Мислим, че се познаваме добре, но дали е така? Забързани в житейския си път, понякога се загубваме. „Човекът – пътят към себе си“ от Димитър Бонев (изд. „Коала Прес“ ) ни показва, че никога не е късно да погледнем навътре в нас и да си спомним какви сме искали да бъдем.
Прочетете откъс от книгата при нас.
СЪСТРАДАНИЕТО
Състраданието е съчувствие в действие. Не е само разбиране на нещастието на другия, но е придружено от желание да се облекчи болката му.
Подобно на топлите слънчеви лъчи, то може да сгрее и утеши натъжената душа. Състраданието има силата да укрепи духа на човека. Важно е да се намери правилният път към наранената душа. Не трябва да има нотка на съжаление или чувство на превъзходство. Трябва да бъдеш достатъчно благороден и мъдър, за да разбираш болката на другите, да съчувстваш и страдаш от тяхното нещастие.
Да подадеш ръка не от съжаление, а от чисто и искрено състрадание, съдържащо в себе си твоя априорен алтруизъм и непринуденото ти желание да облекчиш страданието на нуждаещия се. Да покажеш към него любов и симпатия. Всеотдайно да даваш и да раздаваш като родител към дете, без да очакваш нещо в замяна. Наградата е за душата на този, който безкористно помага. Не се дават напразни надежди, но може да се повдигне вярата. Не ни е работа да търсим грешките и слабостите, а да проявим любов в цялата ѝ пълнота.
Съпреживяването на чуждата болка е правилният подход. Специално отделеното време и внимание облекчават мъката. Понякога едно търпеливо изслушване и проява на разбиране могат да помогнат много. Никога досега толкова много хора не са изпитвали такава отчайваща нужда от състрадателна помощ, когато се сблъскват с глад, болести, бедност, престъпност, граждански размирици и природни бедствия. Не можем да помогнем на всички, достатъчно е на тези, които срещаме лично по своя път.
„Състраданието е това, което прави сърцето на добрите да се вълнува от болката на другите. Това премахва болката на другите и затова е наречено състрадание. Наречено е състрадание и защото то приютява и прегръща тези, които страдат и изпитват тъга или са в беда“ – Буда.
ПРИТЧА
Един ученик тръгнал на разходка със своя учител. Докато се разхождали и разговаряли, на отсрещната страна на пътя видели един чифт стари скъсани обувки, които по всичко изглежда принадлежали на някой много беден селянин, който работел на нивата си в близост до пътя. Младият човек казал на мъдрия старец: „Хайде да се пошегуваме с този селянин. Да скрием обувките му и тайно да наблюдаваме какво ще направи.“ Учителят му отговорил: „Момче, никога не се шегувам за сметка на чуждата беда и нещастие. Ако искаш, можеш да си доставиш по-голямо удоволствие. Постави по една златна монета във всяка обувка, а след това ще се скрием в храстите и ще наблюдаваме неговата реакция.“
Ученикът направил така и двамата се скрили зад един храст наблизо. Селянинът завършил работата си и скоро дошъл от полето до мястото, където оставил обувките си. Докато се обувал, усетил, че има нещо в обувката. Отначало помислил, че е камъче, но скоро разбрал, че това е златна монета. Досега не бил пипал такава монета, огледал се наоколо и след това стоял замислен известно време. Отново се огледал, но не видял никого. Сложил монетата в джоба си и тръгнал да обува и другата обувка, но с голяма изненада и в нея открил друга златна монета. Изведнъж се разчувствал и той паднал на колене, вдигнал главата си към небето и започнал да казва молитва в знак на благодарност. В нея той споменал за тежкоболната си жена, за децата, които нямали нищо за ядене, а сега благодарение на невидимата благословена ръка, която му изпратила монетите, най-сетне те ще бъдат спасени. Младият ученик стоял дълбоко трогнат, с просълзени очи. Мъдрият старец го попитал: „Ако се беше пошегувал с него, както смяташе, щеше ли да бъдеш по-щастлив, отколкото си сега?“ Младият мъж отговорил: „Учителю, дадохте ми урок, който никога няма да забравя! Сега наистина разбирам думите, които по-рано не можех:
„Благословен е повече този, който изпитва състрадание и помага, отколкото този, който получава!“
