„Часовникът“ от Ане Рил (изд. „Лемур“, преводач: Светлана Старирадева) е дълбоко трогателен човешки роман, който брилянтно съчетава сянката и светлината.
Времето на Алма изтича. Тя го знае и тази мисъл не я плаши. Всяка вечер навива старинен часовник, напълно убедена, че така ще има още един ден живот. И тя наистина продължава да живее – в мъглата от забрава и разпадащи се спомени. Понякога изплуват неща, които възрастната жена не е сигурна, че иска да види – скръб, радост и детски крачета, играещи в топлия пясък на плажа. Неочаквана среща с малко момче избистря съзнанието ѝ и събужда образа на нейния съпруг Ото. Какво се е случило с него? Само Алма знае цялата истина, но… невинаги я помни.
Прочетете откъс от книгата при нас.
******
Утрото отговаряше на всички представи за ясно. Алма стоеше до големия прозорец в дневната и орловият ѝ поглед достигаше далеч над хълмистите кафяви ниви. Ято полски врани беше кацнало сред редица дървета малко по-нататък. Тя си представи шума, смесен с боботенето на трактора, кой то ореше най-отдалечената нива. Дори от такова разстояние тя разпозна селянина по присвитата му стойка на седалката. Като на уплашено животно.
Мадс Фредериксен.
Викаха му Мейси Фъргюсън1.
Да, днес си спомняше.
Той никога не беше имал жена. Само майка си, а и нея вече я нямаше. Кучето също си беше отишло. Поне старият трактор все още му принадлежеше.
Алма се подпря с една ръка на кръглата маса за хранене и обръщайки се, приглади по стар навик покривката, макар че нямаше нищо за приглаждане. Загледа се в цветните мотиви и за момент си припомни, че самата тя ги бродира на младини… или пък беше някоя от сестрите ѝ.
Най-голямата? Постепенно се обърка. Но покривката беше красива. Всички си бяха отишли. Четирите стола бяха красиво подредени около малката маса, бутнати съвсем до ръба ѝ, с изключение на този, на който тя винаги се подпираше, когато преминаваше оттам. Използваха само два от столовете, откакто живееха тук. Годините не бяха толкова много в сравнение с дългия им живот, но все пак се усещаха като много.
Всичко беше от махагон. Включително и малкият бюфет, приклещен до стената, която отделяше съседния кабинет.
Не биваше да забравя да избърше праха. Светлината беше безпощадна.
– Да, да – каза си тя, когато пусна облегалката на стола и се запъти към вратата на кухнята. – Ще стигнем дотам.
Сега трябваше да си изпие кафето.
Първата глътка кафе за деня беше божествена, бяха единодушни за това, макар че той не вярваше в нищо божествено.
– Оня заместител, дето ни го даваха през войната. Спомняш ли си го? – питаше той от време на време. – Всички пият „Рикс“2.
– Уф, колко противно беше – отговаряше тя. – Вкусът му по нищо не приличаше на истинското кафе.
Така обичаха да си приказват за страшни и удивителни неща, докато се наслаждаваха на кафето си. Понякога тя се държеше така, сякаш той все още беше там. Жив.
През първите си години в къщата те пиеха сутрешното си кафе в кухнята, седнали един до друг на дървената пейка, всеки със своята кръстословица. Или пък може би той седеше на стола срещу нея. За обяд се преместваха на масата за хранене в дневната. Там си разменяха кръстословиците, за да ги довършат.
Сега Алма предпочиташе кухнята. Без кръстословица.
Вече нямаше никакъв смисъл. Имаше толкова малко основание да започне нещо, колкото и да го завърши.
И стана така, че тя забрави името му. И своето собствено.
Не ѝ помагаше особено, че и двете имена стояха на месинговата табелка върху входната врата: Ото Сьоренсен, часовникар, и съпругата му Алма Розалинде Сьоренсен.
