Изключително популярната поредица на Борис Акунин за историята на руската държава се сдобива с поредната впечатляваща глава. В „Доброключенията и разсъжденията на Луций Катин“ (изд. „Еднорог“, преводач: Денис Коробко) се запознаваме със следващото поколение от рода на белязаните с петънце на челото. Това е младият идеалист Луций Катин, който иска да промени света към по-добро. Изцяло отдаден на тази идея, той се изправя пред всевъзможни изпитания и изненади, далеч не винаги приятни, но успява да намери изход и от най-заплетената ситуация.
В живота на Луций просветителските идеи на Волтер, Дидро и Русо се припокриват с будистките принципи за ненасилие, предадени на младия герой от неговите родители. Той иска да учи в университет в Германия и започва работа като учител, но една завършила със страхотен скандал любовна афера принуждава Луций да бяга.
Капризният случай го отвежда в дворцовите среди, сблъсква го с пирати, докато накрая младият наивник напълно случайно става част от легендарната пруска армия. За убеден пацифист като него това е краят на света и той едва не се прощава с живота си, но съдбата го среща с друг подобен на него идеалист – един млад принц, владетел на малко немско княжество, където двамата съмишленици искат да изградят справедливо общество, придържайки се изцяло към моралните си възгледи и стремежа към доброто и социалната справедливост. Макар че никой не вярва в социалния експеримент, благодарение на новите закони и порядки княжеството започва да процъфтява и се превръща в истински рай.
Въпреки всичките му успехи в княжеството съдбата отново отвежда Луций в родината. Онази Русия, в която се завръща, вече е управлявана от Екатерина Велика, решила да реформира държавата. Тук все по-увереният в силите си младеж ще се опитва да пресътвори създаденото в Германия, но ще успее ли социалният му експеримент и на руска почва? А в страната назрява бунтът на Пугачов. Но дори пред задаващата се смъртна заплаха Луций няма да изневери на принципите си: не убивай, не отвръщай на злото със зло.
Прочетете откъс от романа при нас.
******
В последния ден на отиващата си 1760 година при първия министър на княжество Гартенланд барон Катин се яви суперинтендантът на полицията барон Вагнер.
Новините бяха тревожни. В граничния окръг Щайнфелд отново бе имало безредици, този път много сериозни.
‒ Селяните се събрали на тълпа от сто души или повече, нападнали временния лагер на саксонците и го опустошили. Двадесетина са осакатени, един е на смъртно легло. Най-лошото е, че са пребити полицаи, които се опитвали да спрат боя. И преди съм ви докладвал, че авторитетът на властта пада с всеки изминал ден, но такова нещо още не е имало. Ако проблемът с чужденците не се реши в най-скоро време…
‒ Не смейте да ги наричате така! – сърдито го прекъсна Катин. – Не се уподобявайте на „Юнкерски вестник“! Тези хора ние наричаме „гости“.
‒ Моля за извинение… Но в дадения случай гостите сами са си виновни. Вчера обрали дома на тамошния свещеник, та затова хората са се възмутили.
‒ А откъде се знае, че кражбата е извършена от гостите?
‒ А кой друг да е? – суперинтендантът вдигна рамене. – Преди край селото да се появи лагерът на саксонците, кражби не е имало.
Министърът въздъхна.
‒ Виждам, че това не е всичко, така ли?
‒ Тъй вярно. Вчера отново са освиркали принца на една улица. А стените на Гартенбург от сутринта са облепени с това…
Вагнер му подаде лист с несръчна гравюра. На нея се виждаше как трима дрипльовци с тюрингски шапки изнасилват русокоса жена с гартенландско дантелено боне. До тях принц Карл-Йохан, подобен на пор, казва: „Потърпи, мила!“ И мечка с точка на челото, първият министър, вдига лапа към надпис: „Това са естествените права на личността!“
‒ Това са последствията от онзи инцидент с жената на пекаря.
‒ Но нали изгонихме виновните обратно в Тюрингия!
‒ Това не е достатъчно. Край всяко подобно листче се събират хора. Лицата им са такива, че се страхувам да не започнат да хвърлят камъни по принца. Помолете го да престане да се придвижва на кон. Само с карета. А вас, господин барон, настойчиво съветвам изобщо да не излизате от двореца… Листовките се печатат в печатницата на господин Залц. Не можем да му го забраним, но опитайте да поговорите с него.
