Това безспорно е градът, символ на сбъднатата американска мечта. Ню Йорк е един от най-големите градове в света, герой на толкова много филми, песни и книги. Едуард Ръдърфърд също му посвещава един от емблематичните си романи. В своя бестселър „Ню Йорк“ (изд. „Еднорог“, преводач: Златка Миронова) известният биограф на велики градове ни разказва неговата сравнително кратка, но наситена с толкова важни събития история под формата на епична сага. Той описва динамичния живот на няколко фамилии, чиито съдби следват възходите и паденията на града, който никога не спи.
В том 2 продължава историята на „Голямата ябълка“, заедно с разказите за семейства със „стари пари“ и на бедни имигранти. След като зарастват тежките рани от Гражданската война, идва времето на „Позлатената епоха“. Надежди и мечти, алчност и корупция – те винаги са били спътници на свободата и възможностите по все по-пренаселените улици на града. Постепенно животът тук коренно се променя, бизнесът разцъфтява все повече.
Малкият някога град се превръща в голям търговски и финансов център. Започват да се сключват все по-мащабни сделки, политиците стават все по-корумпирани, богати наследнички са постоянна мишена на алчни ухажори, Уолстрийт се превръща в символ на богатите и преуспелите. Градът, в който всичко е възможно, се издига все повече и доказателство за това са неговите емблематични сгради, които буквално докосват небето.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Всеки политик знае, че общественото мнение се променя. Понякога промяната е бавна и постепенна. Друг път обаче, подобно на силна вода, то скъсва бариерата, която го е задържала, и се излива като порой, помитайки всичко по пътя си.
Когато Фернандо Уд предложи Ню Йорк да се отдели от Съюза, думите му може и да бяха непремерени, но по онова време отразяваха точно мнението на мнозина нюйоркски ирландци. Само няколко седмици по-късно обаче започна Гражданската война и тогава както кметът, така и ирландските му поддръжници запяха друга песен. Защо?
Югът не спеше: затвори пристанищата си за нюйоркските търговски кораби, отказа да плаща дълговете си и откри стрелба по форт Съмтър. Въпреки това лоялността на Ню Йорк към Съюза беше изумителна. Само през първата година от войната градът оборудва и изпрати на фронта повече от шейсет полка доброволци. Участие взеха всички емигрантски общности в града: немците от Клайндойчланд, „Малката Германия“, полският легион, италианските гарибалдейци. Най-много хора обаче отидоха в силните ирландски бригади. Един Бог знае колко полкове от смелчаци, благословени от кардинал Хюз, маршируваха гордо под ирландските знамена. Майките, любимите и семействата им бяха ушили тези знамена. Мери О’Донъл лично уши едно и вложи в него цялото си сърце.
Разбира се, на доброволците се плащаше. Деветдесет дни на фронта и се прибираш у дома с пари в джоба: това не беше чак толкова лоша сделка за някой беден и безработен младеж. Ако пък мразиш Англия, то с това, че воюваш срещу Юга, нанасяш вреда на английската търговия с памук, което също не е никак зле. На онези ирландци пък, които мечтаеха да се приберат един ден у дома и да прогонят англичаните от ирландските предели, войната даваше отлична закалка.
Над всичко обаче стоеше ирландската гордост.
У дома можеш да обвиняваш англичаните за големия глад, но пристигнеш ли в Америка, вече няма кого да обвиняваш за каквото и да било. Дори тук обаче, в страната на неограничените възможности, отново се налагаше да се тъпчеш със семейството си в някакъв коптор, а тръгнеш ли да търсиш работа, по вратите те посрещат табели „Ирландци не приемаме!“ Дълбоко унижение за гордите синове на Ирландия.
Нищо чудно, че обичаха кардинал Хюз, задето им беше построил великолепна катедрала и се трудеше неуморно за отварянето на училища за ирландските деца. Нищо чудно, че един след друго постъпваха на работа в полицията и пожарната команда: позиции, които гарантираха власт и авторитет. Нищо чудно, че търсеха и осигуряваха защита на Тамани Хол. А сега във войната получаваха и възможност да докажат лоялността си към Америка и храбростта си в битка. Нищо чудно, че маршируваха така смело под ирландските си знамена.
Така обаче беше преди две години.
Тогава всички си мислеха, че войната ще свърши бързо. Нито пък някой предвиждаше ужасите ѝ. Навярно трябваше да подходят по-далновидно. Нарастващата механизация на войната, въвеждането във въоръжение на многозарядната пушка с нейния обхват и пробивна сила, както и откровената некомпетентност на някои от военачалниците вземаха своята висока цена. Бойните полета се превръщаха в касапници. Нещо повече: касапниците биваха запечатани на снимки. Снимките от своя страна излизаха във вестниците, където всички можеха да ги видят. Скоро болница „Белвю“ вече се пръскаше по шевовете от осакатени и ранени. Същото беше и положението в болницата „Сестри на милосърдието“ до Сентръл Парк. Обезобразени войници куцукаха по улиците. Те бяха късметлиите от бойните полета.
Мнозина изобщо не се завърнаха. Гарибалдейските гвардейци бяха избити до крак. Храбрите ирландски бригади вече не съществуваха.
Ами заплащането на онези семейства, чиито съпрузи и синове бяха още на фронта? Къде беше то? На някои от тях правителството на Линкълн не беше плащало от почти цяла година. В други случаи офицерите крадяха заплатите на войниците. Палатката пред Общината, където се записваха доброволците, отдавна беше сгъната и прибрана. Днес никой не желаеше да става доброволец.
