„Време за суинг“ (изд. „Жанет 45“, преводач: Невена Дишлиева – Кръстева) е най-новата книга на английската писателка Зейди Смит, смятана за един от най-силните гласове на съвременната европейска проза. Това е амбициозен, интелигентен и широкообхватен роман, който разказва по страхотен начин за сложността и нюансите на приятелството между две момичета и как, веднъж изградено, то може да бъде разрушено, но никога не се забравя.
Прочетете откъс от книгата при нас.
СЕДМА ГЛАВА
Когато отношенията ни с Трейси охладняваха, съботите ми ставаха трудни и разчитах на господин Бут за разговор и съвет. Носех му новини – кои книги съм взела от библиотеката – и той коментираше избора ми или ми обясняваше неща, които не разбирах. Например господин Бут не знаеше, че не е точно „Фред Астер“, а „Фредерик Аустерлиц“, но пък знаеше какво означава „Аустерлиц“, обясни ми, че е име, което вероятно не идва от Америка, а от Европа, май немско или австрийско, може би еврейско. За мен Астер беше Америка – не бих се учудила, ако го изпишеха на знамето, – но сега научавах, че всъщност той е прекарал много време в Лондон и е станал известен именно тук, танцувайки със сестра си, и също, че ако се бях родила шейсет години по-рано, можех да го гледам лично в Шафтсбъри Тиътър. Нещо повече, каза господин Бут, сестра му била далеч по-добра танцьорка от него, всички го казват, тя е била звездата, а той – посредственият, не го бива в пеенето, нито в актьорската игра, оплешивява, танцува криво-ляво, ха-ха-ха, и какво, накрая им натри носа, нали? Докато слушах господин Бут, се питах дали е възможно аз също да съм от хората, които се разгръщат на по-късен етап в живота си, на много по-късен, така че един ден – доста далеч във времето от днес – Трейси да седи на първия ред в „Шафтсбъри“ и да гледа как танцувам аз, ролите ни да са разменени, а светът най-сетне да стане свидетел на моето превъзходство. В по-късните години, каза господин Бут, като взе книгата от ръцете ми и зачете, в по-късните години навиците му малко се променили спрямо живота, който водел преди. Ставал в пет сутринта и закусвал само едно варено яйце, така поддържал постоянно тегло от точно шейсет килограма. Пристрастен към телевизионните сериали като „Пътеводна светлина“ и „Докато свят светува“, се обаждал на хазяина си и го молел да му позволи да гледа сапунките, за да разбере какво става. Господин Бут затвори книгата, усмихна се и каза:
– Що за странна птица!
Когато се оплаках на господин Бут за единственото несъвършенство на Астер – че по мое мнение не можеше да пее, – останах изненадана от категоричното му несъгласие.
Обикновено се съгласяваше с всичко и винаги се смеехме заедно, но сега засвири някак съвсем пестеливо нотите на All of Me на пианото и каза: „Само че да пееш, не означава да се дереш, нали? Не е само да имаш доброто тремоло или най-силния глас, не, важна е фразата, деликатността и умението да изтръгнеш точното усещане от една песен, душата ѝ, така че нещо истинско да се случи вътре в теб, щом отвориш уста и запееш. Нима не искаш да почувстваш нещо истинско, вместо просто да ти пробият тъпанчетата?“.
Той млъкна и засвири цялата All of Me, а аз запях заедно с него, като съзнателно се стараех да оформя всяка фраза точно както я оформя Астер в „Копринени чорапи“, въпреки че не ми се удаваше – някои думи ги прекъсвах ненавреме, други изговарях криво-ляво, – и заедно поразсъждавахме какво ли означава да обичаш „изтока, запада, севера и юга“ на някого, да го владееш изцяло, дори ако той обича само частица от теб. Обикновено пеех облакътена на пианото, извърната към залата, защото така правеха момичетата по филмите, а и можех да държа под око часовника над входната врата и да следя кога ще влезе и последното дете, което означаваше, че е дошло време да спра. Но в този случай желанието да се опитам да пея в хармония с деликатната мелодия – да съм в синхрон не само с акомпанимента на господин Бут, не просто да „си изкрещя дробовете“, а да пресъздам неподправено чувство – ме подтикна инстинктивно да се завъртя към пианото още преди да съм довършила фразата, и щом го направих, видях господин Бут да плаче, съвсем тихичко, но със сигурност плачеше. Замлъкнах. „А той се опитва да я накара да танцува – каза господин Бут, – Фред иска Сид да танцува, но тя няма да го направи, нали? Тя е онова, което бихме нарекли интелектуалка, от Русия е и не иска да танцува, казва му:
„Проблемът при танците е, че Правиш крачка напред и пак, и пак, ала не стигаш никъде!“. На което Фред отвръща: „На мен ли го казваш! Чудесно. Просто чудесно! А сега, скъпа моя, е време за урока. Най-добре иди се обуй“.“
Докато си завързвахме връзките и се приготвяхме да се подредим, Трейси подметна на майка си, така че да чуя:
– Нали ти казвам? Харесва ги всичките ония шашави стари песни.
