Една сватба. Пътуване до Испания. Най-вбесяващият мъж на света. И три дена преструвки. С други думи – план, който няма как да сработи в романтичния роман „Испанска любовна измама“ от Елена Армас (изд. „Егмонт Уо“, преводач: Десислава Недялкова).
Каталина Мартин е най-сетне обвързана. Семейството ѝ с радост съобщава, че тя ще доведе американското си гадже на сватбата на сестра си. И всички са поканени да станат свидетели на най-вълшебното преживяване за годината.
Това със сигурност ще е водещото заглавие на утрешния вестник в малкия испански град, от който идва. Или епитафията на надгробната й плоча. Целият ѝ свят се преобръща след едно-единствено телефонно обаждане. Как ще успее да намери някой, готов прекоси половината свят само за една сватба? И освен това да е съгласен да се включи в измамата й. Обаче Каталина в никакъв случай не е чак толкова отчаяна, за да се съгласи с предложението на високия, синеок мъж, стоящ пред нея.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Не закъснях за срещата ни.
Още от онзи ден преди година и осем месеца никога не си позволих да закъснея.
Защо?
Арън Блекфорд.
Един път. Един-единствен път закъснях в присъствието на Арън и въпреки това той продължаваше да изтъква този факт при всяка възможност.
Никога не го приписа на това, че съм испанка или жена. И двете – превърнали се в неоснователни стереотипи, когато става дума за някой, известен с пословичната си неточност.
Арън не правеше безсмислени неща. Той посочваше факти, изтъкваше истини, които лесно можеха да бъдат проверени. Притежаваше дисциплина точно както всеки друг инженер в консултантската компания, където работехме, включително и аз. И технически погледнато, закъснях. Онзи единствен път преди толкова месеци. Вярно, че пропуснах първите петнайсет минути от една важна презентация. Вярно, че именно Арън отговаряше за нея – още през първата си седмица в InTech. И също така беше вярно, че появата ми беше повече от шумна, включваща случайно ударена метална кана за кафе.
Върху купчината с досиета за презентацията на Арън.
Добре де, отчасти и върху панталоните му.
Това едва ли беше най-добрият начин един нов колега да направи положително впечатление, но какво да се направи. Такива неща се случват през цялото време. Малки, неволни, неочаквани инциденти бяха често явление. Хората ги преодоляват и продължават напред.
Не и Арън.
Вместо това от онзи ден нататък, седмица след седмица, месец след месец той не спираше да ми натяква неща като: „Опитай се да не закъсняваш за срещата ни в десет часа. Вече не е забавно“.
Освен това всеки път, когато влизаше в конферентната зала и виждаше, че вече седя там, безсрамно рано, той поглеждаше часовника на китката си и изненадано повдигаше вежди.
И освен това преместваше каните с кафе извън обсега ми и предупредително накланяше глава в моята посока.
Ето това правеше Арън Блекфорд, вместо да забрави за онзи инцидент.
– Добро утро, Лина ‒ любезният глас на Хектор стигна до мен още от вратата.
Можех дори да кажа, че се усмихва, преди да видя лицето му, точно както правеше винаги.
– Buenos días[*], Хектор – отвърнах му на общия ни майчин език ‒ испанския.
Мъжът, когото възприех като мой чичо, след като ме посрещна в близкия кръг на семейството си, сложи ръка на рамото ми и леко го стисна.
– Добре ли си, mija[†]?
– Не мога да се оплача ‒ отвърнах с усмивка.
– Ще дойдеш ли на следващото барбекю? Пада се следващия месец и Лурдес все ми повтаря да ти напомня. Този път ще приготви севиче и се очертава ти да си единствената, която ще го яде – засмя се той.
Беше вярно, никой в семейството на Диас не беше особен фен на рибната версия на това мексиканско ястие. Което и до ден днешен все така не можех да разбера.
– Спри да задаваш глупави въпроси, старче ‒ махнах с ръка във въздуха и се засмях. ‒ Разбира се, че ще дойда.
Хектор тъкмо заемаше обичайното си място вдясно от мен, когато останалите ни трима колеги, които също трябваше да присъстват, се изсипаха в стаята, мърморейки своето „добро утро“ за поздрав.
Вдигнах поглед от успокояващата усмивка на Хектор и проследих мъжете, които заемаха местата си около масата за срещата ни в десет часа.
Срещу мен се появи Арън, повдигна вежди и погледът му бързо срещна моя. Видях как устните му се извиват надолу, докато издърпваше стол, за да седне.
Завъртях очи и погледнах към Джералд, чиято плешива глава блестеше под флуоресцентната светлина, докато сгъваше доста едрото си тяло в стола. И накрая, но не на последно място беше Кабир, който наскоро беше повишен до позицията, желана от всички присъстващи в тази стая – шеф екип на отдел „Решения“ на компанията. Това до голяма степен обхващаше всички дисциплини, с изключение на строителното инженерство. Което беше съвършено отделна материя.
