„Мир на кумирите ни“ (изд. „Хермес“) е своеобразно продължение на скандалните литературни мемоари „Мир на страха ни“. Двете книги събират истории, бележки и спомени от миналото на Георги Мишев – един от най-забележителните български писатели и сценаристи.
По повод новата книга Георги Мишев споделя:
Животът ни тече в блянове по нормално човешко общество, без кумири, попличности, вождове. Вожд на мегдана ни е Йоло Д. А в душите ни берат душа трите природни опори: Вяра, Надежда, Любов и тяхната майка София (мъдростта). Трийсет години след бедствието реалсоциализъм дочакахме „от всичко по малко“. Вместо модерна държава, изградихме неуютни селища, изоставихме плодородни полета, смерч отвея младите под чужди небеса. Страната е огромна канцелария за чиновническата класа, Обществото е в бара. Пием си коктейла пред барплота и с жест сочим чашата: От същото! От същото! От всичко! И по много… Ако може.
Георги Мишев
Прочетете откъс от книгата при нас.
„Трима без грим!“ е колективният псевдоним за дребната цаца, която разнасяме по редакциите: фейлетончета, сценки, смешки всякакви. След сухоежбината във вестниците през първото десетилетие народна власт читателят търси разтуха и в една усмивка. Вятърът на колективизма ни вдъхва вяра, че тримата ще успеем, не сме дружина, но ще отместим канарата на редакторската съпротива, ще намерим пролука. Още не знаем, че бройката в тая деликатна сфера няма значение. Още не сме чували афоризма, че ако един кораб стига Америка за десет дни, не значи, че десет кораба ще вземат разстоянието за ден.
Запалени сме, събираме се от квартира в квартира, с писане и пъшкане изработваме страница-две, слагаме накрая „Трима без грим“ и носим на нашия доброжелател.
– Трима мускетари. Тримата другари на Ремарк… Три слънца в небето греят: Сталин, дупка, Димитров… – Радой пее марша на победилия социализъм, взема редакторския калем и коригира бройката. – „Братя без грим!“… Хем напомня за бременските градски музиканти, хем без грим, без труфила и лъжи…
Пустият му Радой!
Бродим по улици и закусвални, кафенета още няма, кръчмите са за отчаяните, ние сме с вдигнати очи в очакване да кацне щастието на рамото ни.
Чакаме трамвай на площад „Ленин“, зевзеците му казват помежду си „Свети Ленин“, не забравят „Света Неделя“.
Забравен е атентатът през 1925 година. Забелязваме в тълпата русоляв юнак, наша възраст, полугол, застанал като паметник, с ръка към небето и неподвижни очи. Мълчалив, нетрепващ от подмятанията оттук-оттам – минута, две, три…
Появява се здравеняк, набит, червендалест, с добре функциониращ храносмилателен тракт. Липсват му цилиндърът и фракът, за да го вземем за цирков менажер; кланя се и вика:
– Спри, народе, и погледай – жив паметник от плът и кръв!… Няма лъжа, няма измама… Пред вас, другарки и другари, е паметник на явление, взело епидемични размери… Мълчите, но съм сигурен, че е вам известно… Явление, открито от великия Еразъм от Ротердам… Глупостта човешка!
Тълпата се смее, ръкопляска, живият паметник потръпва от студа, но стои неподвижен.
– Глупостта, другарки и другари!… – продължава здравенякът. – Този фенер, както го нарича великият Толстой… фенерът, наречен човешка глава, пълна с вятър и мъгли… Кой ще пръсне силата на мрака, питам аз? И ще ви отговоря: само свещта на разума… Разумът на Еразъм ще победи глупостта…
Подхвърлят дрешка, завиват голите рамене на русия, зрелището е приключило, някой казва: тези двамата са от театралната академия.
Сещаме се, че единия сме го виждали в коридора на „Стършел“, разнася страници като нас, срещали сме и името му в рубриката „Черепи и чаршафи“ – Дон Базилио.
Неподвижният от театралния пърформанс след време ще се окаже най-мобилният деец на родното кино – режисьорът Рангел Вълчанов.
