Всички сме чували историята на „Пепляшка“, но каква е съдбата на озлобената, завистлива и празна доведена сестра, която се опитва с измама да спечели принца? Прочете в оригиналния роман на Дженифър Донъли „Доведената сестра“ (Orange Books).
Изабел била напът да спечели сърцето на красивия принц и да бъде щастлива. Само че не тя била красивото момиче, което загубило стъклената си пантофка на бала и омагьосало сърцето на сина на краля. Изабел била доведената сестра, която решила да отреже пръстите на краката си, за да влезе в пантофката на Пепеляшка. Която сега е пълна с кръв.
Когато принцът разбрал, че е бил подведен, веднага изхвърлил измамницата. Но така ѝ се падало, нали? Така се падало на безличното момиче в свят, който издига на пиедестал красотата. Така се падало на непокорното момиче, което отказвало да стои с наведена глава.
Насладете се на откъс от романа при нас.
В кухнята на голямо имение седеше момиче, стиснало в ръка нож.
Името ѝ беше Изабел. Не беше хубава.
Държеше острието на ножа над пламъците в огнището. Зад нея, на друг стол и почти в безсъзнание, се беше отпуснала сестра ѝ Октавия.
Лицето на Октавия беше мъртвешки бледо. Очите ѝ бяха затворени. Някога белият чорап на десния ѝ крак беше наквасен с кръв. Адели, старата дойка на момичетата, го събу внимателно и ахна. Цялата пета на Октавия я нямаше. Кръв капеше от грозната рана, зейнала на нейно място, и правеше локвичка на пода. Макар да се опитваше да се сдържа, от устните ѝ се изтръгна болезнено стенание.
Тихо, Тави! – смъмри я мама. – Принцът ще те чуе! Ако ти вече нямаш шанс, не проваляй този на сестра си.
Мама беше майката на момичетата. Стоеше до умивалника и изплакваше кръвта от кристална пантофка.
Принцът беше дошъл да търси онази, която я беше носила. Преди три дни бе танцувал цяла нощ с красива девойка на бал с маски и се беше влюбил в нея, но когато часовникът удари полунощ, тя избяга и след нея остана само кристална пантофка. Даде дума да се ожени за онази, на която обувката бе по мярка. За нея и за никоя друга.
Мама бе твърдо решена една от дъщерите ѝ да бъде избраницата. Посрещна кралските пратеници във вестибюла и помоли Изабел и Октавия да бъдат оставени да пробват пантофката насаме като зачитане към моминската им свенливост. Принцът се съгласи. Великият херцог протегна кадифена възглавничка. Мама внимателно взе пантофката от нея и я отнесе в кухнята. Дъщерите ѝ я последваха.
– Трябваше да нагреем острието за Тави – тюхкаше се сега мама. – Как не ми дойде наум? Горещината запечатва раната, спира кървенето. Е, станалото – станало. При теб ще се получи както трябва, Изабел.
Изабел преглътна мъчително.
– Но, мамо, как ще ходя? – попита с изтънял глас.
– Глупаво момиче! Ще се возиш. В златна карета. Слуги ще те внасят и изнасят на ръце.
Пламъците облизаха сребърното острие. То се нажежи до червено. Очите на Изабел се разшириха от страх. Припомни си обичан някога от нея жребец, който вече го нямаше.
Но, мамо, как ще галопирам през гората?
Дошло е време да оставиш настрана детинските си увлечения – отсече мама, докато подсушаваше пантофката. – Разорих се, докато се мъчех да привличам кандидати за теб и сестра ти. Красивите рокли и фините бижута струват цяло състояние. Единствената надежда за едно момиче в живота е да се уреди с добър брак, а няма по-добра партия от принца на Франция.
Не мога да го направя – прошепна Изабел. – Не мога.
Мама остави кристалната пантофка, отиде до огнището и обхвана между дланите си лицето на Изабел.
– Слушай какво ще ти кажа, дете, и ме чуй добре. Любовта е болка. Любовта е саможертва. Колкото по-скоро го научиш, толкова по-добре.
Изабел затвори очи и стисна клепачи. Поклати глава.
Мама я пусна. Остана мълчалива за кратко. Когато заговори отново, гласът ѝ бе студен, ала думите ѝ – попарващи.
– Ти си грозна, Изабел. Безинтересна. Безформена като кнедла. Не можах да убедя дори кривокракия син на учителя да те вземе за жена. А сега оттатък чака принц – принц, Изабел! – и за да го имаш, просто трябва да си отрежеш няколко пръста от краката, дето изобщо не са ти притрябвали.
– Мама си служеше със срама, както убиецът си служи с кинжал – забива го право в сърцето на жертвата. И щеше да спечели; тя винаги печелеше. Изабел го знаеше. Колко пъти бе изрязвала части от себе си по настояване на майка си? Онази част, дето се смееше твърде гръмко. Дето яздеше прекалено бързо и скачаше неприлично високо. Частта, дето искаше допълнителна порция, още сос, по-голямо парче кейк.
– Ако се омъжа за принц, ще бъда принцеса, каза си Изабел. А един ден – кралица. И никой повече няма да посмее да ме нарече грозна.
Тя отвори очи.
– Така те искам, момичето ми. Бъди смела. И не се помайвай – нареди мама. – Режи при ставата.
Изабел извади ножа от пламъците.
И се опита да забрави останалото.
С малкото пръстче беше най-трудно.
Това не я изненада особено. Често тъкмо от малките неща боли най-силно – студен поглед, остра дума, смях, който секва, щом влезеш в стаята.Продължавай – подкани мама. – Помисли си какво ще спечелим, принц за теб и като нищо херцог за Тави, дом за всички ни в двореца.
Изабел долови отчаянието в тона на майка си. Знаеше, че шивачът беше прекратил кредита им, а месарят беше пратил в къщата момче с неизплатената сметка. Затегна хватка върху ножа и довърши започнатото.
Заслепяващата болка, миризмата на опърлена плът и видът на собствените ѝ пръсти, валящи се в огнището, бяха ужасяващи, но в следващия момент Адели беше до нея с нежните си длани и утешителни думи.
Беше донесено топче мек памук. Също чист бял чорап. Бренди. И кристалната пантофка.
Мама ѝ я подаде.
– Обуй я. Побързай – нареди ѝ.
Изабел я пое. Беше много тежка в ръцете ѝ и студена на допир. Щом плъзна стъпало в нея, преряза я болка, разкъсваща и свирепа.
Пропълзя нагоре по крака ѝ и премина през тялото ѝ, докато тя не се почувства жива поглъщана. Кръвта се отцеди от лицето ѝ. Тя затвори очи и се вкопчи в подлакътниците на креслото.
Независимо от това, когато мама поиска от нея да се изправи, Изабел го стори. Отвори очи, пое дълбоко въздух и се надигна.
Изабел умееше да върши такива невъзможни неща, защото притежаваше дарба – дарба далеч по-стойностна от красиво лице и деликатни стъпала.
Изабел притежаваше силна воля.
Не ѝ беше известно, че това е добра черта за едно момиче, защото всички открай време ѝ повтаряха, че е нещо ужасно. До един твърдяха как момиче със силна воля няма да свърши добре. Настояваха, че волята на момичето трябва да бъде пречупена според желанието на онези, които знаят кое е най-добро за нея.
Изабел беше млада, само на шестнайсет; все още не беше научила, че те всички са глупци.
Ако харесахте откъса, можете да поръчате „Доведената сестра“ от Ozone.bg с 10% отстъпка с код azcheta.
