Последният роман на Иън Макюън „Хлебарката“ (изд. „Колибри“, преводач: Иглика Василева) е политическа сатира, провокирана от една болезнена за всички англичани тема: Брекзит. Джим Самс претърпява метаморфоза. В предишния си живот е бил пренебрегван и мразен, но сега в новото си превъплъщение, той става най-силният човек в Англия. Неговата неотложна мисия е да изпълни волята на народа. Нищо не е в състояние да му попречи: нито опозицията, нито несъгласните с него в собствената му партия. Нито дори правилата на парламентарната демокрация.
С типичното за него интелигентно перо, с проницателност и хапливо чувство за хумор Иън Макюън отдава почит на най-известното произведение на Франц Кафка, за да ни опише с болка една Англия, която никога вече няма да същият остров.
Прочетете откъс от книгата при нас.
ПРОИЗХОДЪТ НА РЕВЕРСАЛИЗМА е неясен и много оспорван сред онези, които проявяват загриженост. През по-голямата част от историята си е бил смятан или за мисловен експеримент, нещо като забавление за след вечеря, или просто за анекдот. Тоест запазена територия за ексцентрици и самотници, които си нямат друга работа, освен да пишат до вестниците със зелено мастило. Онези, които те приклещват в кръчмата и цял час ти досаждат с приказки. Но в очите на някои хора идеята, веднъж възприета, започва да изглежда красива и лесна. Дайте да обърнем посоката на паричните потоци и тогава цялата икономическа система, дори самата нация ще се възроди, освободена от абсурдите, отживелиците и несправедливостта. В края на работната седмица служителката връчва пари на компанията за всички изработени от нея часове. Но когато излиза да пазарува, получава щедра компенсация по цени на дребно за всяка покупка. Със закон ѝ е забранено да спестява пари. Парите, които депозира в банката си в края на всеки тежък ден на изтощително пазаруване, се облагат с високи отрицателни лихви. И тогава, още преди парите ѝ да се стопят, ще ѝ се наложи да си намери по-високоплатена работа или да се преквалифицира. Колкото по-добра и следователно по-скъпоплатена работа си намери, толкова повече ще трябва да пазарува, за да си я заплати. Така икономиката се стимулира, квалификацията на работниците се повишава и всички печелят. Наемодателят трябва непрекъснато да купува фабрични изделия, за да си плаща на наемателите. Правителството се сдобива с атомни електроцентрали и разширява космическата си програма, само и само за да може да дава данъчни облекчения на работниците си. Управителите на хотели закупуват най-скъпото шампанско, най-меките чаршафи, най-редките видове орхидеи, наемат най-добрия тромпетист от най-добрия оркестър в града, за да могат да си позволят да приемат гости. На следващия ден след успешно изпълнение в ресторанта на тромпетиста му се налага да пазарува като обезумял, за да може да си осигури следващата покана. Резултатът е пълна работна заетост.
Двама изтъкнати икономисти на седемнайсети век, Джоузеф Мън и Джосая Чайлд, засягат, съвсем между другото, темата за това обръщане на посоката на паричните потоци, но отхвърлят идеята, без да се задълбочават. Все пак знаем, че такава теория съществува. Адам Смит обаче не я споменава в един от първите си трудове – „Богатството на народите“, нито Малтус, нито Маркс. В края на деветнайсети век един американски икономист, Франсис Амаса Уокър, проявява известен интерес към пренасочването на паричните потоци, но по всичко личи, че го е правил по-скоро само в разговори, отколкото в някакви смислени писания. По време на ключовата конференция в Бретън Удс през 1944 година, на която е дефиниран следвоенният икономически ред и е учреден Международният валутен фонд, в една от подкомисиите се появява щателно протоколиран настойчив апел за въвеждане на Реверсализма от страна на парагвайския представител Хесус Веласкес. Не получил никаква подкрепа, но се смята, че той е първият, който използва този термин публично.
В Западна Европа идеята от време на време печели привърженици в лицето на групи от дясното или крайнодясното пространство, защото на пръв поглед изглежда, че ограничава властта и влиянието на държавата. В Англия например, когато най-високите данъчни ставки са били осемдесет и три процента, на правителството му се е наложило да раздава милиарди на най-всеотдайните купувачи. Твърди се, че Кийт Джоузеф е направил опит да събуди интереса на Маргарет Тачър към въпросното „обръщане на хода на икономиката“, но тя му заявила, че сега няма време за това. В интервю пред Би Би Си през април 1980 година сър Кийт опровергава твърдението и го нарича пълна измислица. През деветдесетте години и през никаквисетте не се чува нищо за Реверсализма откъм различните групи за частни дискусии, нито откъм по-малко известните специалисти вдясно от центъра.
Когато Реверсалистката партия се появи с гръм и трясък на обществената сцена със своите популистки послания и такива против елита на нацията, тогава мнозина дори сред нейните противници вече са били наясно с тезата за „обратните парични потоци“. След като Реверсалистите спечелиха одобрението на американския президент Арчи Тъпър и още повече след като започнаха да прилъгват и отклоняват гласоподаватели, Консервативната партия предприе ответна мярка, нещо като уклон вдясно и отвъд него. Но за мнозинството консерватори Реверсализмът си остана, по думите на бившия председател на Камарата на лордовете Джордж Осбърн, „най-шантавата идея в света“. Никой не знае кой икономист или журналист е въвел термина „Часовникари“ за онези, които предпочитат парите да се въртят по стария и изпитан модел, тоест по посока на часовниковата стрелка. Мнозина претендират, че са те.
