„Вятърът, духът, дъхът“ от Андрея Расучану (изд. „ICU“, преводач: Лора Ненковска) е роман за човешката уязвимост и последствията от травмата, която се предава от поколение на поколение, за унаследените тъги и недоволства, които носим в себе си, без да осъзнаваме, и които повлияват живота и съдбите ни. И за невидимата нишка, която свързва всички неща.
В сърцевината на историята са положени две големи теми, които вълнуват авторката и които тя изследва от няколко години насам – изчезването на един беглец и израстването без обич. Те макар и различни, се пресичат в идеята за отсъствието – в емоционален и физически аспект – и за пагубните последствия, до които то води.
Прочетете откъс от романа при нас.
* * *
Тежкият въздух на отсъствието ти смазваше раменете ми. Пепелявите пътища в края на всеки ден, вкусът на сгурия в края на седмицата.
Тамара дойде една неделна утрин, както преди много време, когато ни завари на взетия назаем дюшек, използва собствения си ключ, което никога не беше правила, дори не я чух, когато влезе. Аз спях, или по-точно казано, се намирах в онова състояние на замаяност между съня и будността, в което все повече ми харесваше да изпадам, както когато се събудиш сутрин и всичко ти е толкова противно, че се опитваш да заспиш отново. Този изкуствен и самоналожен сън често води до мигрена, която те преследва цял ден, разхожда се от единия край на главата до другия и кара ушите ти да бучат, понякога изпивах по цял пакет пирамидон на седмица. Беше дошла с влака, усетих как в стаята се вмъкна застоялият въздух от купето, в който се смесваха мирисът на изкуствена кожа, нагрята от множеството седели върху нея задници, цигарен дим, насъбрали се прах и нечистотии. Седна на ръба на леглото до мен и ми каза: ти искаш ли още да си отгледаш детето, да имаш работа, какво искаш – да си жива или да си мъртва? Много по-късно, а не тогава на момента, се замислих, че кратката ѝ реч беше странна, защо беше казала детето, а не децата. Странно беше да ме пита и дали искам да съм жива или мъртва, всичко ми звучеше като на чужд език, който тя все още не беше овладяла добре, гледах енергичните ѝ ръце и те ми се струваха чужди, как разкопчаваше мърлявата ми пижама с неумелите си жестове, палците ѝ прекомерно извити нагоре, а ноктите – леко начупени. Свали горнището и пожълтелия ми потник, а после и долнището, което имаше нещо като маншет от мръсотия, кой знае къде и колко пъти бях стъпвала с него и каква гадост се беше втвърдила там, остави ме така гола в края на леглото и изчезна в кухнята. Чух я да носи тенджери с вода в банята, сгряваше ги на котлона и после минаваше с мърморене дългия коридор и ги изливаше във ваната, напълни я с гореща вода и ме отведе до банята като дете, за ръка, стискаше ме здраво за китката, както правеше винаги, когато ме водеше да се къпя, като че си бях намислила да избягам някъде. В този момент наистина исках да избягам – от вида на водата, която щеше да погълне тялото ми и да се затвори над мен със звука на вакуумиране, ми ставаше лошо. Гроб от вода и кал.
Известно време усещах злия и влажен охлюв на погледа ѝ да се тътри по тялото ми.
