„Студен гранит“ (изд. „Benitorial“, преводач: Петър Тушков) ще ви запознае с първия случай на детектив-сержант Логан Макрей от феноменалната поредица на един от най-продаваните шотландски криминални автори – Стюарт Макбрайд.
Логан Макрей се завръща на работа след едногодишно отсъствие. Вместо топло посрещане обаче, той получава ужасяващ случай. Малкият Дейвид Рийд е открит в канавка край реката – удушен и осакатен. И това е само началото.
Прочетете откъс от трилъра при нас.
3
Грампианското полицейско управление. Сградата бе сива, бетонна и остъклена – седеметажен блок, завършващ с високоговорители за тревога и радиоантени. Беше прислонена встрани от голямото движение в края на „Куин стрийт“, в съседство със сградата на Шерифския съд (Съдебна палата в Шотландия. – Б. пр.), разположена срещу подобната на сватбената торта постройка на „Маршал Колидж“, точно зад ъгъла, като се тръгнеше от Центъра на изкуствата, той пък – храм в псевдоримски стил, издигнат още във викторианската епоха. Управлението на полицейските части беше истинско свидетелство за любовта на строителните предприемачи към грозните сгради. Но пък бе на един хвърлей от Градската управа, заседателните зали и десетина кръчми.
Кръчми, църкви и дъжд. Три от нещата, с които Абърдийн разполагаше в изобилие.
Небето над тях бе мрачно и свъсено, а блясъкът на натриевите улични лампи в ранната утрин придаваше на улиците жълтеникав и нездрав вид. Пороят от предната нощ не бе намалял ни най-малко. Тежките дъждовни капки отскачаха от мокрите павета. Отводнителните канали преливаха.
По улицата сърдито трополяха рейсове, разпращайки фонтани от вода върху всеки достатъчно глупав, че да се разхожда навън в такъв ден.
Логан изруга, загърна по-плътно палтото си с една ръка и мислено отправи молитва за мъчителната смърт на всички копелдаци зад воланите на автобусите. Беше прекарал ужасна нощ след юмрука в стомаха и последвалите три часа на мушкане и ръчкане от страна на лекарите в спешното. Накрая, около пет и петнайсет сутринта, го бяха изхвърлили в студения непрестанен дъжд, въоръжен с шишенце болкоуспокояващи и еластична превръзка през стомаха. Беше успял да поспи цял час.
Заджапа през фоайето на „Куин стрийт“ и застана пред извитото рецепционистко бюро. От подгизналите му дрехи се отцеждаше вода. Апартаментът му се намираше само на две минути пеша оттук, но бе успял да се намокри до кости.
– Добро утро, сър – каза сержантът със заострено лице иззад бюрото си. Логан не го разпозна зад стъклото. – Мога ли да ви помогна? – Последвано от дежурната учтива усмивка. Логан въздъхна.
– Добро утро, сержант – каза той. – Днес трябваше да работя с детектив-инспектор Макферсън…
Учтивата усмивка се стопи в момента, в който сержантът зад бюрото си даде сметка, че Логан не е цивилен гражданин.
– Трудна работа: нож в главата. – Той демонстрира с ръка, извършвайки намушкващи движения. Логан с мъка се удържа да не отстъпи. – Вие ли сте… – Той направи справка с нещо на бюрото, обръщайки страници напред-назад, докато не откри каквото търсеше. – Детектив-сержант Макрей?
Логан си призна, че е същият, като размаха пред очите му служебната си карта.
– Аха – отвърна сержантът. По лицето му не помръдваше и мускул. – Страхотно. Трябва да доложите на детектив-инспектор Инш. Съвещанието започва… – Той хвърли бърз поглед към часовника. – Преди пет минути. – Усмивката му отново се мярна. – Не обича, когато хората закъсняват.
Логан бе закъснял с дванайсет минути за брифинга в седем и трийсет. Помещението бе пълно с жени и мъже със сериозни изражения, които до един се обърнаха и погледнаха в неговата посока, когато внимателно се прокрадна вътре и затвори тихо вратата след себе си. В предната част на помещението детектив-инспектор Инш – огромен плешив мъж в чисто нов костюм – спря по средата на изречението си и се намръщи, докато Логан с накуцване си проправи път до едно от празните места на предната редица.
– Както казвах – изгледа го кръвнишки инспекторът, – според предварителния доклад на патолога смъртта е настъпила преди около три месеца. Три месеца са доста време за каквито и да било улики на местопрестъплението, особено в този проливен дъжд. Това не означава обаче, че няма да ги потърсим. Претърсване милиметър по милиметър: радиус – един километър от канавката. Публиката от полицейски служители изпъшка. Територията за претърсване беше голяма и нямаше шанс да намерят каквото и да е. Не и след три месеца. А навън продължаваше да вали. Очертаваше се дълга, мокра и кална работа.
– Зная, че няма да е приятно – отбеляза инспектор Инш, като изрови от джоба си едно желирано човече. Изучи го, издуха полепналите по него мъхчета и го хвърли в устата си. – Но не ме е грижа. Говорим за тригодишно момче. Ще заловим негодника, който му е причинил това. Никакви издънки. Разбрано? Той направи пауза, предизвиквайки присъстващите да опитат да го оборят. – Добре. И докато още сме на темата за издънките: миналата вечер някой е снесъл на Прес енд Джърнал информацията, че сме открили тялото на Дейвид Рийд. – Той им показа сутрешното издание на вестника. Заглавието с големи букви гласеше: „ЕДВА ПРОХОДИЛО ДЕТЕ НАМЕРЕНО УБИТО!“. Предната страница беше разделена между фотография с усмихнатото лице на момчето и друга на палатката на криминолозите, чиято вътрешност бе осветена от светкавицата на фотоапарат. Силуетите на хората в палатката се бяха очертали върху стените. – Обадили са се на майката за изявление… – беше повишил тон и изражението му бе станало мрачно, – …преди дори да успеем да известим бедната женица, че синът ѝ е мъртъв!