Взеха табелката, когато се преместиха от Гедебю в Солум. От градския живот – в тишината. Ателието се намираше в края на главната улица, на едно от най-хубавите места в Гедебю. Хората идваха от близо и далече, за да видят хубавите часовници или да оставят на стария часовникар някой за поправка. Да, той беше известен, макар че сега тя не го помнеше. Двамата с Ото живееха до ателието, докато почти всичко не изгоря.
Огънят изпепели целия магазин и част от дома им. Тогава се преместиха в Солум с това, което остана. Къщата беше евтина. Беше обявена за продажба месеци наред, след като старият собственик беше отишъл в старчески дом. Това нямаше да се случи на тях, и дума да не става. Бяха възрастни, но можеха да се справят прекрасно.
Дори и с една къщичка. Ото я беше купил, преди тя даже да успее да се замисли.
Днес Алма ясно си го спомни. Изсечената му челюст, която правеше лицето му почти квадратно. Непокорните му къдрици и сериозните му сиво-зелени очи, които можеха неочаквано да пламнат от въодушевление. Или от гняв. Неговата фланелена риза, тирантите, панталоните с издути колене, вдигнати високо над корема. Беше малко по-пълен. И малко по-болен накрая. Всъщност болен в един или друг смисъл. Може би само с болен разсъдък.
Не им се полагаше помощ. Общината от време на време предлагаше услугите си, вероятно защото бяха стари. Но той не искаше да се възползва от нищо, а следователно – и тя. Последния път, когато общината им писа, беше някъде по Коледа. Алма любезно отговори и с благодарност отказа от името на двамата. Обикновено пишеше той.
В общината нищо не знаеха. Нямаше как от писмото на Алма да разберат, че тя вече не чува. Биха забелязали само, че ръката ѝ е треперела леко. Тогава беше последния път, когато тя слезе до пощенската кутия на ъгъла. Беше тъмно и заснежено и за щастие, не срещна никого по пътя. Също така не падна, въпреки че трудно пазеше равновесие.
Когато искаше нещо, го правеше. Но не искаше отново да слиза дотам, независимо че снегът отдавна се беше стопил.
Изобщо не желаеше да излиза, не се осмеляваше.
И така, Алма си остана там, където беше.
Никога не бяха имали телефон в къщата, напук на факта, че всички останали имаха. Навремето имаше един в магазина. А и на кого да се обаждат? Това попита той, когато се преместиха тук, и – точка по въпроса. Можеха просто да си спестят разходите. Същото се отнасяше и за разходите за вестника.
Това се случи, след като той започна да се променя.
Алма се намести на дървената пейка и наля кафе в една порцеланова чаша, която стоеше приготвена на масата. До нея имаше малка захарница със захар на бучки, които тя никога не докосваше. Той използваше захар. Погледът ѝ премина по една от бележките, залепени за мушамата:
От време на време ще си объркана. Ще се оправиш. Не прави нищо, докато си объркана и не можеш да си спомниш нищо. Просто изчакай да отмине. Но не забравяй да навиеш часовника, преди да си легнеш (борнхолмския часовник в дневната).
Текстът беше написан с акуратни, леко разкривени ръкописни букви. Помагаше ѝ. Имаше дни, когато тя седеше и се чудеше кой го е написал и за кого се отнася. Но за щастие, все още можеше да чете.
После всичко отминаваше. И тя навиваше борнхолмския часовник.
Сега погледът на Алма беше привлечен от нещо отвън на улицата. Едно малко момче се приближаваше. После то започна всеки ден да минава с кучето си край къщата.
Идваха по улицата, преминаваха покрай градинката пред входа и обръщалото за автомобили и продължаваха по пътеката, която заобикаляше къщата и се спускаше през нивите. Иначе много рядко някой използваше тази пътечка. Рядко някой идваше чак до обръщалото. Тя остави чашата и се премести малко по-близо до прозореца.
В това момче имаше нещо специално. Не беше голямо. „С този ръст сигурно е около петгодишен“, рече си тя. „Може би е на шест. На седем?“ Беше ѝ трудно да се справя с подобни неща сега; имаше само малки деца и големи деца, а дълги години наред изобщо нямаше никакви деца. Поне не навън пред прозореца ѝ.
