зад мен беше масата с лекарски пособия. Мисълта ми се съсредоточи върху въпроса защо имаше толкова много памук, все едно щяха ваксини да ни слагат, а не да ни мерят колко сме пораснали през лятото. Беше твърде светло – навън грееше септемврийско слънце, но луминесцентните лампи на тавана бяха включени. И миришеше на спирт. Всичко наоколо гледах, вдишвах, усещах, помнех… Само да не видя кантара. А вие спомняте ли си онези бели медицински кантари с метални кюлчета, които се плъзгаха хоризонтално и хлътваха в десетицата? Може би, ако сте родени преди 2000-та година, знаете за какво говоря. Ако сте по-млади, най-вероятно може да срещнете такъв кантар в някой музей. И както си разсъждавах върху количеството памук на масата, количеството светлина в стаята и количеството спирт в ноздрите ми, гласът на медицинската сестра ме сепна и ме накара да се разтреперя. Докато на съученичките ми кюлчето хлътваше в четвъртата, моето кюлче хлътна в шестата десетица. Бам! В онзи момент осъзнах, че някой съсипа живота ми. И то на показ – пред идеалните животи на момчетата и момичетата от класа ми.
През следващите месеци, години, десетки години го търся (Да! Търся! Не търсЕХ! Все още го търсЯ!) виновника за моя разрушен живот в онзи септемврийски ден в началото на шести клас. Оправдавам себе си, защото тогава бях дете. Оправдавам родителите си, защото ми даваха храна от любов. Оправдавам съучениците си, защото не знаеха, че причиняват болка, като хвърляха грозни думи срещу мен. Оправдавам децата от квартала, защото мислеха, че всичко това е шега. Оправдавам медицинската сестра, защото жената просто си свърши работата. И не оправдавам никого от тях. Най-малко себе си. Помня. Трупа се. Случка след случка. Килограм по килограм… До днес. Когато отново съм на кантара – модерен, тънък, с батерии. И понякога угасва, защото електрониката не отброява до такава висока цифра.
Мисля си, каква е ползата от тези училищни претегляния. Колко от дебелите деца пораснаха като слаби възрастни благодарение на публичното обявяване на сантиметрите и килограмите пред целия клас? Дали ги правят още и на съвременните момичета и момчета? Дали нанасянето на травмата продължава от поколение на поколение? Дали на новите хлапета им пука, колкото на мен – все пак през 90-те на миналия век от цял випуск аз бях единственото дебело момиче, докато сега във всеки клас поне една-трета от децата са с наднормено тегло. Някой дали отива при тези деца да им измисли атрактивни спортни занимания, игри и уроци по здравословно хранене или все още се сблъскват със суровото: „Дебел си. Яж по-малко!“ и „Хайде, следващият клас!“.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q3 при завършване на поръчката си.
