„Цветя над ада“ от Илария Тути (изд. „Лемур“, преводач: Ваня Георгиева) е интригуващо начало на вълнуваща криминална поредица, която ни пренася в италианските Алпи.
Австрия, 1978. Млада жена пристъпва прага на Училището – мистериозно място, сгушено сред алпийските хребети, които крият тъмните му тайни. Там тя ще се изправи пред съвестта си, без да подозира как решенията ѝ ще повлияят на бъдещите поколения…
Италия, днес. Покрайнините на идилично селище в Алпите на границата между Италия и Австрия се оказват сцена на жестоко убийство. Главен комисар Тереза Баталия е нагърбена с разследването, заедно с млад инспектор, на когото все още не е сигурна, че може да се довери. Ще успее ли комисар Баталия да достигне до истината, преди нейните собствени възможности да я предадат?
Прочетете откъс от трилъра при нас.
Гарванът лежеше отстрани на пътеката, лъскавите му виолетови пера бяха разрошени, а човката – отворена. Едно кърваво петно беше попило в земята под издутия му корем и вече беше изсъхнало въпреки влажния следобед.
Кой знае от колко отдавна животинчето лежеше там с едно изцъклено око, вперено в небето, което вещаеше сняг, а другото – изгубено кой знае къде.
Матиас, застанал на колене, го наблюдаваше от известно време. Питаше се дали бълхите са напуснали тялото на птицата веднага щом сърцето ѝ е спряло да бие. Веднъж беше чул това от устата на един ловец и тази подробност го бе измъчвала дълго. Намираше я за противна и в същото време очарователна.
С върха на пръста си той опипа гарвана. Беше един остарял екземпляр. Матиас разбра това по човката, която беше оголена и бяла. Крачетата му бяха вкочанени, а мощните му, извити нокти стискаха нещо невидимо във въздуха.
Матиас веднага избърса ръкавицата си в панталоните. Ако баща му разбереше, щеше да му зашлеви шамар. Беше го заварвал много пъти да наблюдава с интерес труповете на животинки, които намираше в градината или в боровата горичка зад къщата и му се беше карал, използвайки дума, която Матиас не разбираше, но която го караше да мисли за лоши неща. Бе потърсил значението ѝ в речника. Не си го спомняше точно, но тя значеше нещо като „лудост“.
Когато порасне, Матиас искаше да стане ветеринарен лекар и затова не пропускаше възможността да научи нещо ново. „Наблюдението – беше казал веднъж дядо му – само по себе си е вече половин научаване. Останалото е да опит ваш отново и отново“.
Детето се изправи с поглед все още вперен в птицата. Щеше му се да я погребе, но после си помисли, че така е правилно: природата беше месоядна, искаше да погълне тези останки и по този начин те нямаше да бъдат прахосани напразно.
Долу в селото камбаните на църквата удариха два и половина. Закъсняваше, другите сигурно го чакаха на тайното място.
Матиас се запъти по заледената пътека. Тази сутрин градчето Травенѝ се беше събудило, завито със снежна покривка. Тя беше съвсем тънка и много скоро щеше да се стопи, но пък беше многообещаваща за скиорския сезон, който чукаше на вратата.
Момчето стигна до издадения като нос скалист терен извън селото. Паметникът на падналите по време на Наполеоновите битки се издигаше сред по-ниските борови и елхови горички. Бронзовият гренадир с дълги, вирнати нагоре мустаци беше втренчил навъсен поглед в хоризонта. На върха на щика му се развяваше синьо шалче, което беше знак, че някой от групата вече се беше качвал дотам и беше оставил този символ.
Матиас ускори крачка. Същата сутрин в училище учителката беше обяснила значението на думата leader и той беше останал очарован. Харесваше му как звучи, имаше нещо решително, окончателно, но най-много му допадаше идеята да бъде водач на другите.
Един leader трябва да защитава своите другари, беше казала учителката, и Матиас се чувстваше точно такъв – защитник на другарите си. Даваше си сметка, че стоеше начело на групата, всепризнат, и то не само защото беше най-големият – на десет години, два месеца и една седмица точно в този ден – а защото на него можеше да се разчита.
Ето защо шалчето, закачено на статуята, трябваше да бъде неговото, а не на Диего. Матиас трябваше да пристигне пръв и да проправи път за другарите си, макар че вече го бяха изминавали хиляди пъти. Вместо това той се беше спрял, за да изследва останките на някакво животинче встрани от пътя. Може би баща му имаше право.
Скалният нос с гренадира беше заобиколен от стръмни скали, надвесени почти отвесно над един поток. Няколко десетки метри по-надолу водата клокочеше, промъквайки се измежду натрупаните по-едри и по-дребни клони и листа.
Матиас започна да се спуска по виещата се надолу стръмна пътека, подскачайки, за да печели време и хващайки се от време на време за дървения парапет на оградката, когато камъчетата започваха да се търкалят под маратонките му. Щом най-после стигна до сухата част на коритото на реката, беше останал без дъх, коленете му трепереха и цялото му лице беше пламнало.
Последва издълбания от хилядолетия ръкав. Просеки върху водата се редуваха с дървени или железни стъпала, вкопчени в скалата. Потокът хвърляше смарагдови отблясъци и ухаеше на лед. Светлината и топлината на слънцето никога не достигаха до дъното на това ждрело.
Матиас чуваше собственото си дишане и учестеното биене на сърцето си, и изведнъж си даде сметка, че е съвсем сам. По това време на годината туристите предпочитаха ски пистите – освен риска от падане, тук долу беше и прекалено студено.
Той ускори крачка, без сам да знае защо.
Точно над главата му, сред върховете на червените ели, на фона на късчето небе, на повече от шестдесет метра височина, се виждаше моста на старата железопътна линия, която отдавна вече не работеше. Дядото на неговия дядо беше участвал в построяването ѝ преди век и половина.
Докато гледаше нагоре, Матиас се подхлъзна на едно заледено камъче и удари силно коляното си в земята. Викът му на изненада и болка бе последван от някакъв шум, идващ от гората. Момчето дочу тих повик. Обърна се със затаен дъх.
„Гората не е място за деца.“
Думите на майка му затанцуваха в съзнанието му.
Той се изправи отново на крака и без да провери щетите, нанесени по дънките и дланите на ръцете му, които пареха под вълнените ръкавици, премина през просеката, която следваше извивката на една скала. От едната страна мъх, а от другата – водовъртежи. Пътеката навлизаше в една малка пещера. Матиас измина тичешком последните метри в тъмното, мислейки си, че не страхът е този, който движи краката му, а бързането. Когато излезе от другата страна на пещерата, се спря. Един слънчев лъч пробиваше в зеленината и запалваше в злато земята под дърветата. Водопадът, който захранваше потока, се хвърляше в страховит скок, пръскайки миниатюрни капчици вода, които през лятото, когато светлината успяваше да стигне до дъното, се обагряха с цветовете на дъгата.
Седнали в кръг на каменистия плаж, го чакаха неговите приятели. Лучия, Диего и Оливър.
Тази гледка беше достатъчна, за да прогони всичките му страхове. Усмивка цъфна на устните му. Зад него нямаше никой. Никой не го беше преследвал.
Той се обърна и изгледа предизвикателно мрака в пещерата. Матиас го беше победил, значи беше истински leader. Усмивката му обаче угасна веднага, почти изчезна.
Беше напълно убеден.
Там стоеше някой, скрит в тъмнината, и го наблюдаваше.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q3 при завършване на поръчката си.
