В „Криминален клуб „Марлоу“ от Робърт Торогуд (изд. „Benitorial“, преводач: Валентина Миланова) един необикновен криминален екип ще разследва необикновено убийство.
В малкото английско градче Марлоу седемдесет и седем годишната Джудит Потс живее живота точно по свой вкус. Обитава сама любимата си леко занемарена къща на брега на Темза, няма мъж, който да ѝ казва какво да прави и по колко уиски да пие, и се занимава с нещо приятно, колкото да не скучае – съставя кръстословици за „Таймс“. С две думи, Джудит е блажено щастлива.
Една вечер обаче, докато изпълнява редовния си ритуал, а именно да плува гола в реката, Джудит чува вик, последван от изстрел. Без съмнение, в къщата на съседа ѝ е станало убийство. И тъй като полицията не ѝ вярва, напористата възрастна дама решава сама да разследва случая. Скоро към нея се присъединяват чистосърдечната Сузи, която се грижи за кучета, докато собствениците им са извън града, и благоразумната Бекс, съпругата на местния викарий. Заедно те са Криминален клуб „Марлоу“. И нищо не може да ги спре по пътя към истината.
Прочетете откъс от романа при нас.
******
Джудит съчиняваше кръстословици за националните вестници. Подготвяше по две-три седмично, а часовете, които всеки ден прекарваше в работа по тях, бяха ценно убежище за ума ѝ. Когато ги сглобяваше, я обгръщаше спокойствие и понякога губеше представа за времето, докато внимателно подреждаше буквите на някоя особено сполучлива анаграма или пък обмисляше елегантна фраза или дума, която може да се интерпретира по няколко начина.
Джудит прекоси гостната стая до масата за карти край еркерния прозорец и приглади с длан зеления шаяк. След това се протегна към един рафт и свали от него лист милиметрова хартия. Избра един молив В2 от чаша с моливи В2 и, въпреки че нямаше нужда от подостряне, го напъха в металната настолна острилка. Тя захвана края му, старият електрически мотор затрака, въртейки се, а моливът, който Джудит извади няколко секунди по-късно, бе по-скоро смъртоносно оръжие, отколкото принадлежност за писане.
Тя се усмихна. Нов молив. Празните квадратчета на листа пред нея. Предстоящата битка.
Седна, взе дървената си линия и започна да разчертава квадрат 15 на 15. След това затъмни квадратчета от двете страни на линията през центъра, така че да бъдат симетрични отляво и отдясно. Не следваше някаква определена схема, по-скоро дългогодишният ѝ опит насочваше ръката ѝ.
Веднъж щом бе разчертала решетката си, ѝ оставаше единствено да попълни празните места с думи. Това, знаеше тя, щеше да ѝ отнеме повече от час, и чак когато вече разполагаше с интересна колекция от пресичащи се думи и беше доволна от нея, щеше да премине към съчиняването на подсказките.
Колкото до типа подсказки, които харесваше, Джудит избягваше своеволната мъглявост, предпочитана от мнозина и чийто най-известен пример беше почти неразгадаемият ребус, който всеки месец публикуваха в списание „Лисънър“. Тя чувстваше, че има нещо твърде „мъжествено“ в начина, по който се опитваха да изтъкнат колко са умни. „Вижте ме – сякаш казваха, – никога няма да отгатнете колко съм остроумен.“ Вместо това, подобно на мнозина, тя се придържаше към принципите на Ксименес, легендарният съставител на кръстословици, работил за вестник „Обзървър“ от 1939 до 1972 година. Съответно и нейните подсказки трябваше да имат две части, едната буквална, а другата – гатанка. И двете половинки трябваше да „играят честно“ с решаващия кръстословицата, с малкото изключение, че ако подсказката беше достатъчно остроумна или оригинална, Джудит бе склонна понякога да наруши правилата.
Тази сутрин обаче музата я беше изоставила. След като бе разчертала решетката си, тя не можеше да прецени кои са подходящите думи, с които да я попълни. Липсваше ѝ всякаква решителност. Беше заради Стефан, знаеше си. Не можеше да се съсредоточи. Трябваше да се увери, че той е добре.
Посегна към таблета си. Устройството не ѝ харесваше много, но ѝ вършеше работа да снима кръстословиците си и да ги изпраща по електронната поща на вестниците, така че се бе примирила с него още преди години.
Задържа го пред лицето си, но глупавата машина отказа да се отключи, твърдейки, че не я разпознава. Джудит изсумтя и за пореден път възропта колко е унизително да бъдеш възрастна жена. Съвременният модерен свят се отнасяше с нея все едно е напълно невидима и дори проклетият ѝ компютър я критикуваше, че не изглеждала достатъчно като себе си. Но нямаше смисъл да се бори с технологията. Беше го научила преди много време вследствие на инцидент, който включваше ягодоворозов аймак, недостатъчно дълъг кабел и разходка до Спешното отделение.
Пое си дълбоко въздух, за да се успокои.
Вдигна таблета и отново го погледна.
Нищо не се случи.
Проклето чудо! Като си мърмореше, тя въведе паролата и отвори интернет търсачката. Може би през последното денонощие е имало някакви новини относно Стефан?
Тя написа „Стефан Дънуди“ в полето за търсене, но всички резултати гласяха, че притежава галерия, наречена „Изкуства „Дънуди“, в Марлоу – факт, който вече ѝ беше известен. Но все пак искаше да е изчерпателна, така че прегледа страниците с резултати.
Почакай, какво беше това? Един от по-долните резултати водеше към страницата на местен вестник, наречен „Бъкс Фрий Прес“. Заглавието привлече вниманието ѝ: СКАНДАЛ НА РЕГАТА „ХЕНЛИ“.
