В своята автобиография „Аз“ (изд.„Прозорец„, преводач: Светлана Комогорова-Комата ) големият музикант сър Елтън Джон не спестява нито една истина за себе си, а споделя честно и открито всичките си провали и глупави постъпки. Но онова, което прави книгата му още по-неустоимо четиво, е забележителното му чувство за хумор и най-вече безпощадната му самоирония.
Предлагаме ви откъс от автобиографията на Елтън Джон, която очакваме да излезе от печат съвсем скоро.
В живота ми на този етап се появи и още едно, неочаквано усложнение. Бях се сгодил за жена на име Линда Удроу. Запознахме се в края на 1967 г. на едно участие на „Блусолъджи“ в клуба „Моджо“ в Шефилд. Линда бе приятелка с диджея на клуба, който беше висок няма и метър и петдесет и се бе нарекъл Могъщия Атом. Тя беше висока, руса и три години по-голяма от мен. Не работеше. Не знам откъде ѝ идваха парите – сигурно семейството ѝ е било богато, но разполагаше с независими средства. Беше много мила и се интересуваше от онова, с което се занимавах аз. Разговорът след участието премина в среща, която подозрително приличаше на любовна, тя на свой ред доведе до втора среща, която пък доведе до това, че тя дойде на гости във Фроум Корт. Връзката ни беше странна. Физическото привличане не бе особено силно и ние, естествено, никога не бяхме правили секс, което Линда приемаше като доказателство за галантност и романтика от моя страна, а не за липса на интерес или желание – през 1968 г. все още не беше толкова необичайно двойките да не спят заедно преди женитбата.
Но, сексуална или не, връзката започна да набира собствена инерция. Линда реши да се премести в Лондон и да си намери апартамент. Тя можеше да си го позволи и така можехме да заживеем заедно в него, а Бърни да ни стане квартирант.
Ще излъжа, ако кажа, че всичко това не ме притесняваше, не на последно място и защото Линда бе започнала да изразява съмнения в музиката, която създавах. Тя беше голяма почитателка на един американски певец на име Бъди Греко и даде доста ясно да се разбере, че според нея ще е по-добре да го използвам за образец, по който да моделирам себе си. Но да преборя безпокойството си се оказа изненадващо лесно. Идеята да се изнеса от Фроум Корт ми допадаше. А и предполагам, че постъпвах така, както беше редно да постъпя на двайсет години – да се хвана сериозно с някое момиче.
И тъй, заживяхме в един апартамент на Фърлонг Роуд, Айлингтън – аз, Бърни, Линда и нейното кученце Каспар от породата чихуахуа. Тя постъпи на работа като секретарка и все по-често разговорите се насочваха към годеж. Вече беше трудно да пренебрегвам звъна на алармените звънци, защото най-близките ми хора постоянно натискаха копчетата им. Майка ми бе категорично против идеята, а какво мислеше Бърни, може да добиете доста добра представа от текста на песента, която той написа впоследствие за този период – Someone Saved My Life Tonight („Някой спаси живота ми тази вечер“). Това надали е сияйна възхвала на многобройните добри качества на Линда: „властна кралица“, „наместила се като принцеса на своя електрически стол“. Бърни изобщо не я харесваше. Според него тя щеше да прецака музиката ни с нейните приказки за Бъди Греко. Смяташе я за деспотична – беше бесен, че по неясна причина го бе накарала да свали плаката на Саймън и Гарфънкъл, който си беше сложил в стаята.
Коктейл от инат и от нежеланието ми да влизам в сблъсъци направи възможно за мен да заглуша алармените сигнали. Сгодихме се на моя двайсет и първи рожден ден – не помня кой на кого направи предложение. Определихме датата за сватба. Подготовката беше в ход. Започнах да изпадам в паника. Очевидният курс на действие бе просто да постъпя честно. Само че той не ми допадаше – действително, да призная на Линда как се чувствам, не ми беше по силите. И вместо това реших да разиграя опит за самоубийство.
Бърни, който ми се притече на помощ, така и не ме остави да забравя точните подробности около предполагаемия ми опит да сложа край на всичко, като се отровя с газ. Човек, който наистина иска да се самоубие, би го извършил в усамотение, за да не му попречат – би го извършил посред нощ или на място, където да бъде сам. Аз, от друга страна, го свърших следобед в пълен с хора апартамент: Бърни си беше в стаята, а Линда бе легнала да поспи. Не само бях пъхнал във фурната възглавница, върху която да положа глава, а бях взел и предпазните мерки да намаля газта и да отворя всички прозорци в кухнята. Известно време изглеждаше много драматично, когато Бърни ме издърпа навън от фурната, но въглеродният оксид в стаята не стигаше и оса да убие. Очаквах реакция на ужасен шок, последвана от внезапно прозрение от страна на Линда, че самоубийственото ми отчаяние се корени в моето нещастие от предстоящия ни брак. Вместо това тя само се поучуди. И още по-зле, Линда смяташе, че ако съм депресиран, то това се дължи на неуспеха на I’ve Been Loving You да огрее класациите. Явно моментът би бил идеален да ѝ кажа истината. Обаче аз нищо не казах. Опитът за самоубийство бе забравен, а сватбата си остана на дневен ред. Започнахме заедно да търсим апартамент в Мини Хил.
