„Дарът на дъжда“ от Тан Туан Ен (изд. „Лабиринт“, преводач: Радостин Желев) е драматичен роман със силен емоционален заряд за сложния избор, който правим и който понякога неминуемо ни води към провал, за неизчерпаемото мъжество, за дружбата и предателството, за жестокостта и състраданието, за три култури: малайзийската, японската и китайската, за мимолетността на живота и вечната природа.
На остров Пенанг в Малайзия се издига голям красив дом с името Истана, което в превод означава дворец. В него от много години живее Филип Хътън, който не обича гостите и спомените. Но уединението му е нарушено от Мичико Мураками, която е пристигнала от Япония с надеждата, че Филип ще ѝ разкаже за последните мигове от живота на човек, когото и двамата са обичали.
Прочетете откъс от романа при нас.
********
В деня на моето раждане баща ми посадил дръвче казуарина. Това било традиция, начената от неговия дядо. Тънката фиданка в градината с изглед към морето по-късно се превърна в красиво дърво, кораво и високо, а мантията му от листа изпускаше лек аромат, който се смесваше с мокрия мирис и действаше успокояващо. Това щеше да е последното дърво, засадено от баща ми.
Аз бях най-малкото дете на една от най-старите фамилии в Пенанг. Моят прадядо Греъм Хътън е бил чиновник в Британската източноиндийска компания, преди да отплава за Източните Индии през хиляди седемстотин и осемдесета година, за да натрупа състояние. Той сновал покрай Островите на подправките, търгувал с пипер и други подправки и се сприятелил с капитан Франсис Лайт, който си търсел подходящо пристанище. Открил го на един остров в протока Малака откъм северозападната част на Малайския полуостров и с удобен излаз към Индия. Островът не бил много населен, обрасъл гъсто с дървета, имал ниски възвишения и бил заобиколен от дълги бели плажни ивици. Местните жители, малайците, го нарекли на името на високите палми арека – пинанг, – които растели там в изобилие.
Капитан Лайт, който тутакси разбрал стратегическия потенциал на острова, го откупил от султана на Кедах срещу шест хиляди испански долара и британската закрила срещу евентуални посегатели върху неговия трон. Островът бил наречен Принцът на Уелс, но впоследствие станал известен като Пенанг.
Малайският полуостров бил частично колонизиран още от шестнайсети век – отначало от португалците, после от холандците, а накрая – от британците. Британците проникнали най-навътре и разпространили влиянието си в почти всички малайски държавици. След като открили находища на калай и благоприятните почвени и климатични условия за засаждането на каучукови дървета – и двете суровини от ключово значение за Индустриалната революция, – британците започнали да подклаждат междуособици, за да могат да контролират въпросните държавици. Султани били сваляни от трона, на тяхно място били поставяни прокудени наследници, плащали се пари в замяна на концесии, но когато дори и тези опити пропадали, британците не се смущавали да подкрепят любимците си с оръжия и сила.
Греъм Хътън бил там, когато капитан Лайт заредил топовете със сребърни монети и ги изстрелял към горите: неговият начин да подтикне кулитата да разчистят земята, казваше баща ни. И понеже човешката природа е такава, планът му проработил. Островът се превърнал в оживено пристанище, разположено между сменящите посоката си мусонни ветрове. Станал място за отдих на поелите към Китай моряци и търговци, където те можели да се насладят на няколко спокойни седмици, докато чакали ветровете да обърнат посоката си.
Греъм Хътън забогатял и не след дълго основал фирмата „Хътън и синове“. Тогава още не бил женен, така че много се коментираше оптимизма му да я нарече по този начин. Той обаче знаел какво иска да постигне и не позволил нищо да му попречи.
С помощта на няколко тайни сделки и с последвалия брак с дъщерята на една от търговските фамилии моят прадядо започнал да създава своята легенда на Изток. Компанията му станала една от най-печелившите търговски къщи. Но династичните пориви на Греъм Хътън пуснали още по-дълбоки корени: той искал да създаде символ, който да представлява неговите мечти, нещо, което да го надживее.
Господарската къща на фамилията Хътън била построена на върха на неголяма отвесна скала и обърната към морските ливади, които се сливали с равнините на Индийския океан. Проектирана от екип архитекти на фирмата „Старк и Макнийл“ и вдъхновена от работите на Андреа Паладио, подобно на много от домовете, построени по онова време, сградата от бял камък беше опасана с ред дорийски колони, а отгоре имаше широка извита колонада, увенчана с фронтон. Рамките на вратите и прозорците бяха от тиково дърво от Бирма, а за строежа прадядо ми докарал зидари от Кент, железари от Глазгоу, мрамор от Италия и работна ръка от Индия. В къщата имаше двайсет и пет стаи и верен на амбициите си, прадядо ми, който посещавал многократно дворовете на малайските султани, нарекъл дома си Истана, което на малайски значи „палат“.
