„Анима“ от Капка Касабова (изд. „ICU“, преводачи: Капка Касабова, Невена Дишлиева-Кръстева) е ода за последните овчари на нашия континент. Авторката показва огромна смелост, прекарвайки един сезон в почти пълна изолация, и литературна дързост с тезата, че в живота на всеки европеец трябва да има място за свят, който надхвърля човешкото.
Капка Касабова не пише от топлия уют на кабинета. Тук пропастите и мечките са истински, бурите убиват. Но всъщност най-страшното не са мечките, пропастите и бурите, а пустотата – наоколо и вътре в нас. Докато съществуваме в градското си битие, ще сме само наблюдатели. Понякога, само понякога, когато се случи да поживеем с вятъра и стихиите, има проблясък за другото. Стига да си позволим да го уловим.
Книгата предстои да излезе през май, а дотогава прочетете откъс от нея при нас.
*****
ВЯТЪРЪТ
Вятърът почна да се усилва и това продължи три дни. Ще държим стадото близо до кошарата. Вертикалните пасища изглеждат опасни в тези условия. Сашо отвори кошарата и сополивите овце наизлязоха, руното им рошено от вятъра.
Вятърът си взе пръст от земята и вода от реката и ги хвърли във въздуха. Димът от комина и водата от чешмата кривнаха встрани и така си останаха – хоризонтални. Отворих вратичката на навеса и вятърът я блъсна в оградата и я строши.
Самотна фигурка се катереше сред боровете над Камъка със сигнала. Овцете им бяха останали почти наполовина.
Сега сме само тримата. След като Ваня си замина, Васко стана овчар. Кравите вече бяха горе на платото и понякога ги виждахме, неподвижни като Побитите камъни.
Сашо премести кранчето по-близо до колибата. Свършиха ни зеленчуците и почнах да бера коприва за ориза, държах пликчето в джоба си, за да не бъде отвято. Силните ветрове ми действат зле и си стоях в колибата и под навеса, излизах само да напълня вода. За да минава времето, събрах стотиците угарки, хвърлени от предишни овчари на земята под печката, и ги изгорих.
На овцете им допадаха бурните условия – имаше с какво да се борят. Наистина бяха овце на Камен! На своя глава тръгнаха да се качват към Етип и следобеда Сашо отиде да ги прибира, като едва напредваше, облегнат на вятъра. Нямаше го цели три часа. Отдъхнах си чак когато го видях да се връща, черен и със сухо дърво на гърба, черните овце след него, вятърът го блъска на всяка крачка.
Мими, жребецът и другата кобила с кончето се бяха приютили в боровата гора отсреща. След инцидента с очите бе настанала някаква хиперреалност, сякаш ни беше даден втори шанс за живот. Вятърът засили това усещане. Сашо не ослепя, простихме си един на друг, но всеки на себе си – не. Ти беше права, аз го заслужавах. Не, не мога да си го простя. Нямахме представа кога ще се качи Камен, но едва ли щеше да е след по-малко от седмица, а и в тоя ураган… Държахме се един за друг и в края на всеки ден бяхме щастливи, че всички са налице и неосакатени.
Вечер слушахме местната радиостанция и надувахме на макс, за да чуем нещо, халищата заглушаваха всичко. Най-много обичахме рекламите за покупко-продажби и музикалните поздрави.Един продава черни биволи, друг трактор, трети царевични ниви.
Една вечер в предаването се обади овчар с желание за песен. Чуваха се виелица и лай на кучета.
Къде се намирате?,попита водещият.
На Чакалица,отвърна овчарят. Викаше.
– Това е в Рила – поясни ми Сашо. На Чакалица са алпували каракачани. Единайсет хиляди овце са пасли там до 50-те години.
Ооо, вие сте в окото на урагана,каза водещият. Колко животни имате?
Четиристотин и педесе, отговори овчарят. Сам съм, с кучетата.
Невероятно. Обичам да поздравявам хора като вас. Защото вие правите нещо истинско.
Ами… Аз искам с тая песен да посветувам всички колеги,каза овчарят. И кучетата, щото без кучетата не можем.
– Муно, слушаш ли? – попита Сашо. Муна спеше под нара. Започна песента. Сашо сияе и в очите му има сълзи. В моите също.