‒ За какво? – попита навъсено Катин.
‒ Той все пак е солиден човек, рицар, баща на семейство. Обяснете му, че хлапаците зяпат тази картинка. Политиката не ги интересува, привлича ги непристойността. Погледнете колко сочно са нарисувани гърдите на жената.
‒ Добре. Помолете господин Залц да ме посети.
След като се сбогува със суперинтенданта, Луций се върна към четенето на годишния доклад, изготвен от втория министър барон Драйханд за отчет пред асамблеята.
Според пространния доклад в икономиката нещата се развиваха превъзходно. През изтеклия период държавните доходи бяха нараснали с два милиона и половина, приходите от митническите такси – с тридесет и пет процента, есенният панаир бе събрал двойно повече търговци от пролетния, „Гартенбанк“ бе увеличила активите си със седемдесет процента и бе готова да плаща на клиентите си петнадесетпроцентни дивиденти. Строителството на университета излиза по-евтино от очакваното, защото заради войната цените на строителните материали са паднали много. В момента се строи само в Гартенланд, в другите земи само се руши.
На войната, продължаваща вече пета година, в доклада бе посветена отделна точка. Макар това да не бе споменато никъде, между редовете се четеше, че барон Драйханд е много доволен от нея. Пари, стоки, добри майстори се стичат отвсякъде в гартенландския оазис, раззеленяващ се сред пепелищата, а търсенето на зърно, месо, платове и фураж през цялото време расте. Неутралитетът, разбира се, не излиза евтино, пишеше Драйханд, защото сега се налага да плащат издръжката на два пруски полка и два австрийски, но загубите от войната неколкократно се покриват от приходите. Има всички основания да се разчита, докладваше бодро министърът, че новата 1761 година ще се окаже по-доходна.
И нито дума за проблема с „гостите“. Нали това не е грижа на втория министър.
Да, в резултат на реформите и неутралитета бившето Обер-Анхалтско княжество бе постигнало разцвет, който особено личеше на фона на общоевропейското разорение, но се появиха последствия, които добронамерените преобразователи изобщо не бяха предвидили.
Земният рай се различава от небесния по това, че се намира на земята и небето не му принадлежи. Когато то се закрива от черни облаци, над чудесната градина се развихря ураган.
В началото в Европа се присмиваха на анхалтските чудачества – всички тези юнкери-обущари, рицари-шапкари и барони-търговци. Но доста скоро съседите и преминаващите оттам пътници видяха колко поразително различен е животът в Гартенланд в сравнение с другите земи. Там е спокойно, заможно, чисто, волно, данъците са невероятно ниски, пътищата са прекрасни, навсякъде се строи и се благоустроява – на онези, които се бяха озовали в този край, не им се тръгваше оттам.
И някои предпочитаха да останат. След това заприиждаха нови, със семействата и покъщнината – за да изчакат края на военните несгоди на мирно място. Докато това бяха осигурени хора и способни сами да плащат за себе си, гартенландците само се радваха. Но войната все не свършваше, пожарът се разгаряше с все по-голяма сила, опустошавайки нови територии, и към Гартенланд заприиждаха бежанци от съседни държави, понякога цели села. Навсякъде бе плъзнал слух, че добрият принц Карл-Йохан не позволява никой да умре от глад и дава на нещастните храна и подслон. Появи се един лагер от набързо сковани колиби, след това втори, трети, десети.
Никой в княжеството не се зарадва на наплива от голтаци. На кой би му се понравило, когато до него се заселват просяци, които му завиждат, правят свинщина, крадат или просто подбиват цената на труда!
През цялата последна година в Гартенланд пламтяха ожесточени спорове – какво да се прави с тъй наречените гости.
Принцът и първият министър настояваха за хуманност и милосърдие, асамблеята изразяваше протести, а обществото бе на нейна страна.
Радикалният „Юнкерски вестник“, а в последно време и умереният „Рицарски“ всеки ден публикуваха новини за безобразията, извършвани от пришълците. Вярно, че имаше и трети вестник, „Баронски“, който поддържаше официалната позиция, но почти никой не четеше това скучно издание.
