Романът „Звезди под клепачите“ от Николай Терзийски (изд. „Жанет 45„) е опора в мигове на болезнено колебание дали да простим на някого, или да го осъдим. Ще открием истини за хората под българското небе, за пропастите по пътя им, които те превръщат в свобода и страст, за техните изпълнени с труд, пречки и упорство дни. Този роман ни е особено нужен, когато сме решили да напуснем най-важния за нас човек, но всичко – нашата кръв, въздухът в дробовете ни, часовете, които разсичат сърцата надве, крещят: „Върни се!“.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Момичето е облечено в черна рокля. Първоначално Йосиф не я забелязва. Долавя лек повей край себе си. Усеща стъпката ѝ. Не я вижда, нито чува. Усеща я. Няма и как да я чуе – в закрития вагон се смесват хаотичнo гласове на пътници, а отвън пищи свирката на кондуктора, която подканя всички да заемат местата си, за да може парният локомотив да въздъхне тежко и да потегли по пътя към Рилската обител.
Чак тогава, след като влакът поема по тесните релси и гара Кочериново остава нейде назад, Йосиф се осмелява, уж случайно, да погледне натам, където е тя. И вижда лицето ѝ, удобно скрит зад възрастните мъж и жена, които седят непосредствено пред него, и непознатия му спътник отдясно, който сякаш се е облял с половин литър одеколон. Но Йосиф не усеща миризмата, защото
гледа лицето ѝ.
Влакът набира скорост с пуфтене, пътниците зяпат навън, двамата старци пред Йосиф се разправят за нещо, приказват разпалено и недискретно, гръмогласно, човек не може да не ги чуе, освен ако не е глух.
… всеки път е така, разбираш ли, едно и също се повтаря… а ти защо, като знаеш, не предупреждаваш… глупости, колко пъти ти казах за нея, че това е тя, същата, ама ти не слушаш, ти си седиш на ушите…
Слънцето отвън наднича над планината, птиците летят, подплашени от локомотива, светът е пред прага на война, най-голямата война от всички досега, а те си седят тук, във влака, и се препират за…
Йосиф не ги чува. Не ги вижда. Те са сенки. Йосиф вижда нея.
Черна шапка на главата ѝ. Под нея – две дълги плитки. Крехко лице. Светло. Загадъчно. Прелестно. Лице, на което устните – дребни и нежно извити надолу, придават леко смръщен вид, но Йосиф може да си представи каква усмивка се крие някъде там, дълбоко – зад всичко това, което вижда. За първи път.
Поглежда я отново. И пак я вижда за първи път.
Всяка секунда я вижда за първи път.
А тя седи до прозореца, по посока, обратна на движението, и гледа навън. Гледа със зелени изумрудени очи. Очи, които не са просто за да вижда света. Очи, чието предназначение е друго, те са измислени с различна цел.
Да създават светове. И да ги убиват.
***
Такива ли са били очите на ония девойки, мисли си Йосиф във влака. Зеленооките, които някога ги изгаряли на кладата само защото омагьосват света?
Йосиф не знае. Но е омагьосан.
И вече сюжетът е ясен. Когато влакът спре на Пастра и момичето се изправи заедно със спътниците си, Йосиф ще тръгне след тях.
Ще върви малко по-назад, без да ги изпуска от поглед, но ще се стреми да не го забележат – там, по калните улици на селото, което мирише на пушек, животни и безнадеждност. Ще чуе камбаната, която бие „на умряло”, ще си спомни първите си срещи със смъртта, ковчезите, които някога е ковал заедно с баща си и брат си в малката им работилница, ще долови отново шума на войната, онази, в която се е бил като млад. Селото около него също ще е шумно, той ще усети оживлението, което само смъртта може да предизвика. Парадокс?
Животът е изтъкан от парадокси.
Ще крачи след тях, без да обръща очи към погледите на селяните наоколо, като престъпник, осъден за тежко злодеяние през средните векове, който не смее да срещне взора на ония, дошли да гледат наказанието му. Защото очите на другите са енигма, те виждат друг свят, те виждат и какво ще стане по-късно, когато Йосиф ще влезе в къщата на мъртвеца.
Вътре ще е пълно с хора. И сякаш никой няма да го заподозре, него, непознатия, който е нахълтал неканен, без дори да знае кой е оплакваният на одъра.
Там Йосиф ще срещне отново очите ѝ. И няма да види в тях печал, а само смътно угризение за липсата на скръб пред смъртта. Чак в онзи миг ще осъзнае истински, че не само той я вижда. А и тя – него.
Ще си тръгне засрамен, без дори да си помисли, че може да отиде и на гробището.
Ще си тръгне щастлив, защото ще почувства с цялото си същество какво трябва да направи.
Ще си тръгне обезпокоен, с мисъл за силата, довела го тук – непозната и непознаваема, и точно затова несъкрушима.
Преди да се измъкне от селото обаче, още там, пред къщата, ще го спре една приказлива селянка, ще се представи – стрина Бонка, и ще захване да разказва каква е връзката ѝ с мъртвия, кое е това семейство, колко братя и сестри са, кой откъде дошъл на погребението и с колко деца, ще изрежда имена – Коста, Симо, Ангела, Марта, още много имена, които Йосиф няма да запомни, преди да се изплъзне и да тръгне обратно към гарата, да се върне във влака, после в автомобила си, за да стигне у дома
и да почне да рисува.
Защо да рисува? Защото няма друг начин да изрази чувството си към зеленоокото момиче. На този свят. И затова копнее да се пренесе в друга реалност, измислена от него. В други времена. Да превърне думите в цветове.
Ще рисува зелени очи. Като смарагди. Но на платното ще излизат сини звезди. Под сенките на клепачите звездите ще светят, за да очертаят силуета на един самотен мъж. Така и ще нарече тая картина:
Звезди под клепачите.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q1 при завършване на поръчката си.
