Световната история я пишат победителите. Разказват я мъже за мъже. А жените? Романът „Безмълвието на момичетата“ от Пат Баркър (изд. „Лабиринт“, преводач: Стоянка Сербезова-Леви) дава глас на жените, за които историята и митовете мълчат.
Всички помним преданието за Троянската война, когато войската на гърците обсажда Троя, за да спаси от коварните чужденци красивата Елена и да плячкоса несметните богатства, които се пазят зад стените на града. В битките участват мнозина велики герои, най-храбър сред които е Ахил. В края на войната той става жертва на предателство, ала е обезсмъртил навеки името си…
Но толкова гладко ли е било всичко? Най-добре знае троянската царица Бризеида, пленена по време на един от набезите на Ахил и станала негова робиня и наложница. Това е нейният разказ за омразата, за лишенията и ужаса, за смирението и… любовта.
Пат Баркър е една от най-изявените съвременни английски писателки, носителка на „Букър“ и наградата на „Гардиън“. Прочетете откъс от романа й при нас.
Моя утеха бяха разходките до морето преди изгрев-слънце. Нагазвах до кръста във водата и се повдигах на пръсти, за да усетя тласъка на всяка оттегляща се вълна. Мъглата, която пълзеше откъм морето, понякога беше непрогледна. Забулена от нея и невидима за хората, които минаваха покрай мен, аз намирах покой, доколкото това беше възможно. Братята ми, от чиито непогребани тела вече сигурно бяха останали само парчета оглозгани кости, сякаш заставаха около мен. Тази покрита със ситни камъчета ивица, която принадлежеше ту на морето, ту на сушата, докато вълните я заливаха и се отдръпваха от нея, беше нашето естествено място за срещи. По самата си същност те бяха гранични същества, защото не спадаха нито към живите, нито към мъртвите. Струваше ми се, че същото се отнася и за мен.
Макар и забулена в мъглата и невидима, аз не бях сама. Ахил плуваше всяка сутрин преди зазоряване, но двамата никога не общувахме помежду си. Той или не ме виждаше, или предпочиташе да не ми обръща внимание. Не се интересуваше от мен, сякаш ме възприемаше като част от себе си. По време на вечерята, докато му поднасях храна или вино, нито веднъж не вдигна поглед към мен. Бях невидима навсякъде освен в леглото. Всъщност не съм сигурна доколко съм била видима и в него, може би Ахил ме смяташе за колекция от телесни части. Телесни части, които познаваше: те бяха неговата разменна монета. Според мен той ме видя само когато бях изложена на показ пред него – тогава със сигурност ме погледна, макар и за кратко, просто за да се убеди, че войската го е удостоила с награда, съизмерима с подвизите му.
Не говореше с мен, не ме виждаше, но ме викаше всяка нощ. Понасях всичко това и си казвах, че някой ден, може би съвсем скоро, ще настъпи промяна. Той ще си спомни за Диомеда, момичето, негова любимка, преди да пристигна в стана, и ще извика нея. Или ще плячкоса някой друг град – стръвта му да плячкосва градове нямаше граници – и войската ще го удостои с друг трофей, с друго стъписано и разтреперано момиче. И тогава Ахил ще се хвали с него пред войниците и ще го показва на гостите си, а аз ще потъна в забвение и ще заживея в някоя колиба като другите жени.
Нещата наистина се промениха – те винаги се променят, – но не в посоката, в която се надявах. Не съм сигурна колко време бях прекарала в стана, когато се случи – може би около три седмици. В стана беше почти невъзможно да се ориентираш за времето, сякаш живеех в балон, без минало, без бъдеще, само с безкрайно повторение на настоящето. Мисля обаче, че аз самата постепенно се променях. Вцепенението започна да преминава и беше заменено от болка, толкова силна, че не можех нито да стоя, нито да седя спокойно. До този момент бях безучастна и същевременно прекалено бдителна, но по някакъв странен начин бях лишена от чувства. Сега често ме обземаше отчаяние, дори безнадеждност. Когато на покрива на крепостта братовчедка ми Ариана протегна ръка към мен, преди да полети към смъртта, аз избрах да живея. Но ако трябваше да избирам сега, след това, което бях преживяла, дали щях да взема същото решение?
Веднъж след вечеря, вместо да седна с Ифида в килера и да чакам да ме извикат, тръгнах към морето. Обикновено, след като мъжете приключеха с яденето, жените хапваха набързо, но стомахът ме болеше и не бях в състояние да понеса мисълта за храна. Вървях по пътеката между дюните и краката ми разпръскваха мекия пясък. Понякога, докато си мислех за братята си, изпадах в приповдигнато настроение. Докато бях жива и ги помнех, те нямаше да са напълно мъртви. А аз исках да живея достатъчно дълго, за да видя как тялото на Ахил цвърти върху погребалната клада. Тези мигове обаче бяха кратки и след като отминеха, осъзнавах, че не мога да направя нищо, че от сега нататък това ще бъде моят живот. Щях да споделям леглото на Ахил, докато той се отегчи от мен, а после щях да нося пълни с вода ведра или да режа тръстика за подовете на колибите. А след края на войната щях да бъда отведена във Фтия, тъй като гърците щяха да я завземат, знаех го със сигурност, защото бях виждала как се бие Ахил. Троя щеше да бъде разрушена като Лирнес. Още вдовици, още стъписани и кървящи момичета. Не исках да преживея отново всичко това.