Инш захлупи вестника върху бюрото. Откъм мъжете и жените се разнесе гневно мърморене.
– През следващите два дни всеки от вас да очаква посещение от „Професионални стандарти“. И, повярвайте ми – произнесе съвсем бавно и преднамерено детектив-инспектор Инш, – техният лов на вещици ще прилича на излет с животните от Веселата гора в сравнение с моя. Когато открия кой е отговорен за случилото се, смятам да му завинтя тестисите на тавана.
Той отдели няколко секунди, за да изгледа навъсено присъстващите.
– Хубаво, следват задачите за днес. – Инспекторът отпусна едната буза на задника си на ръба на бюрото и започна да чете имената: кой щеше да обикаля по адреси, кой щеше да претърсва речния бряг, кой оставаше, за да отговаря на обаждания. Не спомена единствено името на детектив-сержант Логан Макрей.
– И преди да тръгнете – каза най-накрая, като вдигна ръце, сякаш се канеше да благослови паството си, – бих искал да ви напомня, че във фоайето вече се продават билети за тазгодишната пантомима. Уверете се, че сте закупили поне един!
Полицаите започнаха да се изнизват навън. Онези, които оставаха да отговарят на телефоните, подхвърляха покровителствени забележки на бедните нещастници, на които предстоеше да прекарат деня в ровене из калта и обикаляне в дъжда. Логан изостана на опашката с надеждата да разпознае някого. Беше прекарал последната година в отпуск по болест и не успяваше да зърне дори едно познато лице, какво оставаше да си спомни имена. Инспекторът забеляза, че се помайва, и го повика при себе си.
– Какво стана снощи? – попита, след като и последният от полицаите бе излязъл навън, оставяйки ги сами в залата за съвещания.
Логан извади бележника си и започна да чете:
– Тялото е открито в десет и петнайсет вечерта от човек на име Дънкан Никълсън…
– Нямах това предвид. – Инспектор Инш се настани още по-удобно на ръба на бюрото и скръсти ръце. С огромното си тяло, плешива глава и нов костюм изглеждаше като добре облечен Буда. Само че не толкова дружелюбен. – Полицай Уотсън те е оставила в спешното в два тази сутрин. По-малко от двадесет и четири часа на служба и вече успя да прекараш една нощ в болницата. Натикали сме дядото на Дейвид Рийд в ареста по обвинение в нападение. И за да е още по-живописна картинката, пристигаш на брифинга ми, накуцвайки. Със закъснение.
Логан се помести от неудобство.
– Ами, сър, господин Рийд бе силно раздразнен. Вината не беше негова. Ако не им се бяха обадили от Джърнал, щеше…
Инш го прекъсна:
– От теб се очаква да работиш заедно с инспектор Макферсън.
– Ъъ… да.
Инш кимна сериозно, измъкна още едно желирано човече от джоба си, хвърли го в устата си заедно с мъхчетата и продължи, дъвчейки:
– Вече не. Докато на Макферсън не му зараснат шевовете на главата, си мой. Логан се опита да прикрие внезапното си разочарование. Макферсън беше негов шеф в продължение на две години, преди Ангъс Робъртсън да използва вътрешностите на Логан за игленик на петнайсетсантиметровия си ловджийски нож. Харесваше Макферсън. Всеки, когото познаваше, работеше при Макферсън. За инспектор Инш знаеше единствено, че не понася идиотите особено добре. Както и че смята всички освен себе си за такива.
Инш се намести по-добре върху задника си и огледа Логан от главата до петите:
– Сега да не легнеш да ми умираш, сержант?
– Не и ако зависи от мен, сър.
Инш кимна. Широкото му лице бе непроницаемо и резервирано. Мълчанието се проточи и натегна от неудобство. Това беше една от запазените марки на инспектор Инш. Направѝ достатъчно дълга пауза по време на разпита и рано или късно заподозреният сам ще каже нещо, каквото и да е, за да я запълни. Беше изумително колко самопризнания се изтръгваха по този начин. Неща, които хората обикновено не си позволяваха да казват. Неща, които наистина, ама наистина не биха искали Инш да научи. Логан направи мъдър избор и не си отвори устата. Накрая инспекторът кимна:
– Четох досието ти. Макферсън смята, че си абсолютен задник, така че съм готов да ти дам малко преднина. Но ако още веднъж свършиш в спешното по този начин, изчезваш оттук. Разбрано?
– Да, сър. Благодаря ви, сър. – Така. От този момент нататък периодът на аклиматизация за теб приключва. Нямам желание да анализирам чувствата ти. Или се справяш с работата, или не. Аутопсията е след петнайсет минути. Бъди там. – Той се надигна от бюрото и потупа джобовете си, търсейки още желирани човечета. – От осем и петнайсет до единайсет и трийсет съм на събрание на управлението, така че ще ми докладваш за подробностите, когато се върна.
Логан погледна първо вратата, а после и него.
– Тревожи ли те нещо, сержант?
Логан излъга и каза „не“.
– Добре. Като се има предвид малкия ти излет до спешното от вчера, прикрепям полицай Уотсън към теб като ангел хранител. Тя ще се върне в десет. Не се оставяй да те хвана без нея. Не приемам извинения.
– Да, сър. – Страхотно, току-що се беше сдобил с бавачка.
– А сега се размърдай. Логан почти беше излязъл през вратата, когато Инш прибави: – И се опитай да не я вбесяваш. Не я наричат „Топкотрошачката“ за нищо.
Можете да поръчате тази книга от сайта на издателството.
