Потресаваща и безшумно съкрушителна книга, „Как прекрасни бяхме“ от Имболо Мбуе (изд. „Локада“, преводач: Светлана Комогорова – Комата) чертае пътищата, по които репресиите, било то от страна на едно правителство, на една корпорация или на едно общество, могат да превърнат най-основните човешки нужди в радикални и радикализиращи актове…
Това е разказ за един народ в измислено африканско село, живеещ в страх сред пораженията на природата, предизвикани от американска нефтодобивна компания.
Заради разливите от тръбопроводите обработваемите земи са станали неплодородни. Децата умират, защото пият отровена вода. Правителството, предвождано от безсрамен диктатор, съществува, за да обслужва собствените си интереси. Оставени почти без избор, жителите на Косауа решават да отвърнат на удара. Борбата им ще продължи десетилетия, а цената ѝ ще е твърде висока.
Прочетете откъс от книгата при нас.
„Чакането се е превърнало в самите нас – чакаме едно или друго още от деня на раждането си; какво е още едно няколкочасово чакане в сравнение с цял един живот чакане? Баби и дядовци, подпрени на бастуните си, ни молят да изтичаме до тях и да им донесем столчетата. Майки молят дъщери да им донесат черджета, за да ги постелят под манговото дърво, та да поседнат и да си изпънат краката; а също и топки за малките деца да си играят, за да държат скуката по-надалеко. По-големи сестри и по-млади лели, изтърчали на площада с бебета на хълбоците (някои от бебетата са голи, само с кърпи, вързани около задничетата), молят по-малките си сестри и племенници да донесат дреха за бебето, както и банан, в случай че бебето огладнее, а също и сламената бебешка носилка.“
„Те се разходиха из селото и видяха тръбопроводите и местата, където през годините се беше разливал суров петрол. Заведохме ги в гората и видяха стопанствата, които бяха станали неизползваеми след пожари; изследваха съсухрените плодове, които раждаше земята ни. Снимаха отпадъците, плаващи по голямата река. Сочеха листата с дупки по тях и казваха, че били от киселинни дъждове; обясниха ни, че дъждовете ни отдавна са спрели да бъдат чиста вода. Заведохме ги да видят гробовете на децата; видяхме как мърдат устните им, докато брояха най-малките могили. Погледнаха към Градините и видяха газовите изригвания.“
„В Косауа и из всички братски и сестрински села жени като мен има в изобилие – съпруги с умрели съпрузи. Мъжете се женят за нас, когато сме млади, и умират преди нас, отнети от природата или от неподчинение на нашата мъдрост. При тяхната смърт плачем, избърсваме очи, приготвяме се да прекараме остатъка от живота си в грижи за съвсем малките, болните и много старите. Страстта става минало. Никога няма да ни се даде същата привилегия, дадена на съпрузите с умрели съпруги. За тези мъже съвсем сигурно ще има и друга спътница, благодарение на замисъла на Духа жените ни да наброяват повече от мъжете за тях. За скърбящите мъже бързо ще се появи някоя по-млада и склонна да поеме майчините грижи за децата им, някоя с желанието да умножи тяхното родословие. Освен ако не са толкова стари, че само гробът да ги иска, те никога няма да узнаят какво е да имаш тяло, умоляващо нощем за лек допир само. Никога няма да ги е срам да обявят, че са намерили някоя, която да заеме мястото на съпругата им, защото всеки ще се съгласи, че един мъж не бива да остава сам.
Ти можеш да си сама, ни казват мъжете. Ти си жена, направена си, така че да издържаш.“
„Пяхме ли по време на онова шествие към гроба? Може би други са пели; аз не съм.
От единия край на шествието до другия, ковчег след ковчег полягаха върху рамене, общо дванайсет. Плюс първия двоен ковчег, направен някога в Косауа. Де да можех да се освободя от тези спомени – как ехтеше всеобщият ни вой онзи следобед. Гледката на нашите майки и бащи, и братя, и сестри, и съпрузи, и съпруги, все още облечени в дрехи с петна от кръвта на загубените си близки.“
„Остин засне всичко: дупките от куршуми в главите на мъртъвците, докато ги мият. Вкопчените една в друга ръце на близнаците. Родители, коленичили до децата си в гостни за последно сбогом, преди да запечатат ковчезите. Тринайсет ковчега в очакване пред тринайсет прясно изкопани гробове. Деца, пеещи на ковчезите на своите родители, преди да ги спуснат в земята, умоляващи ги да не си отиват, умоляващи ги да се върнат.“
„Във всяко учреждение и във всяка класна стая из окръга на стената виси портрет на Негово превъзходителство – с килната настрана леопардова шапка на главата, с вертикални мустаци, спускащи се над гънката под носа му, сякаш за да прихванат сопола, преди да капне. Чуваме, че бил войник, който станал министър поради лекотата, с която колел. Чуваме, че е отговорен за смъртта на първия ни президент, че убил този човек, като го накарал да стъпи върху отрова – бил готов да стане президент, и не можел да чака повече да му дойде редът.“
„Убийството изведнъж ни се стори най-естественото нещо. Представете си – едно дръпване на спусъка, един враг по-малко. Четири–пет куршума в едно тяло; четири–пет пласта болка, отърсени от нашите сърца. Шурти кръвта им неудържимо, някой ден сонди няма да има. Децата им остават без бащи, нашите деца са свободни да живеят. Тази вечер в гората ние бяхме ръкоположени за убийци.“
„Още от първия ми ден, докато правех баланса на бюджети, виждах, че миналото и бъдещето на страната ни щяха да са еднакви. Многократно ми се повтаряше, че моята работа е да чистя цифри, а не да разпитвам защо големи парични суми не могат да бъдат отчетени.“
„Често, докато гостуваме на децата си в Безам или в Америка, или в Европа, ние седим на дивана и гледаме телевизора, но не го виждаме. Там сме, ала там ни няма.“
„Понякога разпитваме децата си за колите, които карат. Колите като че са по-големи от всякога и имат нужда от повече петрол. Дали се замислят за това, за децата, които ще страдат като нас някога само за да получат те всичкия петрол, който искат? Тревожат ли се дали ще дойде ден, когато под земята няма да остане повече петрол? В отговор на въпросите ни те се кискат. Казват ни, че петролът още хиляда години няма да се изчерпи, а тогава вече няма да трябва на никого. Ние кимаме; съгласни сме, че хиляда години са твърде много време, та някой да се тревожи.“
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q1 при завършване на поръчката си.