Наложи се Лонг Джон Болдри да ми обясни на пръсти онова, което вече знаех. С него останахме добри приятели, след като напуснах „Блусолъджи“, и го бях поканил да ми стане шафер на сватбата. Идеята, че изобщо се женя, май мълчаливо го забавляваше, но се съгласи. Уговорихме си среща в клуб „Бег О’Нейлс“ в Сохо, за да обсъдим подробностите. Бърни също се довлече.
Още от мига, в който Джон пристигна, имаше нещо странно в настроението му. Изглеждаше притеснен. Нямах представа от какво. Предположих, че нещо му се случва в личния живот. Може би Ози бе отказал да се врътка на пишката му, или каквото там вършеха насаме. Трябваше да изпие няколко питиета, преди съвсем категорично да ми каже какъв е проблемът.
– Ох, дяволите да го вземат! – избухна той. – Ти за чий живееш с жена, бе? Събуди се и вдъхни аромата на розите. Ти си гей. Ти Бърни го обичаш повече, отколкото нея!
Настана неловко мълчание. Знаех, че беше прав, поне до известна степен. Не обичах Линда, несъмнено не я обичах достатъчно, че да се оженя за нея. А Бърни го обичах. В това нямаше секс, но той ми беше най-добрият приятел на света. Със сигурност държах на музикалното ни партньорство далеч повече, отколкото на годеницата ми. Но гей? За това изобщо не бях сигурен, до голяма степен защото все още не бях стопроцентово сигурен какво предполага това да си гей, макар и благодарение на няколко откровени разговора с Тони Кинг да си го бях поизяснил. Може би наистина бях гей. Може би затова толкова се възхищавах на Тони – аз не само исках да подражавам на облеклото му и на чувството му за градска изтънченост, аз виждах в него и нещо от себе си.
Това беше голяма тема за размисъл. Но вместо да размишлявам, започнах да споря. Джон говорел нелепости. Бил пиян, пак, и вдигал аларма за нищо. Не било възможно да отменя сватбата. Всичко било уредено. Били сме поръчали тортата.
Обаче Джон не щеше да ме слуша. Продължи да ме напада. Щял съм да си съсипя живота, и живота на Линда също, ако го осъществя. Бил съм шибан идиот и страхливец при това. Разговорът ставаше все по-разгорещен и емоционален и започна да привлича внимание. Включиха се и хора от съседните маси. Тъй като това беше „Бег О’Нейлс“, хората от съседните маси до един се оказаха поп звезди и това придаваше на всичко все по-засилваща се сюрреалистична нотка. Намеси се Синди Бърдсонг от „Сюприймс“ – познавах я още от времето на „Блусолъджи“, когато пееше в „Блу Белс“, групата на Пати Лабел. После кой знае как и Пи Джей Проуби се въвлече в разговора. Много ми се ще да можех да ви кажа какво имаше за казване ужасното дете на поп музиката от средата на шейсетте със спуканите панталони и конската опашка за предстоящата ми сватба, потенциалното ѝ отменяне и дали действително съм хомосексуален или не, но тогава вече бях невероятно поркан и точните подробности леко ми се губят в мъгла, макар че на някакъв етап трябва да съм се предал и да съм признал, че Джон е прав, поне за женитбата.
В паметта ми остатъкът от тази нощ изниква като накъсани образи. Как вървя призори нагоре по пътя към апартамента с Бърни подръка за морална подкрепа и как двамата се препъваме в коли и събаряме кошчета за боклук. Ужасна кавга, по време на която Линда заплашва да се самоубие. Как плета езика, докато водя разговор с Бърни през заключената врата на стаята му (той се беше покрил скоро след като пристигнахме) за това дали смятаме, че Линда наистина ще се самоубие, или не. Още един разговор през вратата на Бърни – питам го дали има нещо против да отключи, та да си легна на пода.
На другата сутрин последва още една кавга и аз отчаяно телефонирах във Фроум Корт. „Ще дойдат сутринта с камион да ме закарат у дома“ – написа Бърни в Someone Saved My Life Tonight. Това донякъде беше поетична волност. Нямаше кои да дойдат, нямаше и камион – пристигна само Дерф с декораторския си бус. Но с Бърни наистина ни прибраха у дома. И пак се върнахме при двойното легло във Фроум Корт. Бърни си лепна на стената плаката на Саймън и Гарфънкъл. Никой от нас не видя Линда повече.
