Дебютният роман на Лиз Нюджънт „Загадката Оливър“ (изд. „Еднорог“, преводач: Златка Миронова) е смразяващо, увлекателно и психологически проницателно изследване на природата на злото. Всичко в живота на Оливър Райън е повече от перфектно. Привлекателен и харизматичен, той има прекрасен дом, който споделя със своята всеотдайна съпруга Алис. Тя е художничка, която илюстрира неговите изключително популярни детски книги, донесли му богатство и слава. Край на тази идилия поставя самият Оливър, който след поредната прекрасна вечеря, приготвена от съпругата му, я пребива почти до смърт.
Никой от приятелите му не подозира мрачната тайна, която се крие зад безупречната му фасада и която датира още от раждането му. Разказите на всички, докоснали се до това чудовище, както и разказът на самия Оливър, постепенно свалят маската, зад която е скрита неговата истинска личност. Разкритията, които излизат наяве, имат същия разтърсващ ефект, както и насилието над привидно най-близкия му човек. Разкрития, свързани с опозоряване, завист, чудовищна измама и манипулация.
Прочетете откъс от трилъра при нас.
Жена ми най-сетне извади на бял свят най-лошото у мен. Крайно неочаквано. Винаги съм я харесвал, по свой си начин. Тя например беше изключителна готвачка, а и не би могло да бъде иначе след всички курсове по готварство, които настоях да посещава. Освен това беше доста гъвкава в леглото, което също беше приятно. Ужасно тъжно е да споделям подобни неща сега, предвид състоянието ѝ в момента.
Срещнахме се през 1982 година на промоцията на книга, която тя беше илюстрирала. Агентът ми искаше да се запозная с нея, защото планираше тя да прави илюстрациите за детската книга, която бях написал наскоро и която той активно предлагаше на издателствата. Отначало се възпротивих на идеята книгата ми въобще да има илюстрации. Смятах, че ще разсейват читателите и ще отвличат вниманието им от моя текст, но трябва да призная, че агентът ми се оказа прав. Рисунките правеха книгите по-продаваеми. Представиха ми Алис и ми се иска да мисля, че между нас мигновено прескочи… нещо. Искра не е точната дума, по-скоро някакво взаимно осъзнаване. Някои хора го наричат любов от пръв поглед. Аз не съм толкова наивен.
Нито аз, нито тя бяхме в първа младост. И двамата наближавахме трийсетте. Алис обаче беше очарователна по някакъв особен, мек начин. Допадна ми това, че беше тиха, ненатрапчива и не предявяваше никакви изисквания към мен. Просто приемаше вниманието – малко или голямо, което ѝ оказвах, а след това отново се оттегляше в миманса, без да се оплаква в моментите, когато не желаех присъствието ѝ.
Сватбата стана бързо. Нямаше никакъв смисъл да отлагаме. Когато се изправихме пред олтара, болнавата ѝ майка и малоумният ѝ брат стояха зад нас. Никакви членове на моето семейство не присъстваха, разбира се. Не си усложнихме живота с досадната организация на прием или парти. Хапнахме солидно в едно бистро в центъра, собственост на Майкъл, един мой бивш приятел от колежа. Барни също присъстваше. По онова време доста го харесвах. По време на сватбата се разчувства най-силно от всички. Напълно разбираемо, предполагам.
Няколко години живяхме под наем в просторен апартамент на Мериън Скуеър. Настоявах за голямо жилище, защото имах нужда от лично пространство, за да пиша. Мога да пиша само зад заключена врата.
Бяха чудесни времена. Изкарвахме добри пари в период, когато повечето хора припечелваха зле. Финансовите ни интереси ясно диктуваха, че трябва да започнем да си партнираме в създаването на онова, което впоследствие се оказа изключително успешна книжна поредица. През деня се оттегляхме всеки в своето кътче и работехме. Аз създавах книгите си. Тя ловко съобразяваше картинките с думите ми. В това също беше особено добра. Работата ѝ ласкаеше и подчертаваше моята по особено подходящ начин.
Прочух се доста и като литературен критик – пишех от време на време за неделните вестници, а понякога гостувах и в телевизионни предавания. По онова време хората бяха по-дискретни и не тръбяха наляво и надясно за постиженията и успехите си. Не както днес – не мога да изброя колко пъти през последното десетилетие са ме канили да участвам в риалити шоу. Да пази Господ. Алис избягваше всяка публичност, което идеално ме устройваше. Тя не обичаше да бъде център на вниманието и подценяваше приноса си за успеха на книгите ми с настояването, че аз върша сериозната част от работата, а тя просто нахвърляла някои семпли картинки. Беше свенлива и дори не искаше да се знае, че сме съпрузи, за да не би някой да я принуди „да се покаже по телевизията“. Много мило от нейна страна, пък и това означаваше, че през повечето време мога спокойно да продължа да живея като ерген. Честна дума, не можех и да мечтая за по-добра помощничка.
Майката на Алис почина внезапно през 1986 година, в края на четвъртата година от брака ни. Слава Богу. Не мога да понасям старци. Отвращението ми към тях е още по-силно сега, когато аз самият остарявам.
