„Глиненият цар“ от Добромир Байчев (изд. „Сиела“) е победител в 10-ия юбилеен конкурс за роман „Развитие“ и носител на литературна награда „Перото“ за дебют. Действието се развива почти изцяло в лагера „Белене“ на остров Персин, концентрирано в няколко образа, сред които изпъкват двама герои – докторът лагерист Айранов и съветският офицер от НКГБ Тархов. Целият роман е изграден като шахматна партия, в която всеки герой има своя аналог сред черно-белите фигури.
Наскоро романът излезе във второ, редактирано издание. Предлагаме ви да прочетете откъс от него при нас.
След полунощ една дълга моторна лодка прекоси ръкава на Дунав, отделящ Персин и един по-малък остров. Вътре бяха комендантът, двамата руснаци, Дулята и един униформен, който я управляваше. Рознер се държеше здраво за борда.
В женската барака цареше полумрак. Миришеше на газ и вкиснато. В единият ѝ край стояха Тархов, Рознер, Лазов, Дулята и надзирателят, като последните двама държаха газови фенери. Пред тях бяха строени в редица десетина лагеристки – мършави, мръсни, окаяни. Останалите жени стояха прави до наровете и гледаха.
Тархов взе фенера от Дулята и огледа жените една по една. Светеше им в лицата, преценяваше ги като добитък. Жените имаха ужасно занемарен вид. Гледаха Тархов със страх. Очите им – хлътнали дълбоко в орбитите – лъщяха на мътната светлина.
– И това са най-хубавите? – разочарова се руснакът.
Погледна Лазов. Лазов вдигна рамене – това са. Тархов продължи да ги оглежда, като нервно разпъждаше кръжащите около фенера комари. Той се спря пред една от жените, Маня. Не изглеждаше уплашена. Тя единствена не бе кльощава, имаше вид на по-добре хранена от останалите. Заоблените ѝ форми личаха дори под размъкнатите шаячни дрехи. Имаше широко лице с пълни, чувствени устни. Въпреки занемарения ѝ вид си личеше, че е – или поне е била – много хубава жена.
– Искаш ли да дойдеш с мене? – попита я Тархов. – Ще се позабавляваме славно тази нощ.
Маня кимна – да.
– Ти не си мършава – продължи руснакът. – По-добре ли те хранят?
Тя не каза нищо, затова Тархов си отговори сам:
– По-добре те хранят. А защо?
Маня не отговори. Гледаше към Лазов. Тархов улови погледа ѝ, обърна се. Разсмя се неприятно.
– Другарю комендант? Ех, ти, старо куче! Тя ти е любимката, нали?
Лазов, сконфузен, не отговори. Неприятно му бе, че полковникът бе избрал точно нея. Тархов дръпна Маня пред редицата.
– Тази е готова. Идва с мен. Сега да изберем компания и за Рознер. Фотографе, какви харесваш? Тъмни, руси?
Рознер бе видимо притеснен. Не знаеше какво да каже.
– Кажи де? – настоя Тархов. – Не, чакай, ще позная. Аз ще ти избера такова момиче, пръстите да си оближеш.
Тархов огледа останалите жени в редицата. Спря се пред едно младо, смугло и чернооко момиче. То бе уплашено.
– Мургава, на кавказка прилича – обяви на висок глас Тархов. После пак се обърна към нея: – Как се казваш?
– Катя – тихо отвърна тя.– Катя, чудно! Кажи, Катька, как ти харесва нашият младши лейтенант? Симпатично момче, нали? Искаш ли да му правиш компания?
Катя бе навела поглед, уплашена до смърт.
– Погледни го. Погледни го, казах! – той хвана брадичката ѝ и грубо изви главата ѝ по посока на Рознер. Тя го погледна бегло. Тархов се разсмя.
– Рознер, одобряваш, нали?
Младши лейтенантът примигна и смутено оправи очилата си. До него Дулята го гледаше с подигравателна усмивка. Рознер опита да протестира.
– Другарю полковник…
– Знам, знам – прекъсна го Тархов. – Малко е мършава за твоя вкус. Познах, нали?
Рознер отново не знаеше какво да каже. Тархов нареди на Катя:
– Съблечи се.
Тя трепна. Съблече с треперещи пръсти мръсната си куртка. Останалите жени в бараката я гледаха със съчувствие. Катя остана по захабен, скъсан потник.
– И потника, кавказке, по-живо!
Катя съблече потника си с треперещи ръце. Готова бе да заплаче от унижение. Тялото ѝ бе тъничко, кльощаво, ребрата ѝ се четяха. Имаше малки, щръкнали гърди. Рознер извърна очи, за да не я гледа. Тархов се разсмя одобрително и се обърна към младши лейтенанта.
– Эх, ты, Рознер, тебе повезло! Сиськи как дикие груши![1]
Рознер не знаеше къде да се дене от смущение. Тархов избута Катя пред редицата жени, после плясна с ръце.
– Значи решено! Да
вървим.
[1] Ех, ти, Рознер! Извади късмет. Цицки като диви круши! (Рус.)
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta20 при завършване на поръчката си.
