„Неудобството на вечерта„ от Марийке Лукас Райнефелд (изд. „ICU“, преводач: Мария Енчева) разказва историята на семейство калвинисти, които губят едно от децата си при инцидент с кънки на лед. През очите на Яс, която витае в ничията земя между детството и израстването, виждаме как всеки член от семейството преработва загубата по свой начин. Бащата и майката са напълно парализирани от мъка и не забелязват Яс, сестра й Хана и брат й Обе, които постепенно се отклоняват от правия път. Впечатляващ дебют, пропит със сексуалност, набожност и с мръсотията на ежедневието.
Романът е преведен на над 30 езика, а през 2020 г. е удостоен с престижната международна награда Man Booker International след надпревара с Мишел Уелбек, Фернанда Мелчор, Нино Харатишвили и др. Предлагаме ви да прочетете откъс от него при нас.
– Да излезем ли да покараме колела? – прошепвам на Хана, която рисува на пода зад дивана. Нито едно от човечетата ѝ няма тяло, имат само глави. Рисунките на Хана са отражение на настроенията ѝ. Човечетата гледат тъжно или сърдито. Под мишница е стиснала куфарчето си. Откакто се прибра след последното гостуване у приятелка, го носи навсякъде, сякаш дебне за сгодна възможност да избяга. Не ни дава да го приближаваме, нито да го коментираме.
– Накъде?
– Към езерото.
– И какво ще правим там?
– Ще изпълним Плана – казвам простичко.
Тя кимва. Време е да преминем от думи към дела. Не бива да оставаме повече тук.
Излизаме в коридора. Хана си слага шушляковото яке, което виси на синята закачалка. На Обе закачалката е жълта, а моята е зелена. До моята има една червена. Там липсва не яке, а тяло, което да носи якето. Само на нашите връхните им дрехи висят на дървени закачалки, деформирани от подгизналите от дъжда яки. Едно време раменете на нашите бяха рамене, на които да се облегнеш, но и те все повече се деформират.
Сещам се как веднъж баща ми ме сграбчи за качулката. Матийс беше мъртъв от няколко седмици. Попитах баща си защо не може да говорим за брат ми и дали знае има ли в Рая библиотека, от която да взимаш книги, без да те глобяват, ако не ги върнеш навреме. Понеже Матийс беше тръгнал без пари. Толкова често забравяхме да си върнем книгите – особено тези на Роалд Дал и вещерските му истории. Четяхме ги тайно, защото за нашите това бяха безбожни писания. Не ни се искаше да ги връщаме на библиотекарката, понеже беше груба с нас. Според Матийс се ужасяваше от деца с мазни пръсти и от такива, които прегъват ъгълчетата на страниците. А ъгълчетата на страниците ги прегъваха само деца, които си нямаха истински дом, място, на което да се прибират, затова си отбелязваха къде са. Впоследствие и аз започнах да прегъвам ъгълчетата, макар и по-незабележимо. Когато зададох въпроса си, баща ми ме сграбчи за качулката и ме окачи на червената кука. Размахах крака, но безуспешно: бях изгубила почва под краката си.
– Кой задава въпросите тук? – попита той.
– Ти – отговорих.
– Грешка! Задава ги Бог.
Замислих се. Питал ли ме беше някога нещо Бог? Не си спомнях да го е правил. Имах подготвени отговори на всички въпроси, които би могъл да ми зададе човек. Може би затова не чувах Бог. И майка ми не чуваше как я молим за сладко, когато надуеше звука на Музикална кошница.
– Ще останеш така, докато Матийс не се върне!
– А кога ще се върне?
– Когато краката ти опрат в земята.
Надникнах надолу. От опит знаех, че ще отнеме време. Баща ми се престори, че си тръгва, ала след няколко секунди се върна. Ципът на якето ме бодеше в гърлото, едва дишах. Свали ме на пода, а аз никога повече не попитах за брат си, нарочно не върнах книгите в библиотеката и понякога четях историите на Роалд Дал на глас под завивката с надеждата, че Матийс ще ме чуе от небето.
Въртя педали по дигата зад Хана, която е привързала куфарчето върху багажника си. По някое време се разминаваме със съседката Лин. Опитвам се да не поглеждам към синчето ѝ, което седи отзад на велосипеда, въпреки че се уверих, че не съм педофил. С русите си къдрици то ми напомня на ангелче, а аз просто обичам ангелчетата, независимо дали млади, или стари. Според баба обаче не бива да се оставя на вълка да наглежда агнетата. Баба няма нито агнета, нито е виждала вълк в селото, но мога да си представя, че ако гледаше агнета, нямаше да ги остави на вълка. Съседката Лин ни поздравява от разстояние. В очите ѝ се чете угриженост. Налага се да ѝ се усмихнем бодро, за да не задава въпроси нито на нас, нито после на нашите.
– Престори се на весела – подвиквам тихо на Хана.
– Вече не помня какво беше това.
– Като за училищна снимка.
– А, да…
С Хана си надяваме най-широките усмивки; ъгълчетата на устата ми се разпъват докрай. Разминаваме се със съседката, без да получим трудни въпроси. Надзъртам през рамо към гърба на синчето ѝ. Изведнъж си представям как малкият увисва от въжето на тавана. Всички ангели трябва да бъдат увесвани, трябва да се въртят около оста си и да предлагат помощта си във всички посоки. Примигвам няколко пъти, за да прогоня неприятното видение. Замислям се за онова, което каза пастор Ренкема миналата неделя по време на службата. Беше взел думите от Псалом 51: Злото не идва в нас отвън, а отвътре. В това е нашият недъг. Лихварят в храма се потупал го гърдите и се замолил. Потупал се по гърдите, сякаш искал да покаже: тук е изворът на всяко зло.