Налагаше се непрекъснато да измислям извинения, за да не гостувам в дома ѝ сред ужасните мебели, покрити с плетени покривчици. Когато пък тя идваше у нас, се преструвах на прекалено зает, за да седна с тях на масата. Изключително неприятно беше да я гледам как се бори със зъбните си протези, а дебилът точи лиги до нея. Смъртта ѝ имаше и плюсове, и минуси. Наследихме къщата. Наследихме обаче и малоумния брат на Алис. Къщата е доста голяма и се намира на Пемброук Авеню. Братът се казва Юджийн.
Алис коленопреклонно ме умоляваше да ѝ позволя да го остави у дома и да се грижи за него. Това се оказа първият ни сериозен сблъсък след сватбата. Достатъчно лошо щеше да е да се сдобием с дете, но в случая ставаше дума за двайсет и седем годишен идиот, който тежеше близо сто килограма. В края на краищата – на цената на сериозни лични разходи – го настаних в дом за „умствено изостанали“, иначе казано за „хора със специални нужди“ или както там ги наричат в момента.
Когато с Алис се сгодихме, аз недвусмислено заявих, че деца няма да имаме. Така де, аз казах, че не искам деца, а Алис се съгласи. Трябваше да я накарам да подпишем предбрачен договор в този смисъл. Трябва да е била безумно влюбена в мен, за да пожертва нещо толкова фундаментално важно за нея, само и само да се оженим. Може би е смятала, че ще размисля, защото – доколкото разбирам – с доста мъже се случва точно така. Или си е давала сметка, че ако не се оженя за нея, ще се оженя за следващата, която ми попадне пред очите.
Разбира се, пет години след сватбата Алис започна да опява по въпроса и от месец на месец ставаше все по-дразнеща. Припомних ѝ уговорката ни. Тя отвърна, че тогава била съгласна с мен, но сега отчаяно искала да има дете. Аз обаче съм мъж, който твърдо държи на думата си.
Не можех да разчитам на нея да се пази, затова взех нещата в свои ръце. Постепенно създадох вечерен ритуал, при който ѝ носех чаша горещо какао преди лягане, подправено със счукано приспивателно. На нея ѝ се струваше толкова романтично!
Що се отнася до брачната вярност, не мога да твърдя, че съм бил светец. Жените принципно винаги са се чувствали привлечени от мен, а на мен ми е неприятно да ги разочаровам. Лепяха ми се всякакви жени, дори такива, с каквито не съм и подозирал, че мога да се забъркам. Например Мойя. Мойя, за Бога! Рано или късно започвам да презирам онези, които ми се увесват на врата и не ме оставят на спокойствие.
На по-късни години започнах да задоволявам нуждите си с проститутките, които се навъртаха край канала. Никога не съм имал нищо против тези момичета, дори по времето, когато не им бях клиент. Възбуждаха любопитството ми. Излизаха по-евтино и бяха по-отчаяни от почтените жени, повечето бяха наркоманки със съсипани тела и изпъкнали вени, но същевременно ми вършеха идеална работа. Винаги ги карах да се къпят преди акта и всеки път им носех чиста четка за зъби. Някои дори си я прибираха – като подарък. Жалка история. Повечето са твърде мършави, за да изглеждат добре. Човек би помислил, че с тяхната професия е редно да полагат някакви усилия за външността си. Уви, те продават предимно различни отвори на тялото си, а опаковката на тези отвори не е от значение. Въпреки това проститутките просто ме омагьосват. В края на краищата, майка ми е била проститутка, или поне така казваше баща ми.
v
Когато се върнах у дома вечерта, когато Алис ме провокира до крайност, се борих дълго с ключа от входната врата. Влязох в трапезарията. Слава Богу, тя не беше на пода. Седеше в кухнята пред чаша чай. Разтриваше лицето си с длан. Вдигна към мен хладен поглед. Забелязах, че челюстта ѝ е силно зачервена отдясно. Нямаше синина. Все още. Отвърнах на погледа ѝ. Усмихнах се.
Дървената кутия, в която държах заключени най-мрачните си тайни, лежеше на масичката в дневната, капакът зееше отворен, ключалката беше разбита, а в съдържането очевидно беше ровено.
– Лъжец! – продума Алис с пресекващ глас.
Ясно беше, че възнамерява да ме съсипе.
След втория път, когато ударих жена си, просто не можах да спра. Наистина много съжалявам за това. Контролирам напълно живота си откак навърших осемнайсет години и за мен да изгубя контрол е равносилно на провал. Излишно е да споменавам, че не ми е позволено да я посещавам в болницата. Доста глупаво правило. Вече сме февруари 2012 година, минаха три месеца. В нейното състояние тя изобщо няма да разбере, че съм идвал.
В края на краищата се оказа, че съм насилник. Това е сериозен шок за мен. Преминах през психиатрична експертиза, освидетелстваха ме. Реших да им разкажа почти всичко. Очевидно съм таил огорчение, презрение и гняв още от детските си години. Голяма изненада, няма що.
Какво ли ще си помислят съседите? Какво ли ще си помислят хората?
Изобщо не ме беше грижа.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q4 при завършване на поръчката си.