Затова Линкълн обяви набиране на войници.
Точно за това говореха ирландците в бара в съботната вечер.
На Шон му отне час да провери инвентара. По това време Хъдсън вече беше готов за тръгване. Барманът от дневната смяна щеше да пристигне всеки момент, така че Шон се качи при жена си да я помоли да му отвори, когато дойде. А той самият излезе с Хъдсън.
Презвитерианската черква се намираше на около километър и половина нагоре по Принс Стрийт. Когато подминаха Общината на Бродуей, Шон хвърли поглед към мястото, където преди стоеше палатката за записване на доброволци. Макар да не сподели това с Хъдсън, иронията в цялата ситуация му направи силно впечатление. Братята ирландци в бара му се оплакваха от военната повинност. Когато обаче свободните чернокожи мъже в града бяха започнали да участват във военните учения, за да могат след това да се запишат като доброволци на фронта, началникът на полицията Кенеди ги беше предупредил официално: „В името на собствената си безопасност, прекратете веднага, инак работещите мъже от този град ще ви попречат“. Не че подобен развой на събитията бе изненадал Шон. И в бара си, и къде ли не другаде поне сто пъти беше чувал познатата фраза: „Никога не давай оръжие на негъра!“. По-късно, когато вече бяха съставени поне три полка от чернокожи доброволци, губернаторът на щата отказа да ги приеме и да ги включи във войската.
Какво ли е мнението на Хъдсън за всичко това, питаше се Шон. С него клиентите на бара се държаха добре. За тях Хъдсън беше просто част от мебелировката. Знаеше си мястото, не създаваше проблеми. Той обаче едва ли е пропуснал да чуе всички разговори срещу чернокожите. Дали тайно кипеше от ярост и унижение, точно както и ирландците, когато се отнасяха с презрение към тях? Може би. Шон нямаше намерение да го пита. Нямаше съмнение обаче, че Хъдсън намираше упование и утеха сред чернокожите енориаши на черквата в Шайло.
– Знаеш ли какво им проповядват в тия техните черни черкви? – беше казал веднъж на Шон един докер. – Въобще не ги учат на християнско смирение и покорство. Разправят им, че в отвъдното Господ ще ни накаже, нас, белите, за цялата ни жестокост и злина.
Кой знае, мислеше с горчивина Шон О’Донъл, чернокожите проповедници като нищо може да се окажат прави.
Проблемът беше, че напоследък се надигаше негодувание и срещу чернокожите в града. Неотдавна на бруклинските докове избухнаха стачки и на мястото на стачниците корабособствениците доведоха евтина чернокожа работна ръка. Вината за това съвсем не беше на клетите чернокожи, които бездруго не бяха добре дошли в синдикатите на стачниците. Останалите без работа бели обаче обвиниха за това именно негрите.
Това обаче беше нищо в сравнение с ефекта, който произведе Линкълновата „Прокламация за равенството“.
– Освобождава проклетите негри от Юга, та да дойдат тука да ни вземат работата? – протестираха белите нюйоркски работници. – Мамка му, там има повече от четири милиона роби!
Фактът, че Линкълн практически не освобождаваше нито един роб, удобно се пропускаше. Политиката рядко има връзка с истината.
– Значи нашите момчета се бият и умират, за да може семействата им тука да останат без прехрана? Тая няма да я бъде!
От месеци насам всяка събота вечер клиентите на бара от дън душа заклеймяваха Линкълновата война.
А сега високият мършав президент, неговите републиканци и всичките им богати приятели аболиционисти се канеха да принудят насила ирландците да се бият за свободата на проклетите негри, независимо дали това им допада или не.
– Ние, работниците, ще станем пушечно месо! Не и синовете на богатите аболиционисти обаче! О, не! Те ще изпращат сиромасите да мрат вместо тях или пък ще си плащат глобата и ще си остават вкъщи да се веселят. Това e сделката, която ни предлага Линкълн!
През вчерашния ден нещата бяха ескалирали. От лотарията бяха изтеглени повече от хиляда имена. По време на тегленето ситуацията остана спокойна, но вечерта хората узнаха имената и започнаха да осмислят ситуацията. Стана ясно, че всеки в бара познава поне по двама-трима от онези, чиито имена бяха изтеглени.
– Племенникът ми Конъл – крещеше вбесено един мъж, – дето щяхме да го женим другата седмица… Срамота!
– Малкият Майкъл Кейси, дето не може да уцели заек от пет метра? Няма да изкара и седмица на фронта – подкрепи го съседът му.
Някои от мъжете ругаеха, други мълчаливо кипяха от гняв. Късно вечерта, когато се качи горе да си легне, Шон заяви уверено на жена си:
– Принца на Уелс може и да спасих, ама ти казвам, че ако тази вечер в бара беше влязъл Ейбрахам Линкълн, нищичко нямаше да мога да сторя. Щяха да го разкъсат.
А утре, в понеделник сутрин, лотарията на набора щеше да се поднови.
Шон и Хъдсън крачеха по тихата Бродуей. Слънцето грееше ярко. Прекосиха Канал Стрийт. Все още всичко беше спокойно. Шон обаче знаеше, че това може би е привидно. Той отведе Хъдсън до Принс Стрийт и преди да се разделят, го предупреди:
– След черква се връщаш веднага в бара. Щом се прибереш, се заеми с лоста, с който да заключим капаците.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки,