Но топлата вода ме обгърна като удобен корсет. С почти нежни жестове Тамара събра омазнената ми коса на опашка, заля я с вода от зеленото джезве, после, като измерваше внимателно, сякаш измисляше някаква рационализация, сипа в шепата си капачка от шампоан Коприва и започна да мие главата ми. Беше толкова хубаво, че ми се доплака, за първи път ръцете ѝ бяха така добри, а аз безкрайно уморена. Щеше ми се да остана там завинаги, в топлата вода, която се пълнеше със зелена пяна като блато, помислих си, че така трябва да изглежда раят – ароматна баня след период на нещастие и отчаяние. Затворих очи. Откакто тя беше влязла, банята изглеждаше различно, някак друга. За първи път от дълги месеци почувствах, че кръвта се движи във вените ми, слабото им пулсиране, тънката зелена диря, която се виждаше все по-ясно под кожата, капилярите, които започнаха отново да се отварят, всичко ме изпълваше с ново, непознато щастие. Не посмях да вдигна поглед, мислех си, че това, което ще прочета по лицето ѝ, ще съсипе целия момент, а и нямах сили дори да помръдна глава, оставих я да се държи с мен като с дете или с труп, да ме избърше с твърдата кърпа под гърдите, по бедрата, да ми сложи нова пижама, поръбена с грозна дантела, беше толкова грозна, но така удобна, идваше като всяко ново нещо от неизвестното, от бъдеще, което обещаваше да е различно, с ухание на току-що изваден от опаковката памучен плат. Помолих я да остави лампата да свети, вече се беше свечерило, П. трябваше да се върне от училище, но тя загаси всичко и се мушна в леглото до мен, обърна се с гръб и отново видях розовия синтетичен и разбримчен под мишницата ѝ комбинезон, както по време на следобедния сън в К., и за първи път от близо четири месеца потънах в дълбок, спокоен сън, от който се събудих чак на следващата сутрин.
Много по-късно се замислих за странния начин, по който ми говори, не можех да го свържа с даден образ, понеже през цялото време избягвах да я гледам, нямах никаква идея с какво беше облечена и дали косата ѝ беше направена. Да не би и тогава да е ставало дума за лек мозъчен удар, първия от завършилата фатално поредица, както ни беше казала лекарката. Или пък беше говорила така, водена от емоциите или от гнева, макар това да не беше типично за нея, тя винаги се владееше съвършено в кризисни моменти, винаги намираше какво иронично да каже в каквито и да било ситуации.
Дълго време нещата си бяха същите, светът беше придобил нестабилна плътност, виждах всичко, сякаш бях на дъното на река или зад стена от матово стъкло, и нямах никакъв директен контакт с нищо извън мен. Това беше добре, защото всяко докосване, дори и случайно, ме ужасяваше. Беше ме страх да се кача в автобуса, не можех даже да се доближа до метрото, усещането, че щом се спусна по тънещите в мръсотия стълби на Пиаца Викторией, потъвам в тъмен тунел, чийто изход беше далечен и илюзорен, ми причиняваше световъртеж. Постепенно започнах пак да се качвам на тролея, който ме отвеждаше от гарата до центъра, минавах първите две спирки под оголелите дървета и слабостта ме обземаше пак, всичко наоколо се втечняваше, предметите се стичаха един в друг, дръжката, за която се държах, също се разтопяваше, губех всяка опора, страхът се качваше в гърдите ми, пречеше ми да дишам, беше навсякъде около мен, вмъкваше се през затворените прозорци, през вратите, които се отваряха на спирките, всичко наоколо беше направено от страх – силуетите без лица с протегнати към мен ръце, дървените седалки, от които най-сетне една се освободи, за да мога да седна.
Преди празниците мъглата беше започнала да се стича над този застинал пейзаж. Беше някакъв вид ръмеж с ледени капки, чувах как сутрин потропва лекичко по шушляковите якета на момчетата. През деня атропин, вечер диазепам, през голяма част от времето реалността беше поносима, беше под контрол, с изключение на онзи интервал от няколко часа, когато изчезнеше ефектът на първото успокоително. Бях пробвала и с две таблетки, но ме опиваха толкова силно, че се превръщах в зеленчук, не можех да се съсредоточа над делата, чувствах се, сякаш са прекъснали мозъчната ми дейност. Часове наред можех да гледам в нищото, да се взирам в хаотичното пълзене на една мравка по перваза, беше някакъв вид нито приятен, нито неприятен колапс на мисълта, просто отсъствие от собствения ми ум. Пауза, междина, празнота ни пулсираща, ни замряла, само вцепенена и спряла, точно както се изрази Тамара, не бях нито жива, нито мъртва. Именно в тази междина се срещахме с теб, ти също беше нито жив, нито мъртъв, сякаш някой беше спрял животите ни на пауза, докато отново вземе решение как да постъпи с нас. Вероятно трябва малко да умреш, за да можеш да продължиш да живееш. Но аз не си го позволявах.
Можете да закупите книгата от сайта на издателството.