Притискам юмрук в гърдите си, така че цялото ми тяло се напряга, велосипедът ми криволичи. Шепна си под носа:
– Прости ми, Боже!
Връщам ръце върху кормилото, за да съм за пример на Хана. Не бива да се учи да кара без ръце. Само да се опита, ще ѝ направя забележка, както ѝ подвиквам при всяка кола, която се мъчи да ни задмине, Кола! – или: Трактор!
За да не се разсейва, се приравнявам с нея и ѝ разказвам вица, който научих от Обе:
– Защо се е самоубил Хитлер?
– Откъде да знам…
– Защо не могъл да си плати сметката за газта.
Хана се разсмива. Между горните си зъби има разстояния като от редосеялка. Усещам как напрегнатият ми гръден кош се пълни с въздух. Понякога ми се струва, че върху гърдите ми е седнал великан; а като притая нощем въздух, за да се доближа до Матийс, великанът ме гледа от стола пред бюрото ми с очи, големи като на новородено теле. Хока ме: Трябва да се стараеш повече, много повече! Сегиз-тогиз си фантазирам, че е Големият дружелюбен великан, който е избягал от книгата ми, понеже веднъж я оставих разтворена на нощното шкафче, а после заспах. Само че моят великан не е дружелюбен, по-скоро кисел и най-вече адски напорист. Няма хриле, въпреки това може да си задържа дъха дълго, понякога по цяла нощ.
Стигаме до моста. Захвърляме велосипедите в канавката. В началото на парапета има дървена табела с изписани с боя букви: Бъдете трезвени, бъдете бодри, защото вашият противник, дяволът, като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне. Стихът е от Първото послание на св. Петър. В тревата се въргаля празна опаковка от дъвки. Някой явно е искал да премине на отсрещния бряг със свеж дъх. Езерото е спокойно като лицемерно лице, по което няма и помен от лъжа. Тук-таме се е образувал тънък слой лед. Хвърлям камъче, което спира върху леда. Хана се качва на един от големите камънаци на брега. Оставя куфарчето до себе си и като си заслонява очите с длан, се вглежда в отсрещната суша.
– Явно се спотайват из кръчмите.
– Кой? – недоумявам аз.
– Мъжете. И знаеш ли какво обичат?
Не отговарям. В гръб сестра ми не е моята сестра – би могла да мине за всекиго. Тъмната ѝ коса расте бързо. Мисля, че умишлено я оставя дълга, та да я сплита майка ми всеки ден, да я докосва.
Моята коса винаги си е добре.
– Дъвките, на които не им свършва сладкото.
– Няма начин – отвръщам аз.
– Искат винаги да си сладка и сладка да си останеш.
– Значи трябва да ме дъвчат по-малко.
– И не им харесва да лепнеш.
– На моите дъвки вкусът им изчезва много бързо.
– Ами ти дъвчеш като крава, затова.
Замислям се за майка си. Толкова движения с челюсти извършва на ден, че няма как да не е пренапрегната, а пренапрягането е причина да скочи от силоза или да счупи живачния термометър, с който мери температурата на сиренето, и да погълне живака. От малки баща ми ни предупреждава да стоим надалеч от живака, понеже носел бърза смърт. Оттам научих, че човек може да умре и бързо, и бавно, както и че и двете си имат своите плюсове и минуси.
Заставам зад Хана и отпускам глава върху шушляковото ѝ яке. Дишането ѝ е спокойно.
– Кога заминаваме? – пита ме тя.
Студеният вятър ме брули през якето. Треперя.
– Утре следобед.
Хана не реагира.
– Ветеринарят каза, че съм била съвършена – подмятам аз.
– Той пък какво разбира? Виждал е само съвършени животни, несъвършените ги довършват с инжекция. – Хана звучи огорчено. Завижда ли ми?
Слагам ръце на хълбоците ѝ. Едно побутване и ще цопне във водата. Тъкмо ще разбера как е паднал Матийс, как въобще е могло да се случи.
Това и правя. Бутвам я от камъка и я наблюдавам, докато потъва. След малко се показва на повърхността, кашля. Очите ѝ са се уголемили от страх като две черни плувки. Закрещявам името ѝ:
– Хана, Хана, Хана! – Вятърът отнася думите ми към отсрещния бряг. Коленича до водата, за да издърпам сестра си за ръката. Нищо след това не е същото. Лягам с цялата си тежест върху мокрото ѝ тяло, като не спирам да повтарям: – Не умирай, не умирай!
Едва когато църковните камбани отброяват пет пъти, двете се изправяме предпазливо. От сестра ми се стича вода. Улавям ръката ѝ и я стисвам, сякаш е влажна кърпа за съдове. Празни сме като тенекиени кутии от бисквити и никой повече не може да ни напълни със същото. Хана грабва куфарчето. Тялото ѝ трепери като червено-белия балон до моста, който показва посоката и силата на вятъра. Не помня как се кара колело, не помня пътя към къщи. Не помня някъде бяхме тръгнали; изведнъж Обетованата земя на отсрещния бряг се е превърнала в сивкава пощенска картичка.
– Подхлъзнах се – казва Хана.
Тръсвам глава, притискам юмруци в слепоочията си, забивам кокалчета в кожата си.
– Напротив – настоява тя, – точно така стана.
Можете да закупите тази книга от сайта на издателството с допълнителни 5% отстъпка, като използвате код azcheta при завършване на поръчката си.
