„Източен вятър, западен вятър“ (изд. „Изток-Запад“, преводач Петя Петкова) е първият роман на Пърл Бък, с който тя изгрява на литературната сцена, като разкрива един далечен и екзотичен свят със съпричастност и разбиране, заслужено донесли ѝ Нобелова награда. Въпреки красивата си външност, изтънчените маниери и покорство, Гуейлин не успява да намери път към сърцето на мъжа си – докато един ден не решава да погледне света през неговите очи, загърбвайки хилядолетни обичаи.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Ох, има моменти, в които ми идва да избягам, стига само да имаше начин! Но при тези обстоятелства не смея да се върна при майка ми и няма къде другаде да отида. Дните се точат един след друг – дълги, самотни дни. Защото той се труди, все едно е работник, който трябва да си изкарва прехраната, а не син на богат чиновник. Рано сутрин, преди още слънцето да е набрало топлината на пълния ден, вече е отишъл на работа и аз оставам сама в тази къща до вечерта. Тук са само странните слуги, които работят в кухнята, но ме е срам да слушам клюките им.
Ах, горката аз, понякога си мисля, че щеше да е по-добре да прислужвам на майка му и да живея в семейния дом с етървите си! Поне щях да чувам гласове и смях. Тук тишината тегне по цял ден като мъгла.
Мога само да седя, да мисля и да си мечтая да завладея сърцето му!
Сутрин ставам рано, за да се подготвя да се явя пред него. Макар да не съм спала, защото сън не ме лови през нощта, ставам в ранни зори и измивам лицето си с горещата, ухайна вода, намазвам го с масла и благовония, тъй като копнея да го изненадам в този сутрешен час. Но колкото и рано да стана, той вече седи на масата си и учи.
Всеки ден се повтаря едно и също. Прокашлям се тихо и завъртам съвсем леко кръглата дръжка на вратата. Ах, тези причудливи, неподатливи дръжки, как се наложи да ги превъртам много пъти, за да узная тайната им! Той се изнервя от непохватността ми и затова се упражнявам, докато го няма. Но въпреки това понякога пръстите ми се плъзгат по гладкия, студен порцелан и сърцето ми се свива, докато се мъча да побързам. Той не понася мудността и когато върви, движи тялото си толкова бързо, че се боя да не се нарани.
Но не прави нищо, за да се предпази. Ден след ден му поднасям горещ чай в прохладното утро и той го приема, без да вдигне очи от книгата. Каква полза тогава, че изпращам слуга по изгрев слънце да купи свеж жасмин за косата ми? Дори неговото ухание не пропълзява през страниците на чуждестранната книга. В единайсет от дванайсет сутрини, когато се върна в стаята, след като вече е излязъл, за да проверя дали си е изпил чая, той не е отместил капака от купата и листенцата плуват непокътнати в бледата течност. Не го интересува нищо друго освен книгите му.
Обмислях всички начини да доставя удоволствие на съпруга си, на които ме е научила майка ми. Приготвих апетитна храна, за да запленя небцето му. Пратих слуга да купи току-що заклано пиле, бамбукови стръкове от Ханджоу, риба мандарин, джинджифил, кафява захар и соев сос. Цяла сутрин се старах с ястията, без да пропусна никоя от съставките, за които знам, че увеличават пълнотата и изтънчеността на вкуса. Когато всичко беше готово, се разпоредих ястията да бъдат поднесени в края на вечерята, за да възкликне той: „Ах, най-хубавото идва накрая! Това е храна, достойна за император!“
Но когато ястията бяха донесени, той ги прие като част от вечерята, без да пита за тях. Едва ги докосна и не каза нищо. Наблюдавах го с надежда, но той не обели нито дума, ядеше бамбуковите стръкове, все едно са зеле от градината на селянин.
Същата вечер, след като болката от разочарованието отмина, си казах: „Стана така, защото това не беше любимото му ястие. Тъй като не казва какво обича, ще питам майка му какво е харесвал като дете.“ Пратих писмото по слуга, но майка му отговори: „Преди да прекоси четирите морета, обичаше патешко месо, изпечено до кафяво и залято с желиран сос от глог. Но след като дълги години се е хранил с варварските, полусурови ястия на западните народи, е загубил вкуса си и не го вълнуват изтънчените храни.“
Затова се отказах от опитите. Няма нещо, което съпругът ми да желае от мен. Не се нуждае от никое от нещата, които мога да му дам.