…От трамвая влакчето ни отнася в Банкя. Някой ни подшушна, че по това време в Дома на журналистите няма почиващи, парното работи, за студенти от нашия факултет картите са на половин цена. Дадоха ни стая с три кушетки, с тапети, набръчкани от възрастта. (Без грим, казва Друмев.)
Оправяме се и разглеждаме менюто за вечерта, когато Дон Базилио нахълта в стаята:
– Братушки без маска и грим!… Разбрах, че сте тук! А мен ме докара с волгата другарят Стоевски от „Партиен живот“.
Розово широко лице, дебели сочни устни като по днешната мода ботокс. Яка прегръдка като между съученици. А го виждаме за втори път.
Извади тесте карти с гръб като крокодилска кожа.
– Играете ли покер?
Васил играе, Друмев показа книга („Имам книга“). Допитването стигна до мен: навън спря кола, не се видя кой пристигна и Доната излетя.
Вечерта ни чака в столовата с плоско шише, бърните му със следа от охлюв. Осведоми ни, че докарали керацуда, доставка от Мелнишкия край.
– Керацудата е поръчка на Славчо Красински, ренегат, но спец по вината.
Трепваме от името, споменато между авторите от трийсетте години, забранените.
– Втора маса до бюфета.
––
В просторното помещение с нисък таван Красински още не бе заел втората маса до бюфета. На своите места бяха старият детски писател Ран Босилек, художникът Ненко Балкански, философът Яни Стоевски, докарал с волгата Дон Базилио. На вратата се появи и дама в синя рокля и с очи в същия цвят. Блага Димитрова, поетеса.
По правилата всеки сяда, където е избрал първия път, за улеснение на сервитьорите. През дните, които прекарахме там, масата до централната колона остана незаета – очакваше се Асен Босев, но така и не дойде…
За аперитив Дон Базилио протегна джобното шише със сливова. Отказахме учтиво, той не се засегна. Дори призна, че сме му симпатични:
– Може да имам кофти вкус, но и тримата ми харесвате. Ти ми приличаш на Гогол, ти на Чехов… А ти си Гашек.
– Не ща Хашек – рекох, – искам Марк Твен!
– Марк Твен съм аз, вече е заето…
Сума време продължи да ми вика Гашек (по руски). Звучеше му като „гащник“, маскирана обида, после забрави и при случайна среща ме нарече „Ризников“, какъвто автор има. И това бе по-обидно.
Сервитьорката донесе вечерята: кашкавал пане, попски круши, сутляш с канела.
– Сутляшът, моме, е пилаф! Искам бацилус булгарикум!
Момичето остана неподвижно, руменина обагри страните му: не бе учило латинския.
– Кисело мляко – преведе Друмев.
А когато се оттеглихме в стаята си, внезапно каза: „Дон Бацилио булгарикум… Продавам ви го за герой на текст“. Друмев е бил чиновник в данъчна служба; знаеше думи и термини, които чувахме за първи път. („Фиск не е мръсна дума, значи държавно съкровище!“)
– По принцип съм против хумор на фразата – продължи, за да оправдае хрумката. – Мисля, че пасва. В Сливо поле съм виждал телета, които щъкат… щръклеят…
…Щръклицата я предизвиква бацил.
– Пренася се от муха – казах. – Мухата „Дон Бацилио“… Става за фейлетон.
– И за роман. Испанците имат Дон Кихот… Защо да нямаме нашенски Дон Бацилио?
– Има опера „Дон Жуан“. От Верди – каза Васил (беше носил декори в Музикалния театър).
Замеряхме се с хрумки всякакви, глупави и тъпи, както в мозъчните центрове на Запада; после Васил внезапно заспа, изтегнат по диагонал на кушетката, събуди се и каза да не прекаляваме. Доната е перспективен хуморист, Челкаш го харесва, също и Павленко, шефовете на „Стършел“. Останалите стършели са гола вода, но ако искаме да ни приемат, трябва и ние да ги приемем.
– Без Радой! Радой не е гола вода! – каза Друмев.
Съгласихме се. Когато си млад, не можеш да живееш без ориентир в живота. Кумирът е ориентир.
Можете да поръчате тази книга от Ozone.bg с 10% отстъпка.