Оптимистичният доклад не оправи разваленото настроение на Луций. Трябваше нещо да се решава, при това бързо, иначе обитателите на земния рай ще го разтурят и ще го пратят по дяволите. Мерна се и веднага с негодувание бе прогонена крамолната мисъл: раят е възможен само под самодържавното управление на всемогъщия Бог, а ако там вземе да се разпорежда асамблея на райските представители, ще се получи глупост.
Но часовникът би единадесет пъти и министърът леко се разведри. Това бе времето, когато при него на кафе идваше Бетина, след като е закусила с августейшата двойка.
Яви се и днес, веднага след единадесетия удар, неизменно пунктуална.
‒ Как са техни височества? – попита разсеяно Луций, когато прислужникът донесе кафето и те останаха насаме.
‒ Както винаги. Гукат си. Свежи, нежни, сладки, като две купички въздушен крем – каза несантименталната госпожица. – Едно от предимствата на „белия брак“ е в това, че съпрузите никога не се виждат неспретнати, не чуват как обожаемото същество хърка или си пуска душата. Сутрин излизат от спалните си за закуска издокарани и благоуханни, и се възхищават един на друг колко са прекрасни.
И ние бихме могли всяка сутрин да закусваме заедно и да си се възхищаваме, помисли си Катин, но на глас, разбира се, не се осмели да изрече нищо подобно. Преди две години и половина, след като събра смелост, той все пак предложи на високопочитаемата си приятелка да се оженят. По-добре бе да не си спомня как му отговори тя…
‒ Какво, зле ли вървят нещата? – попита Бетина, като взе от писалището злобната рисунка. – В страната има вече осемнадесет лагера. Това са повече от пет хиляди души. Тази работа ще свърши с голямо кръвопролитие. Колко пъти да повтарям: решението не бива да се отлага.
‒ Знам…
‒ Защо тогава не поговорите с Ханзел?
‒ Не мога. Това ще е удар в гърба, предателство. Утре, в първия ден на новата година, той смята да говори пред асамблеята. Цялата реч е за великите принципи на човечността, заради които трябва да се правят жертви. Страхувам се, че ще го освиркат същите онези, които му дължат всичко… Ако и аз го изоставя… Аз съм единствената му опора. Аз съм му приятел.
‒ Вие сте първи министър – каза строго госпожицата. – На кого служите – на господаря или на държавата?
‒ И на двете!
‒ Но ако на господаря му трябва едно, а на държавата – съвсем друго? Какъв ще бъде изборът ви? Помните ли разговора ни за това, че лош е онзи властител, който обича приятелите си повече от страната си? Същото може да се каже и за един министър. Ако обичате Ханзел повече от страната, постъпете честно: останете му верен приятел, но тогава напуснете правителството. Защото иначе все едно излиза, че сте предател – спрямо онези граждани, на които сте се заклели да служите…
‒ Шшт! – вдигна ръка Луций, чул зад вратата добре познати стъпки, бързи и леки. – Това е той!
Бетина се изправи.
‒ Тръгвам си. Иначе ще му говоря грубо. Едва се сдържах на закуска.
Тя излезе през лявата врата, а на дясната вече чукаше принцът.
‒ Прочетохте ли доклада на Драйханд? – попита той весело, след като го поздрави. – Отчетът укрепва позициите ни пред асамблеята. Бюджетният излишък от милион и двеста и седемдесет хиляди талера ще ни позволи да решим проблема с издръжката на гостите без ущърб за Гартенланд. Можем да изплащаме малка, но достатъчна помощ на всяко семейство!
‒ И щом разберат за това, в страната да плъзнат нови тълпи от бежанци? След месец ще бъдат двадесет хиляди, след три – петдесет. Тази орда ще изплюска всички плодове на нашия Едем, а после ще го стъпче…
Принцът стана сериозен.
‒ Не споря. Може и така да стане. Но нима не се кълняхме един на друг да пожертваме всичко заради прекрасните си принципи, ако е потребно?
‒ Прекрасните принципи съществуват заради създаването на прекрасен живот. А ако той не се създава, значи нещо не е наред с принципите. Трябва да се ревизират и преразгледат…
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