Джудит отвори статията и зачете репортажа за събитията на Кралската регата „Хенли“ отпреди шест седмици.
До нас достигна новината, че Стефан Дънуди, собственик на местна галерия, е влязъл в пиянски спор в Кралската зона за наблюдение с Елиът Хауърд, собственик на аукционна къща „Марлоу“. Едно малко птиченце ни каза, че когато г-н Хауърд заплашил да удари г-н Дънуди, стюардите били повикани и двамата мъже били изведени принудително.
Джудит остави таблета. Така значи, Стефан бе влязъл в пиянска свада по време на регатата „Хенли“ с някой си Елиът Хауърд и ето че сега, само няколко кратки седмици по-късно, в имота му бе имало някакво друго спречкване.
Спречкване, при което някой бе стрелял с пистолет.
След което Стефан бе изчезнал.
Да върви всичко по дяволите, каза си Джудит, прекоси стаята, грабна наметката си от закачалката и излезе навън.
Отиде до навеса, приближи се до една стара плоскодънна лодка, която бе наполовина във водата, и я избута с крак. Пристъпи върху нея и стисна в ръце пръта, а носът на лодката бутна прогнилите врати на навеса и тя излезе навън в реката.
Въпреки напредналата си възраст Джудит се справяше отлично с лодката. С умело движение в китките тя заби пръта в дъното на реката, наведе се и натисна с всички сили. Лодката се понесе напред, тя завъртя пръта и го измъкна от меката кал, а плавателният съд вече бе набрал достатъчно скорост, за да прекоси реката.
Щом достигна отсрещната страна и водата отново стана плитка, не ѝ беше особено трудно да придвижи лодката през оставащите петдесетина метра нагоре по течението до къщата на Стефан, да използва носа ѝ, за да пробие стената от тръстика, която защитаваше брега, и да пристъпи на сушата. Нямаше нужда да завързва лодката. Беше изцяло заобиколена от папрат, никъде нямаше да отиде.
Като погледна часовника си, Джудит установи, че само преди осем минути бе седяла в дома си, а ето я сега начело на разследването на мистериозното изчезване на съседа си.
Джудит намираше къщата на Стефан за наистина впечатляваща. Представляваше преустроена воденица с дървено колело, което все още се завърташе мързеливо, но по фасадата впоследствие бяха поставени правоъгълни стъклени прозорци с различни размери. Беше едновременно приятно старинна и модерна.
Джудит се приближи и загледа колата на Стефан на алеята. Не разбираше нищо от коли, а още по-малко се интересуваше, така че всичко, което можеше да прецени, бе, че е сива на цвят и блести без нито едно петънце мръсотия. Не виждаше следи от други гуми по чакъла, нито пък нещо друго, което да подсказва, че Стефан бе напуснал дома си в друго превозно средство.
Тръгна из градината, като се опитваше да прецени откъде бе дошъл звукът от изстрела, но не беше лесно, като се имаше предвид, че единственият ѝ ориентир бе позицията ѝ долу в реката зад храсталака.
Всъщност ѝ отне едва няколко минути, през които обикаляше наоколо и оглеждаше тръстиката край брега, за да установи, че дори не знае какво търси. Капка кръв върху стръкче трева? Отпечатък в калта?
Погледна към дървеното колело, което се въртеше от едната страна на къщата, и към воденичния вир пред нея. Въпреки горещината водата тук бе тъмна и Джудит потръпна при мисълта за нея. Нещо във вида на неподвижната вода винаги я плашеше. Въпреки че, като се загледа, забеляза, че водата не е съвсем неподвижна. Имаше леко течение, което раздвижваше повърхността ѝ. Къде ли отиваше?
Тръгна покрай ръба на вира и видя, че водата преминава в рекичка, широка около десет стъпки. Там, където вирът свършваше и започваше реката, имаше издигната тясна тухлена пътека, която преминаваше от едната страна на градината до другата.
Джудит огледа рекичката отвъд бента. Трябваше някак да се влива обратно в Темза. Но не можеше да види как точно, тъй като Стефан не поддържаше тази част от градината и водата се скриваше под гъстите шубраци и храсти, които покриваха двата ѝ бряга.
Въздъхна, щом осъзна, че ще ѝ се наложи да проследи течението. Трябваше да бъде изчерпателна. Така че си запроправя път през храсталаците; клонки шибаха тялото ѝ, паяжини залепваха по лицето и косата ѝ, но тя успя с усилие да премине от другата страна.
Щом се озова там, Джудит се почувства разочарована. В тази част на градината растителността бе дори по-избуяла, но се виждаше, че рекичката преминава през железни решетки в един бетонен бент и се влива в Темза. Нямаше нищо забележително.
Въпреки че щом си пое отново дъх след усилието, Джудит долови нещо във въздуха, някаква воня, като от стара купчина тор. От реката ли идваше? Погледна надолу към водата, преминаваща през решетката. Един стар клон се подаваше наполовина от нея и запречваше течението, бяха се натрупали и листа.
Но тогава Джудит осъзна нещо.
Това не беше клон.
Беше човешка ръка.
Протягаше се от водата, а кожата на дланите беше бяла като мрамор. А още по-надолу Джудит различи очертанията на тяло.
Беше Стефан Дънуди.
И в средата на челото му имаше малка черна дупка. Дупка от куршум.
Джудит залитна назад и посегна с ръка към гърлото си.
През цялото време бе права.
Стефан Дънуди, нейният приятел, нейният съсед, беше застрелян.
Можете да поръчате тази книга от сайта на издателство Benitorial или от Ozone.bg.