На следващата сутрин Васко идва да ни съобщи, че има още една умряла овца и вече е разкъсана. Сяда на пода на колибата до печката и гледа как слагам капки в очите на Сашо.
– Ти с тия капки ке го умориш! – изграчи. Болеше го коремът и му липсваха Ваня и детето.
– Ич даже не ми липсват, за кво са ми. Аз други ке си найда, нали бе, болест.
– Не, болест, други нема да найдеш.
– Искаш ли чай от мента за стомаха? – предложих му.
– Ти искаш да ме умориш с тия отрови. Дрога немате ли?
Вече знам всяка дума от тези диалози, като в Очакване на Годо.
Сутринта вятърът поутихна и всички отидохме да берем борѝка зад колибата на Васко. Борѝка се добива, като сечеш с балтия кората на бор. Или мура. Вече имаше насечени няколко такива мури, от бялата им сърцевина се взима смолистата борѝка, която гори най-силно. Кората обаче е твърда като кожа на слон, а и старите мури са силни и не си дават есенцията така лесно. Като битка е, и ние сме лошите, нападаме тия мури и им крадем същността. Ако много дълбоко поразиш едно дърво по този начин, то умира. Васко беше насякъл стъпала в бялата сърцевина на една много стара мура.
– Виж го какво е изтормозено – признава.
– Не може ли някое по-малко дърво да намериш, тия стари мури са ценни! – изкоментирах.
– По-малко нема – каза Васко и наистина, това е зряла гора. – Лош съм, че така им врéдя, ама трябва да се топлим.
Не беше никак лесно и безопасно да добиеш борѝка, иска си чалъм, и аз бързо се отказах и започнах да събирам в кофичка парчетата от земята. Сашо също не беше по острите инструменти. А и предпочиташе да разказва.
– Когато Стамен и баща му се отцепили, Камен наел един овчар, Ник – подхвана. – Ник после е учил Мони Немия… Както и да е, Ник и един друг овчар стояли тука, в старата колиба, преди лавината да я отнесе. Една вечер лежат пияни в колибата и – гръм. Единият се буди. Чу ли? Чух, вика другият, той толко пиян, че не може да се помръдне. Óстави, кочо ударѝ гредата.
Демек нощем кочовете удрят кошарата, напират да бягат, нищо ново. И пак заспали непробудно. На сутринта се събуждат и ги вали дъжд, и що да видят: газова бутилка, оставена на печката, гръмнала и отнесла покрива.
Друга една нощ пак така си легнали, пияни. По едно време Ник чува шум навън, трополене. Това е мечката, да знаеш, казал на другия, ама оня не може да помръдне. А междувременно трети овчар, също мъртвопиян, дошъл от другата колиба. Добрал се до пейката навън и си легнал.
– А той си бил ушил много хубав елек с качулка, от черна каракачанска овца – поясни Сашо.
Излиза Ник и – ебах му майката, на пейката спи мечката. И даже си хърка. Сега ке ти еба майката, викнал, взел балтията и замахнал. И точно тогава мечката се буди и вика: Недей бе, ке ме утéпаш! Тя мечката и говори! Ник така се сащисал, че пуснал балтията. За малко не убих човек, ей, казвал после.
– Тъмна нощ, без луна – завърши Сашо.
Даже аз се смея, въпреки прясната травма с това пиене. Всяка случка в овчарския живот се превръща в мит. Няма нужда да мине време, става на момента.
Васко пълни две кофи с борѝка и ни дава едната, щедър както винаги. Ръми фин дъждец. Усещането е неделно, но няма как да е неделя – още има ракия. Планината е пуста. По Кончето няма щипки, само черни гарвани и сиви облаци, които се превръщат в мъгла. Мирише на борова смола. Вятърът утихва, ние утихваме и за малко настъпва покой. Няма нищо по-уморително от това да вървиш в насрещен вятър, ден след ден. Точно това са правили последните подвижни пастири: вървели са срещу сезоните на историята, през затягащи се граници, железни закони и бурята на модерността.
Книгата предстои да излезе през месец май 2025 г. За повече информация и предварителни поръчки следете сайта на издателството.