В лявата част на политическия спектър, особено сред „старото ляво“, винаги е имало шепа хора, които милеят за Реверсализма. Една от причините е, че според тях той щял да овласти безработните. Тъй като нямат работни места, за които да плащат, а разполагат с колкото си искат свободно време да пазаруват, безработните ще имат шанса да забогатеят сериозно и да натрупат ако не пари, поне стоки. Междувременно вече установените богаташи няма да има какво да правят с богатството си, освен да го харчат за изгодни назначения. Когато гласоподавателите на Лейбъристката партия от средите на работническата класа си дадат сметка колко много биха спечелили, като вкарат сина си в „Итън“ или дъщеря си в девическия колеж в Челтнам, техните апетити също нарастват и те се присламчват към каузата.
За да съберат електорална подкрепа и да успокоят Реверсалисткото крило в партията си, консерваторите обещават в своя манифест от 2015 година да свикат референдум по темата за паричните потоци. Резултатът е изненадващ – до голяма степен поради необявеното съглашателство между бедните работещи и най-старата от всички класи. Първите няма на какво да заложат в съществуващото статукво, нито имат какво да губят, очакват единствено да напълнят домовете си със стоки от първа необходимост, както и с луксозни такива, и да се сдобият с пари в брой, макар и за кратко. Докато онези, старите, поради информационно затъмнение са били носталгично привлечени от нещо, което им се привидяло като предложение да се върнат стрелките на часовника назад. И двете групи – и бедни, и стари – били обзети в различна степен от националистически ентусиазъм. В един блестящо изпълнен преврат Реверсалистката преса успява да представи каузата им като патриотичен дълг и като обещание за национално възраждане и пречистване, тоест че всичко лошо в страната, включително неравенството по отношение на богатство и възможности, разделението между Севера и Юга, както и застоят на надниците, се дължи на посоката на финансовите потоци. Ако обичаш родината и народа си, тогава трябва да катурнеш съществуващия ред. Защото старият паричен поток обслужвал единствено интересите на презрения господстващ елит. „Завъртете парите на обратно“ става един от многото любими девизи.
Министър-председателят, назначил референдума, подава веднага оставка и повече от него – ни вест, ни кост. На негово място се появява компромисен кандидат, бездушният „Часовникар“ Джеймс Самс. Току-що завърнал се от задължителната визита в Бъкингамския дворец, още от стъпалата на Даунинг Стрийт обещава, че ще зачита волята на народа. Потокът на парите ще бъде преобърнат. Много икономисти и журналисти бяха предрекли в малотиражните си издания, тоест в неглижираните, както и в специализираната преса, че това не може да се осъществи лесно. Първият и най-важен въпрос засяга външната търговия. Германците със сигурност щяха да са щастливи да получават нашите стоки заедно със значителни плащания. Но също така със сигурност нямаше да ни се отплатят, като ни изпращат колите си натъпкани с пари. Тъй като това увеличава търговския дефицит, фалитът е следващата крачка.
Как да процъфтява една Реверсалистка политика в свят на „Часовникарска“ икономика? Преговорите с нашите най-важни партньори, европейските, бяха в застой. Минаха три години. Един парламент с преобладаващо „Часовникарско“ мнозинство, разкъсван между здравия разум и отстъпки пред волята на народа, не можеше да предложи никакви разумни решения. Самс беше наследил минимално мнозинство и колебливо сновеше между разпалените фракции в своята партия. Въпреки това някои от вестниците го наричаха Щастливия Джим, тъй като положението можеше да бъде и по-трагично: Хорас Краб, лидерът на опозицията, беше възрастен Реверсалист от левите постленинисти.
Докато Самс се двоумеше и кабинетът му си оставаше разкъсван от несъгласия по различни въпроси, една пуристка фракция от редови членове на Консервативната партия втвърди позициите си. Великобритания трябва да действа сама и с примера си да промени останалия свят. Ако светът не успее да последва примера ѝ, толкова по-зле за него. Това беше така нареченият РЕС. Реверсализъм в Една Страна. Навсякъде се появиха песни и графити – РЕС решава всичко. И преди сме оставали сами, през 1940 година, след падането на Франция, когато нацисткият терор на Германия поглъщаше страна след страна в Европа. Защо сега да се притесняваме заради едни автомобили? Но Самс се дърпаше, обещаваше всичко на всички. Повечето икономисти, градски журналисти и ръководители на бизнеса, както и целият финансов сектор, предричаха икономически крах, ако Самс поеме по пътя на твърдите Реверсалисти. Банки, клирингови къщи, застрахователни агенти и международни корпорации вече се изнасяха от страната, за да се установят в чужбина. Изтъкнати учени, нобелови лауреати, изразяваха своя песимизъм в писма до пресата, за да привлекат вниманието ѝ. Но на улицата популярният призив беше мощен и прочувствен: направете го! Преобладаваше настроението на нарастващ гняв и основателно подозрение в предателство. Карикатура в един от вестниците описваше Джим Самс като Шекспировия граф Глостър, ослепен, олюлява се по ръба на варовиковата скала, а Едгар, като един Джон Бул и закоравял Реверсалист, го подканя да скочи.
И тогава, без предупреждение и за всеобщо изумление, Самс и колебливият му кабинет като че събраха кураж. Бяха готови да скочат.
