„Косачи“ от Нийл Шустърман (изд. „Orange Books„, преводач Гергана Минкова) е първата книга от поредицата „Дъгата на косата“. Човечеството е постигнало един свят без глад, без болести, без страдание, без война, и дори е победило смъртта. Сега Косачите са единствените, които могат да слагат край на живота, и са длъжни да го правят, за да държат размера на населението под контрол. Цитра и Роуан са избрани за ученици на Косач Фарадей. Те трябва да овладеят „изкуството“ по отнемане на живот със знанието, че ако се провалят, това ще им коства собствения живот. Оказва се обаче, че обучението им е не толкова свързано с овладяване на различните методи за убиване, колкото с откриване на житейска философия, която да им помогне да приемат съдбата си.
Потопете се в оригиналния свят на Нийл Шустърман чрез този откъс!
Косачът пристигна късно през един студен ноемврийски следобед. Цитра седеше на масата в трапезарията и се мъчеше над особено трудна задача по алгебра – разместваше променливите, не успяваше да определи Х или Y, когато тази нова и доста по-неприятна променлива нахлу в уравнението на живота ѝ.
В апартамента на семейство Теранова често идваха гости, затова позвъняването на входната врата не предизвика лошо предчувствие – слънцето не помръкна, никой не предусети приближаването на смъртта към прага им. Вероятно беше редно Вселената да отправя подобни предупреждения, но на фона на цялостната картина Косачите не бяха по-необикновени от събирачите на данъци. Появяваха се, вършеха неприятната си работа и си тръгваха.
Майка ѝ отвори. Цитра не видя посетителя, тъй като отначало вратата препречваше погледа ѝ към него. Забеляза как майка ѝ внезапно се скова, сякаш кръвта във вените ѝ замръзна. Като че ли, ако бъдеше побутната, щеше да падне на пода и да се пръсне на парченца.
– Може ли да вляза, госпожо Теранова?
Тъкмо тонът на посетителя го издаде. Плътен и неумолим като глухото звучене на стоманена камбана, уверена, че ехото ѝ ще достигне до когото трябва. Цитра разбра, преди още да го е видяла, че това е Косач. Боже мой! В дома ни е дошъл Косач!
– Да, да, разбира се, заповядайте. – Майката на Цитра се отдръпна и му направи път – сякаш тя беше посетителят, а не обратното.
Той прекрачи прага, а меките му като пантофи обувки се плъзнаха беззвучно по пода, настлан с паркет. Многослойната му роба беше от гладък лен в цвят слонова кост и макар да беше толкова дълга, че се влачеше, нямаше и прашинка, която да обере. Цитра знаеше, че Косачът може сам да избере цвета на робата си – който и да е, само не черен, понеже се смяташе за неподходящ за тяхната работа. В черното нямаше светлина, а на Косача прилягаше тъкмо тя. Сияйни и озарени, те се смятаха за най-изтъкнатите сред човечеството – точно поради тази причина бяха избрани за длъжността.
Робите на някои Косачи бяха по-ярки, други – в убити цветове. Приличаха на пищните одежди на ренесансовите ангели, едновременно по-тежки и по-леки от въздуха. Неповторимият стил на робите на Косачите, без значение от материята или цвета, ги правеше лесно забележими, даваше възможност на хората да ги избегнат – стига отбягването да бе целта. Също така привличаше тълпи към тях.
Цветът на робата често бе красноречив относно личните качества на Косача. Робата в цвят слонова кост на този Косач беше приятна, достатъчно различна от чисто бялото, което дразни окото със своята ослепителност. И все пак нюансът не променяше факта кой и какво представляваше посетителят.
Той свали качулката си и разкри грижливо подстригана побеляла коса, печално лице със зачервени от горещия ден бузи и тъмни очи, които сами по себе си въздействаха като оръжия. Цитра се изправи. Не от уважение, а от страх. Шок. Опита се да успокои дишането си. Помъчи се да преодолее омекването на коленете. Те предателски трепереха, затова тя насочи силата на волята си към тях и стегна мускулите на краката си. С каквато и цел да бе пристигнал Косачът, тя нямаше да допусне да я види как рухва.
– Може да затворите вратата – обърна се той към майката на Цитра, която се подчини, макар Цитра да виждаше колко ѝ е непосилно. Косачът в преддверието можеше да се обърне и да си тръгне, ако вратата още е отворена. В мига, в който се затвореше, той действително се намираше в дома на човека.