Прозвуча обвинително. Знаех, че Трейси харесва поп музика, но не мислех, че мелодиите им са толкова красиви, и се опитах да ѝ го кажа. Трейси сви рамене и ме прекъсна.
Тези нейни свивания на рамене ми влияеха. Можеха да сложат край на всяка тема. Обърна се към майка си и каза:
– Пада си и по стари мръсници.
Реакцията на майка ѝ ме изуми: стрелна ме с поглед и се ухили самодоволно. В този момент баща ми беше навън, в двора на църквата, на обичайното си място под черешовите дървета; виждах го с кесийката тютюн в едната ръка и хартията за цигари в другата, вече не си правеше труда да се крие от мен. Но нямаше свят, в който да кажа нещо ужасно на друго дете и баща ми – или майка ми – да се ухили или да ме подкрепи другояче. Направи ми впечатление, че Трейси и майка ѝ са на една страна, и си помислих, че в това има нещо неестествено, а те двете явно са наясно, защото в определени ситуации го криеха. Бях сигурна, че ако баща ми беше тук, майката на Трейси не би дръзнала да се ухили така.
– Най-добре стой настрана от непознати старци – изпъна тя предупредително пръст към мен. Но щом възразих, че господин Бут не ни е непознат, че е скъпият ни стар корепетитор, когото обичаме, майката на Трейси придоби отегчено изражение, скръсти ръце върху едрия си бюст и заби поглед пред себе си.
– Според мама е педофил – обясни Трейси.
Излязох от този урок, стиснала баща си за ръката, но не споменах нито дума за случилото се. Нямах намерение да моля никого от двамата си родители за помощ по какъвто и да е въпрос – вече не, – единствената ми мисъл беше да ги предпазя. Напътствията ги търсех другаде. В живота ми бяха започнали да навлизат книгите. Не стойностните книги, все още не, продължавах да чета онези биографии на ветераните в шоубизнеса, които разлиствах поради липса на свещени текстове, сякаш те самите бяха свещени текстове, носеха ми някаква утеха. Бяха просто драсканици за бързи пари, авторите им рядко влагаха кой знае каква мисъл, но за мен бяха важни книги, категорично. Подгъвах някои страници и препрочитах изречения отново и отново като викторианска аристократка, която си чете псалмите. Той не го прави добре – ключов псалм. Астер твърдеше, че си го помислял всеки път, щом се видел на екрана, и ми направи впечатление местоимението в трето лице. Което ми показа следното: че за Астер героят във филма не е пряко свързан с него самия.
Приех това присърце или по-скоро у мен откънтя чувство, което вече се беше зародило – че е важно да се отнасяш със себе си като с непознат, в собствените си очи да останеш непривързан и непредубеден. Излизаше, че за да постигнеш каквото и да било на този свят, трябва да мислиш по подобен начин. Да, такава нагласа ми се видя много шик. Също така си паднах по популярната теория на Катрин Хепбърн за Фред и Джинджър: Той ѝ придава класа, тя го дарява със секс. Това ли беше ключовото правило? Всички приятелства – всички връзки – ли включваха тази дискретна и тайнствена размяна на умения? Размяна на власт? Това отнасяше ли се за народи и нации, или беше нещо, случващо се само между отделни индивиди? Какво е давал баща ми на майка ми и майка ми на баща ми? Какво си давахме един на друг господин Бут и аз?
Какво давах на Трейси? Какво даваше Трейси на мен?
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q3 при завършване на поръчката си.