Покрай основната сграда имаше просторни морави, а грижливо засадени дървета и цветни лехи ограждаха от двете страни алеята за автомобили от почти бял чакъл. Тя се изкачваше под лек наклон към къщата и ако някой застанеше на входа и погледнеше нагоре, издаденият фронтон изглеждаше така, сякаш насочваше пътника по пътя към небето. Когато баща ми Ноел Хътън наследил къщата, били изградени плувен басейн и два тенис корта. В съседство с господарския дом, но защитени от жив плет с човешки бой се намираха гараж и помещения за прислугата – бивши конюшни, трансформирани в нещо друго, когато страстта на Греъм Хътън към състезателните коне угаснала. Като деца с братята ми и сестра ми често ровехме в земята, търсехме подкови и надавахме победоносни викове, щом намерехме някоя, макар че тя се разпадаше от ръждата и оставяше по дланите ни мириса на кръв, който има желязото и който не изчезваше дори и след упорито миене.
При нормално стечение на обстоятелствата аз нямаше никога да наследя всички тези неща. Баща ми имаше четири деца, а аз бях последното от тях. Никога не се бях замислял кой ще наследи Истана. Но много обичах къщата. Нейните благородни очертания и история ме вълнуваха силно и аз обичах да изследвам всяка част от нея, понякога дори въпреки страха си от високото, като се катерех на покрива през една врата в таванското помещение. Седях там и гледах отвисокото пейзажа, който се разкриваше от покрива, като онези птици, които се хранят с кърлежите по гърба на водните биволи, и усещах къщата под мен. Често карах баща ми да ми разказва истории, които се криеха зад наредените по стените портрети и прашасалите трофеи, спечелени от мои роднини, чиито надписи ме свързваха с тези отдавна изчезнали части от моята плът и кръв.
Но колкото и да обичах къщата, много повече обичах морето – заради неговото вечно менливо настроение, заради начина, по който слънцето огряваше повърхността му и отразяваше всяка промяна в характера на небето. Дори когато бях дете, морето ми шепнеше, говореше ми на език, който смятах, че само аз разбирам. Прегръщаше ме с топлите си течения, разсейваше гнева ми, когато ме беше яд на света, преследваше ме, докато тичах по брега, увиваше се около прасците ми и ме подмамваше да продължа да навлизам навътре и навътре, докато не се превърна в част от безбрежната му шир.
Искам да запомня всичко това, казах веднъж на Ендо-сан. Искам да запаметя всичко, което съм докосвал, виждал и чувствал, така че то да се запази завинаги. Беше се разсмял, но ме беше разбрал.
Майка ми Ку Ю Лян беше втората съпруга на баща ми. Тя беше китайка, а нейният баща се беше присъединил към китайците от провинция Фудзиен, изселващи се в Малая, които говореха хокиен и търсеха начини да забогатеят и да оцелеят. Хиляди китайци бяха дошли да работят в калаените мини, избягали от глада, сушата и политическите размирици. Нейният баща беше успял да натрупа богатство от мините си в Ипох, град, разположен на около триста километра пò на юг. Той беше изпратил най-малката си дъщеря в училището към католическия манастир на Лайт Стрийт в Пенанг, далече-далече от грубите кулита, които работеха за него.
Баща ми бил вдовец, когато се запознал с майка ми. Съпругата му Ема починала при раждането на Изабел, третото му дете, но предполагам, че той е търсел жена, която да замести майката на трите си малки деца. Ю Лян се запознала с баща ми на едно тържество, на което бил домакин синът на генералния консул на Китай, Чион Фат Це, изпратен от Пекин. Майка ми била на седемнайсет, а баща ми – на трийсет и две.
Баща ми скандализирал обществото в Пенанг, когато се оженил за майка ми, но страстите донякъде се уталожили, защото той бил богат и влиятелен. Тя почина, когато бях на седем, и с изключение на няколко нейни снимки в къщата са ми останали много смътни спомени от нея. Опитвах се да се вкопча в тези избледняващи образи, в заглъхващите гласове и в чезнещите аромати, като ги усилвах с помощта на разказаното от братята, сестра ми и слугите, които са я познавали.
Четирите деца на Хътън израснахме буквално като сираци: след смъртта на майка ми баща ми се отдаде на работата си. Често пъти пътуваше до други части на Малая, за да нагледа калаените си мини и плантации и да навести приятелите си. Редовно взимаше влака и по крайбрежната линия се спускаше до Куала Лумпур, където надзираваше кантората на компанията си току зад съдебната палата. Изглежда, че единствената му утеха в живота беше семейната фирма, но веднъж брат ми Едуард ни каза, че всъщност баща ни си имал любовница там. Бях толкова малък, че не разбирах какво значи това, макар че Уилям и Изабел се бяха разкикотили. След това дни наред ги тормозех да ми обяснят, докато накрая нашата ама не ме чу да произнасям тази дума и не ме предупреди: „Айя! Престани да използваш тази ужасна дума или ще ти спукам задника от бой!“.
Баща ни се беше разпоредил слугите китайци да ни говорят на хокиен, а малайският градинар – на малайски. Като голяма част от европейците, които смятаха Малая за свой дом, той бе настоял всичките му деца да получат образованието си намясто, доколкото е възможно. Така че ние израснахме със способността да говорим местните езици като него. Това щеше да ни свърже завинаги с Пенанг.
Можете да намерите книгата в Ozone.bg.