Мъжът се огледа и веднага забеляза Цитра. Усмихна ѝ се.
– Здравей, Цитра – каза. Фактът, че знаеше името ѝ, на мига я смрази, както появата му беше стъписала майка ѝ.
– Не бъди груба – припряно се намеси майка ѝ. – Поздрави госта ни.
– Добър ден, Ваша чест.
– Здрасти – обади се по-малкият ѝ брат Бен, който току-що се беше показал на вратата на спалнята, чул плътния тембър на Косача. Краткият поздрав беше единственото, което Бен беше способен да изрече. Местеше поглед от Цитра към майка им и си мислеше същото като тях. За кого е дошъл? Дали за мен? Или пък ще остана да скърбя за загубата на близък?
– Подуших нещо апетитно от коридора – рече Косачът и вдъхна аромата. – Прав съм бил в преценката си, че уханието се носи тъкмо от този апартамент.
– Просто запечени макарони, Ваша чест. Нищо особено. – До този момент Цитра не беше предполагала, че майка ѝ може да бъде толкова стеснителна.
– Чудесно – отвърна Косачът. – Не искам нещо специално. – След това седна на дивана и търпеливо зачака вечерята си.
Дали беше прекалено да вярват, че е дошъл само заради яденето? Все пак и Косачите трябва да хапнат някъде. Обикновено в ресторантите не им искаха пари за консумация, но това не означаваше, че понякога не могат да копнеят за домашна храна. Говореше се, че някои Косачи карали хората да им приготвят ястие, преди да се заемат с Прибирането. Такъв ли беше случаят?
Каквито и да бяха намеренията му, той ги запази за себе си, а те нямаха друг избор, освен да му предложат каквото искаше. Дали щеше да пощади живот, ако ястието днес му се усладеше, зачуди се Цитра? Не беше чудно, че хората се молеха и се кланяха в стремежа си някак да умилостивят Косачите. Надеждата в сянката на страха е най-силният мотиватор на света.
По негова молба майката на Цитра му донесе напитка и се захвана да сервира възможно най-добрата си вечеря. Готвенето не беше силата ѝ. Най-често се прибираше от работа и приготвяше нещо набързо. Тази вечер животът им вероятно зависеше от спорните ѝ кулинарни умения. Ами баща им? Дали щеше да се върне навреме, или Прибирането щеше да бъде извършено в негово отсъствие?
Макар да беше ужасена, Цитра не искаше да остави Косача насаме с мислите му, затова отиде при него в дневната. Бен, който очевидно беше също толкова запленен, колкото и уплашен, седна до нея.
Мъжът най-сетне се представи като Почитаемия Косач Фарадей.
– Аз… ъъъ… веднъж правих доклад за Фарадей за училище – обади се Бен, а гласът му пресекна само веднъж. – Избрали сте си наистина як учен, чието име да вземете.
Косач Фарадей се усмихна.
– Иска ми се да вярвам, че съм избрал доста подходящ исторически патрон. Подобно на много учени, приживе Майкъл Фарадей е бил силно недооценен, и все пак без него светът не би станал такъв, какъвто е.
– Мисля, че имам вашата в колекцията си с карти на Косачи – продължи Бен. – Събрал съм почти всички Косачи в Средмерика – но на снимката изглеждате по-млад.
Мъжът имаше вид на около шейсетгодишен и въпреки че косата му беше посивяла, козята му брадичка само се беше прошарила. Човек рядко позволяваше да достигне подобна възраст, преди да се върне към по-младото си аз. Цитра се чудеше на колко ли години е всъщност Косачът. От колко ли време му беше възложено да отнема живота на хора?
– На истинската си възраст ли изглеждате, или сам сте избрали тази си външност? – попита Цитра.
– Цитра! – Майка ѝ едва не изпусна съда за печене, който тъкмо беше извадила от фурната. – Що за въпроси задаваш!
– Обичам директните въпроси – отвърна Косачът. – Те подсказват честност на духа, затова ще дам и честен отговор. Признавам, че четири пъти се подмладявах. Истинската ми възраст е някъде около сто и осемдесет, макар да съм забравил точната цифра. Неотдавна предпочетох този достопочтен вид, тъй като смятам, че носи повече спокойствие на субектите, които съм набелязал за Прибирането. – После се засмя. – Приемат ме за мъдър.
– Затова ли сте дошли? – избърбори Бен. – Някой от нас е избран за Прибирането?
Косач Фарадей се усмихна загадъчно.
– Дошъл съм на вечеря.