След като стигнах до плажа, влязох както обикновено в морето, но този път продължих да вървя, докато водата не покри главата ми. Под мен лунните лъчи проблясваха по белия набразден пясък. Опитах се да си поема въздух – удивително е как тялото се бори да оцелее дори когато духът е готов да си тръгне. След малко усещането за железния обръч, който стягаше гърдите ми, стана непоносимо. Изстрелях се нагоре, излязох на повърхността на водата и си поех въздух с писък.
Когато се върнах в стана, мръсна и потисната, Ифида ме чакаше. Треперех, докато ми обличаше чиста туника и вдигаше косата ми на кок, за да не бъде толкова очевидно, че е мокра. През цялото време мърмореше притеснено, потупваше ме по раменете, галеше ме по лицето и правеше всичко възможно, за да изглеждам прилично, но после Патрокъл я повика и аз останах сама.
Дълго седях на леглото. В съседната стая Ахил свиреше на лирата както винаги по това време на нощта. Изпълняваше песен, която завършваше с поредица от тонове, напомнящи последните капки дъжд в края на буря. Песента ми звучеше познато, но не можех да си спомня нито откъде я знам, нито думите ѝ. След като той спря да свири, настъпи моментът, от който винаги се страхувах. Чух, че слага лирата на масата до стола. След минута отвори вратата и ми кимна да вляза.
Оставих туниката да се свлече на пода, потърках влажните си ръце и се пъхнах между чаршафите. Ахил не бързаше – допи си виното, взе лирата и отново изсвири същата поредица от тонове. Докато лежах и слушах, изпитвах отвращение от нежността, с която пръстите му се движеха по струните. Познавах всеки жест на тези ръце с красиво оформени нокти, под чиито кожички все още имаше кръв – дори ароматните вани не бяха в състояние да премахнат всички петна. Тъй като бях наблюдавала Ахил много внимателно – от страх, а не по друга причина, – чувствах, че знам всичко за него, че знам повече, отколкото войниците му, повече от всички освен Патрокъл. Всичко и нищо. Защото и за миг не можех да се поставя на негово място. А той не беше научил нищо за мен. Което ме устройваше напълно. Със сигурност не исках да бъда разбирана.
Накрая Ахил си легна. Затворих очи с надеждата, че ще загаси светилника, макар и да знаех, че никога не го прави. След като Ахил се обърна на една страна, усетих ужасните му ръце върху гърдите си. Полагах усилия да не се скова, да не се отдръпна…
Изведнъж той спря.
– Каква е тази миризма?
Това бяха едва ли не първите думи, които ми казваше. Отдръпнах се, осъзнавах, че не бива да го правя, но не можах да се сдържа. Той се наведе и помириса кожата и косата ми. Давах си сметка за засъхналата сол по скулите ми и за миризмата на гнили водорасли, с която беше пропита косата ми. Очаквах Ахил да ме изгони от леглото или да ме удари – най-сетне да даде воля на жестокостта, която таеше в себе си, и да я насочи към мен.
Той обаче направи нещо, което беше много по-стъписващо.
Зарови лице в косата ми, застена, а после започна да ме целува и да ме ближе и накрая стигна до гърдите ми. Докато смучеше зърната ми, бях извила гръб заради шока, тъй като това не беше мъж, който прави любов с жена, а гладно невръстно дете, дете, което суче толкова отчаяно, че изпуска гърдата и изпада в ярост. Ахил ме удари по гърдите със свитата си в юмрук ръка – едва се сдържаше, когато започна да пъха в устата си мокрите кичури на косата ми. Върна се отново към гърдите ми, поемаше зърната им в устата си и стискаше силно челюсти. Може би си мислите: „Защо си била толкова смаяна?“. Не бих могла да ви дам друг отговор, освен да повторя: това не беше мъж, а дете. Когато Ахил ме пусна, лицето му излъчваше доволство на сито пеленаче. Дотогава не бях виждала и повече никога не видях подобно изражение върху лицето на мъж.
След като свърши, Ахил вдигна очи към мен, изглеждаше объркан и разстроен. Напрегнах се, очаквах да ме удари не заради нещо, което съм казала или направила, или не съм казала и не съм направила, а просто защото бях станала свидетелка на всичко това. Бях станала свидетелка на страстта му. Той обаче се обърна на другата страна и се престори на заспал.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q4 при завършване на поръчката си.
