„Природата на звяра“ от Луиз Пени (изд.„Софтпрес“, преводачи: Нели Лозанова, Росица Тодорова) е единайсетата книга от поредицата за разследванията на инспектор Гамаш. Лоран Лепаж е на девет години и обича да си фантазира. Всеки ден той вдига фалшива тревога с разказите си за нашествия на извънземни, ходещи дървета, динозаври и крилати зверове, на които се е натъкнал в гората. Никой в Трите бора не се хваща на приказките му. Включително и Арман Гамаш. Но когато момчето изчезва, жителите са изправени пред вероятността някоя от историите му наистина да се е случила. Хванат в капан между небивалиците на Лоран и чувството си за вина, Арман Гамаш се впуска в търсене на момчето и истината.
Прочетете откъс от романа на единствената в света седемкратна носителка на литературния приз „Агата Кристи“, който съвсем скоро ще бъде и на българския книжен пазар.
След като цяла нощ търсиха Лоран, майка му и баща му го откриха рано на следващата сутрин. Изхвърлен в едно дере, а колелото му – паднало наблизо. Отблясъците на утринното слънце върху излъсканото кормило бяха отвели родителите при детето им.
Останалите участници в търсенето, събрали се от села навред из Източните провинции, чуха отчаяния вопъл и спряха.
Арман, Рен-Мари и Хенри престанаха да обикалят. Да викат Лоран по име. Да се ровят в крайпътните шубраци. Престанаха да изпращат Хенри все по-навътре и по-навътре в къпинаците.
Рен-Мари се обърна към Арман, смазана от ужас, сякаш викът се бе превърнал в юмрук и я бе повалил. Притисна се в обятията на съпруга си. Държеше се здраво за него, заровила лице в гърдите му. Дрехите, рамото и свивката на лакътя му почти заглушаваха хлипанията ѝ.
Вдъхна аромата му на сандалово дърво, примесен с лека нотка на розова вода. Но за пръв път той не ѝ донесе утеха. Толкова угнетяваща бе мъката. Толкова разтърсващ бе вопълът.
Покрит с трънаци и разтревожен от шумовете, Хенри неспокойно пристъпваше напред-назад по черния път и скимтеше, вдигнал глава към стопаните си.
Рен-Мари се отдръпна и избърса лицето си с носна кърпичка. Но когато видя навлажнените очи на Арман, отново се хвърли в обятията му. Този път тя го държеше така, както преди малко той бе държал нея. – Трябва да… – промълви съпругът ѝ.
– Върви – рече Рен-Мари. – Идвам след теб.
Хвана каишката на Хенри и се затича. Арман вече бе взел половината разстояние до завоя. Бягаше към скръбта.
Тогава воплите стихнаха.
* * *
Зад завоя Арман зърна Ал Лепаж, който стоеше в подножието на хълма, насред прашния път, и гледаше отнесено в пространството.
Гамаш изтича надолу по стръмния склон и дори леко се хлъзгаше по ситните камъчета. В далечината забеляза Габри и Оливие, които се приближаваха към вцепенения мъж от противоположната посока.
От храсталака се чуваха стонове и ритмично шумолене.
– Ал? – повика го Арман, сетне забави ход и спря на няколко крачки от застиналата едра фигура на своя съселянин.
Лепаж посочи зад гърба си, но не обърна глава нататък.
Още преди да надникне, Гамаш знаеше каква гледка го очаква.
Чу стъпките на Рен-Мари зад себе си, но и те затихнаха, когато жена му спря. От гърдите ѝ се изтръгна стон. Стон на майка, която вижда въплъщението на кошмара на друга майка. На всяка майка.
А Арман се взираше в Ал. Кошмарът на всеки баща.
С бърз и опитен поглед отбеляза местонахождението на колелото, следите от гумите му по пътя, прекършените клони на храстите и смачканата трева. Разположението на скалите. Всеки отчетлив детайл се запечата завинаги в паметта му.
После Арман се спусна в дерето, през избуялата трева и храстите, които скриваха Лоран и колелото му. Зад гърба си чуваше гласовете на Оливие и Габри, които говореха на Ал. Опитваха се да го утешат.
Но бащата на Лоран бе безутешен. Не чуваше и не виждаше нищо. Беше станал безчувствен в един безчувствен свят.
Иви бе взела Лоран в прегръдките си, притискаше го, люлееше го. Кичури от прибраната назад матовокафява коса се бяха измъкнали от ластика и падаха като воал. Скриваха лицето ѝ. Скриваха и неговото.
– Иви? – прошепна Арман и коленичи до жената. – Ивлин?
Нежно и бавно отдръпна завесата.
Гамаш бе виждал достатъчно много нещастни случаи, за да може да прецени кога вече няма с какво да се помогне. Въпреки това посегна и докосна студената шия на момчето.
Риданията на Иви преминаха в тих хленч, който за миг му се стори, че идва от Лоран. Приличаше на тананикането му отпреди два дни, когато Арман го бе закарал до дома му. Същата мелодия.
Старче, гледай го моя живот, сега съм на двайсет и четири, а колко много ми предстои.
Някъде зад гърбовете им и нагоре по насипа, откъм пътя, се разнесе толкова шумна въздишка, че пред силата ѝ хленчът заглъхна.
Рязко вдишване, а после сподавен звук като от гадене. И отново гадене. Ал Лепаж се бореше да си поеме въздух, но гърлото му бе стегнато от скръб.
Измежду окаяните звуци Арман чу как Оливие се обажда на „Бърза помощ“. Прииждаха още хора и наобикаляха Ал в полукръг. Гледаха го и не знаеха какво да правят с тази всепомитаща мъка.
Тогава Ал рухна на колене и бавно наведе чело към прахта. Вдигна масивни ръце над посивялата си глава и преплете пръсти зад тила си, застивайки като камък, като скала насред пътя.
Арман отново се обърна към Иви. Спряла бе да люлее детето си. И тя се бе вкаменила. Приличаше на някое от телата, изкопани от руините на Помпей – замръзнало навеки в ужасяващия миг.
Гамаш не можеше да направи нищо за тях. Затова реши да направи нещо за себе си. Протегна се и хвана ръката на Лоран между двете си длани в неосъзнат опит да я сгрее. Остана така до идването на „Бърза помощ“. Линейката пристигна със стремителна бързина и вой на сирена. Но отпътува бавно. Тихо.
Малко по-късно Рен-Мари и Арман дръпнаха завесите пред прозорците в дома си, за да спрат дневната светлина. Изключиха телефона от розетката. Внимателно извадиха тръните от козината на търпеливия Хенри. А после, в мрака и тишината на дневната, седнаха и заплакаха.