– Добро утро на всички ‒ започна Кабир с ентусиазма, характерен само за човек, който заема този пост от месец. ‒ Тази седмица е мой ред да ръководя и протоколирам срещата, така че няма да ви затрудня, моля, кажете „тук“, когато извикам името ви.
Стаята се изпълни недоволно сумтене, което ми беше познато до болка. Погледнах към синеокия мъж от другата страна на масата и видях раздразненото лице, което съпровождаше звука.
– Разбира се, Кабир ‒ казах аз с усмивка, макар напълно да бях съгласна с намръщения мъж. ‒ Моля, извиквай имената.
Очите с цвят на океан ме приковаха на място с ледено изражение.
Срещнах погледа му и чух Кабир да изрежда всяко от имената ни, Хектор и Джералд вече потвърдиха присъствието си, последвах ги и аз с ненужно веселото си тук и накрая още едно изсумтяване от господин Сърдитко.
– Добре, благодаря ‒ продължи Кабир. ‒ Следващата точка в дневния ред е актуализация на състоянието на проектите. Кой иска да започне?
Посрещна го мълчание.
InTech предоставяше инженерни услуги за всеки субект/обект, който не разполага с възможност или хора да проектира или създаде инженерни планове за своите проекти. Понякога компанията предоставяше екип от петима или шестима души, друг път необходим беше само един човек. И така, всички петима ръководители на екипи в нашия отдел в момента работеха и контролираха няколко различни проекта за няколко различни клиенти и всички проекти постоянно се развиваха и придвижваха напред. Преминаване от един важен етап към друг и изправяне лице в лице с всякакви проблеми и недостатъци. Всеки ден провеждахме конферентни разговори с клиентите и заинтересованите страни. Всеки проект се променяше толкова бързо и по такъв сложен начин, че нямаше как ръководителите на останалите екипи да наваксат и влязат в ритъм само за няколко минути. Ето защо въпросът на Кабир беше посрещнат с мълчание. И съответно подсказваше защо тази среща беше абсолютно ненужна.
– Хм… ‒ Кабир се размърда неудобно на мястото си. ‒ Добре, мога да започна аз. Да, аз ще съм пръв – и започна да търси нещо в папката, която бе донесъл със себе си. ‒ Тази седмица представяме на Telekoor новия бюджет, който разработихме за тях. Както знаете, това е стартъп компания, чиято основна дейност е клаудуслуги за подобряване на мобилните данни в градския транспорт. Е, наличните ресурси са по-скоро ограничени и…
Разсеяно слушах колегата, докато погледът ми се рееше из заседателната зала. Хектор кимаше с глава, макар да подозирах, че следи презентацията със същото внимание като мен. Джералд, от друга страна, открито проверяваше нещо на телефона си. Грубо. Толкова грубо. Но пък не очаквах и нищо друго от него.
И разбира се, там беше и той. Арън Блекфорд, за когото осъзнах, че се взира в мен, преди да срещна погледа му.
Протегна ръка в моята посока, и не откъсваше очи от мен. Знаех какво ще направи. Знаех. Протегна дългите си пръсти към каната за кафе. Присвих очи, наблюдавайки как обвива ръка около дръжката.
Придърпа я по цялата повърхност на дъбовото бюро. Много бавно. След това кимна с глава.
Вбесяващ синеок злопаметник.
Усмихнах се леко със стиснати устни, защото другата възможност беше да се втурна през стаята и да излея цялото съдържание на проклетата кана върху него. Отново. Но този път преднамерено.
В опит да се разсея от тази мисъл, извърнах очи и ядосано започнах да пиша списък със задачи в тефтера си.
Да питам Иса дали букетът, който е поръчала за mamá, е с божури или лилии.
Да поръчаме букет с божури или лилии за tía[‡] Кармен.
Ако не го направехме, тя щеше да гледа лошо мен, Иса ‒ сестра ми и съответно булката, и mamá до деня, в който тя или някоя от нас не ритне камбаната.
Да изпратя на papá данните на полета ми, за да знае кога да ме вземе от летището.
Да кажа на Иса да напомни на papá, че вече разполага с подробности за полета ми, така че да дойде да ме вземе от летището.
Допрях химикалката към устните
си и онова крайно неприятно усещане, че забравям нещо важно, не спираше да ме
човърка.
[*] Добър ден (исп.). – Бел. прев.
[†] Съкратена форма на mi hija – „дъще моя“ (исп.). – Бел. прев.
[‡] Леля (исп.). – Бел. прев.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q1 при завършване на поръчката си.