Детето може би беше нечий внук или правнук, дошъл на гости. Но нещо ѝ подсказваше, че живее някъде наблизо, след като го виждаше толкова често.
Не можеше да си обясни как един такъв новоизлюпен дребосък е част от подобно уединено място като Солум.
Това трудно можеше да се нарече град. Солум беше просто шепа къщи, скупчени около тясно шосе без натоварено движение, след като наблизо построиха по-широк път. Да, имаше и няколко улици, които свързваха къщите, а някои от тях бяха задънени. В края на една такава задънена улица седеше Алма, вперила орловия си поглед, и не виждаше никого.
Освен момчето, чието място не беше тук.
Може би нейното място също вече не беше тук, помисли си Алма през този ясен ден. Младите заменяха старите, които постепенно се превръщаха в сенки, докато съвсем
изчезнат. Може би биваха забравени още преди да си отидат. Така се получаваше. Потъваха в мъглата.
Но Алма не беше забравена, докато на последното стъпало пред входната врата стоеше касетка. Тя не беше съвсем сигурна каква беше договорката. Навремето мъжът ѝ беше уредил нещо със собственика на магазина.
Никой не искаше пари. Или поне тя не знаеше. Да, може би все пак трябваше да прочете писмата.
Ако на вратата се почукаше, тя не можеше да чуе. Никога не успяваше да види куриера. Идваше рано, също като пощата. Алма спеше, докато бавно се пробудеше, а после ставаше също толкова бавно. Нямаше смисъл да навива будилника, защото той само щеше да си звъни до глухите ѝ уши. Освен това тя нямаше никаква представа в кой ден пристигаше касетката. Или по-точно: в кой ден тя осъзнаваше пристигането ѝ. Всички дни се сливаха. А мислите ѝ постепенно ставаха също толкова отнесени, колкото и движенията ѝ.
Може би беше добре, че не виждаше нито куриера, нито пощальона, нито продавача, защото така не съществуваше рискът и те да я видят. Нямаше да могат да разговарят с нея. Не биваше да пуска никого вътре. Трябваше да си признае, че малко се боеше. Боеше се от останалите хора.
Преди не беше такава, не по този начин. Но тази зима беше различна, нещата се промениха. Нищо не приличаше на себе си и постепенно всичко стана различно от преди.
Кучето на момчето беше малко, рошаво и едва стигаше до коленете му. Беше на бели и бежови петна, със сладки къси крачета и пухкава опашка, която весело се размахваше над задницата му. Някаква кръстоска. Детето го държеше на дълга каишка, но понякога беше трудно да се прецени кой кого е извел на разходка.
Във всеки случай и двамата бяха безкрайно сладки.
Светлата коса на момчето се развяваше на главата му при всяка крачка.
Алма се усмихна при вида му.
Ако малчуганът извърнеше глава, щеше да я види на кухненския прозорец, защото кучето беше спряло да подуши. Тогава Алма направи нещо, което не беше правила никога преди: помаха с ръка.
Съвсем леко.
Не посмя да почука по стъклото.
Момчето не я забеляза, а и в следващия миг кучето го повлече нататък. Към пътеката зад къщата. И двамата се изгубиха.
Алма остана още малко така, загледана навън. После с мъка се надигна и отиде до големия прозорец в дневната. Нещо я преряза в кръста, затова се опря на перваза.
Двамата вече бяха изминали голямо разстояние по пътеката, минаваща през нивите. Червеният трактор беше извън полезрението, а скоро момчето и кучето също изчезнаха зад един хълм в далечината. Последното, което тя видя, беше русият му перчем. Нивите можеха да са малко по-равни. От друга страна, хълмовете бяха красиви, особено когато житата се вълнуваха по тях през късното лято.
Но дотогава имаше още време. Сега едва беше дошла пролетта.
Алма погледна към махагоновата маса. След малко щеше да вземе кърпата за прах.
- Името на голям британски производител на селскостопанска техника. Бел. прев. ↩︎
- Слоган на датска марка заместител на кафе. Бел. прев. ↩︎
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