Две седмици след като се преместихме в новата къща, една вечер седяхме заедно в салона. Когато влязох, той четеше една от големите си книги и докато минавах покрай него, за да заема мястото си, надзърнах в картината на страницата и видях, че е на изправена човешка фигура, но за мой ужас тя беше без кожа – само окървавена плът! Бях потресена и се удивих, че чете такива неща, но не посмях да го попитам за книгата.
Седнах на един от причудливите тръстикови столове, без да се облягам, защото ми се струваше непристойно да полегна така пред хора. Тъгувах по дома на майка ми и си спомнях, че в този час обитателите му се събират за вечеря, наложниците и шумните им деца сядат в ярката светлина на свещите. Майка ми заема мястото си начело на масата и под нейно ръководство слугите редят купи със зеленчуци и топъл ориз и раздават пръчици. Всички са щастливо погълнати от храната. Баща ми ще дойде след вечеря и ще си поиграе с децата на наложниците, а след като си свършат работата, слугите ще седнат на столчета в двора и ще си шептят в здрача. Майка ми ще се занимава със сметките с главната готвачка на масата в трапезарията, висока червена свещ ще пръска треперлива светлина върху нея.
О, как копнеех да съм там! Щях да се разходя из цветята и да проверя лотосовите шушулки, за да видя дали са направили семена. Беше късно лято и почти им беше дошло времето. Може би когато луната се издигне, майка ми би ми на редила да донеса арфата си, за да изпълня музиката, която тя обича, дясната ръка свири мелодията, а лявата се плъзга в съпровод.
При тази мисъл станах да взема инструмента. Внимателно го извадих от лакирания му калъф, върху който са изобразени със седеф осемте духа на музиката. Под струните на самата арфа са поставени различни видове дърво, всяко добавя своя богат тон, когато се раздвижат. Арфата с калъфа е принадлежала на майката на баща ми, нейният баща ѝ я донесъл от Гуандун, когато спряла да плаче от болка заради бинтоването на стъпалата.
Докоснах леко струните. Издадоха тънък меланхоличен звук. Тази арфа е древният инструмент на моето семейство и на нея се свири на лунна светлина под дърветата до спокойни води. Там гласът ѝ е сладък и вълшебен. Но в тази притихнала, чуждоземна стая беше сподавен и немощен. Поколебах се, след което изпълних кратка песен от времето на Сун.
Съпругът ми вдигна очи.
– Много е хубаво – рече. – Радвам се, че умееш да свириш на арфа. Някой ден ще ти купя пиано и можеш да се научиш да изпълняваш и западна музика.
След това отново се вглъби в четивото си.
Погледнах го, докато четеше отвратителната си книга, и продължих да докосвам струните много леко, без да знам какво свирят. Дори не съм виждала пиано. Какво ще правя с това чуждестранно нещо? Внезапно ми се отщя да свиря. Прибрах арфата и седнах с наведена глава и празни ръце.
След продължително мълчание съпругът ми затвори книгата си и ме изгледа замислено.
– Гуейлан – обърна се към мен. Сърцето ми трепна. За пръв път ме наричаше по име. Какво имаше да ми каже? Вдигнах свенливо очи. Той продължи: – Откакто се оженихме, искам да те питам дали няма да освободиш бинтованите си стъпала. Това вреди на цялото ти тяло. Виж, костите ти изглеждат така.
Той взе молив и набързо скицира на страница от книгата си ужасяващи, боси, сгърчени стъпала.
Откъде знаеше? Никога не се бяха обувала пред него. Ние, китайките, не излагаме стъпалата си на показ. Дори нощем носим чорапи от бял плат.
– Откъде знаеш? – ахнах аз.
– Знам, защото съм лекар, обучен на Запад – отговори той. – Искам да ги развържеш и защото не са красиви. Освен това бинтоването на стъпалата вече не е на мода. Това ще те убеди ли? – Той се усмихна леко и ме погледна нежно.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
