В „Хиляди късчета дъга“ (изд. „Ера“, преводач: Росица Тодорова) Изабел Брум създава изключително вълнуваща и сърдечна история, потапяйки ни в несравнимата атмосфера на езерото Комо.
Люси е преживяла множество разочарования от несполучливи любовни връзки. Но сега в живота ѝ присъства Пит. Най-накрая тя е срещнала мъж, с когото си струва да сподели любимото си място – езерото Комо. Всичко е чудесно… освен бившите му гаджета и мистериозните телефонни обаждания.
Разсейване е точно това, което Агата желае в момента. Тя иска да забрави тъгата и да се отдаде изцяло на почивката си. А привлекателният Марко е последното, от което има нужда.
Люси и Агата не знаят, но са свързани по необичаен начин и скоро пътищата им ще се пресекат. И може би всяка от тях ще открие това, за което мечтае. Или пък това, от което се нуждае…
Предлагаме ви откъс от любовния роман.
Страхотно! Отново рева в тоалетната.
Затръшвам вратата на кабинката зад себе си, пускам капака на тоалетната чиния, сядам с омекнали колене и пъхам юмрук в устата си, за да заглуша звука на глупавите ми ридания.
Това не може да продължава вечно. Имам работа за вършене. Човек не може да координира голямо, важно събитие, ако постоянно трябва да търси скришни кьошета, за да плаче – а пък днес е най-голямото събитие, което някога съм организирала в хотел „Каза Алта“. Всъщност е най-голямото, което изобщо някога съм правила, и е шансът ми да докажа на себе си и на всички останали, че мога да върша работата, за която знам, че съм родена. Но сега, благодарение на тези мои необуздани емоции, съм изправена пред риска да проваля всичко.
Поемам си дълбоко въздух, вадя юмрук от устата си и дърпам малко хартия, за да избърша сълзите. В началото изобщо не плачех, бях вцепенена, парализирана дори. Но по-късно ме налетяха толкова ирационални пориви за плач, че може да ме вземат за воден балон, пробит с игла.
Не, тази няма да я бъде. Агата Торес не е лигла. Единственото, което никога не съм била, в целия си живот, е страхливка. И няма начин да позволя на тази странна реакция да ме съсипе. Ще я победя, трябва да я победя.
Звукът от отварянето на вратата на тоалетната ме извади от меланхоличния ход на мислите ми и бързо затаих дъх. Някой влезе в съседната кабинка и веднага щракна резето след себе си. Поглеждам надолу, вижда се ивица бял плат под разделителната стена. Ако изчисленията ми са верни, а знам, че са, защото съм много добра в тази работа, когато не я зарязвам, за да тичам да рева по тоалетните, единствената булка в този хотел би трябвало точно в тази минута да върви замаяна по импровизираната пътека, която съм опънала в балната зала, на път към възлюбения си.
Замръзвам за миг, не съм сигурна какво трябва да направя, а сега чувам непогрешимия звук на плач.
– Рейчъл – промърморвам тихо след няколко секунди, зарязвам собственото си скривалище, за да потропвам леко по дървената врата на съседното. – Аз съм, Таги. Наред ли е всичко?
– Не! – идва отговор през сълзи.
Изнервените булки не са нещо необичайно, но досега не ми се беше налагало да се справям с такава. Говорих с нея едва преди петнайсетина минути и тя грееше в радостно очакване, така че само небесата знаят какво междувременно може да я е запратило тук.
– Да не са нервите? – попитах любезно. – Или стомахът?
– Не…
Поколебах се, несигурна какво да кажа.
– Да доведа ли някого?
– Не! Моля те, недей. Просто… имам нужда от няколко минути… това е всичко.
Нови хлипания.
Би трябвало да ѝ кажа, че всичко ще е наред, че мъжът, който я очаква в тъмносин костюм, явно е луд по нея и че със сигурност двамата ще живеят щастливо до края на живота си. Думите са тук, почти ги чувам, но не мога да се накарам да ги изрека.
– Знаеш ли, не си длъжна да правиш нищо, което не искаш – казвам и чувам заинтересувано поемане на дъх. – Сериозно. Хотелът има заден изход, който извежда право на един пристан. Мога да те кача на лодка и да се озовеш на другия бряг на езерото Комо, преди да кажеш „Да“.
Възнаградена съм с леко изхъмкване и тъкмо се готвя да опитам друг начин да я успокоя, когато вратата на тоалетните се отваря с трясък и се появява висока блондинка. Главната шаферка.
Разменяме поглед, който ѝ казва всичко, и бързо се дръпвам встрани, за да ѝ отстъпя главната роля.
– Рейч, аз съм, Хана.
Плачът отново започва.
Блондинката обръща очи към мен и ги забелва театрално.
– Какво е станало? – пита тя приятелката си.
– Аз просто… мисля. Не знам. Не ми се струва правилно – идва накъсаният отговор.
– Моля те, пусни ме вътре – успокоява я шаферката, но вратата остава затворена.
– Казах ѝ, че има път за бягство – намесвам се и русокосото момиче ме поглежда с неочаквано уважение. – Не трябва да се притеснявате за нищо и двете. Мога да се справя с гостите.
– Иска ми се татко да беше тук – мънка младоженката и плачът ѝ става по-силен.
Блондинката обляга глава на вратата, затваря очи, вдига ръка и опира длан върху дървото.
– И аз искам същото – казва тя. – Но се боя, че разполагаш само с мен.
– Ти не можеш да ме поведеш по пътеката обаче – хълца младоженката.
– Искаш ли да се обзаложим? – отвръща Хана и през сълзите отвътре се дочува смях.
И двете правим крачка назад, ключалката щраква, вратата се отваря и се появява Рейчъл. Очите ѝ са леко зачервени, няколко кичура тъмночервена коса са се залепили по бузите ѝ, но като оставим това настрани, изглежда чудесно. Сияеща всъщност. Сватбеният грим е невероятно нещо.
Двете момичета се прегръщат, а аз се завъртам към огледалото, за да огледам за следи от личното ми вълнение. За разлика от булката върху лицето ми няма основа от три сантиметра фон дьо тен, която да ме спаси, но за късмет очите ми греят изпод гъстите мигли, бузите ми са гладки и светлокафяви, както обикновено, а гъстата ми тъмна коса е прибрана прилежно там, където няма да ми се пречка. Всичко е наред с външния вид. Проблемът е вътре.
– Смяташ ли, че правя грешка? – пита младоженката приятелката си. – С женитбата за Пол?
– Моля? – Шаферката явно е развеселена. – Слушай, жено, не съм похабила по-голямата част от последните две години да се сприятелявам с бъдещия ти съпруг само за да го зарежеш пред олтара.
– Обаче мислиш ли, че ме обича? Имам предвид дали наистина ме обича?
Хана обмисля за момент казаното, сбърчила вежди срещу приятелката си в шеговита тревога, после я смушква с пръст в ребрата.
– Разбира се, че си заслужава, мамка му. Обича те повече отколкото аз обичам чурос[1], което трябва наистина да ти говори нещо. А сега може ли вече да идеш да сключиш брак, ако обичаш?
Младоженката кимва и аз изпускам дълга въздишка, която дори не съм разбрала, че сдържам.
– Благодаря – изрича само с устни Хана през рамо, когато двете си тръгват, и аз се усмихвам в отговор, макар че не помогнах кой знае колко.
Единственото решение, което предложих, беше бягството – адски типично за мен. Тая няма да я бъде, казвам си, когато излизам, за да се присъединя към гостите на сватбата. Трябва да превъзмогна миналото и да го оставя там, където му е мястото: погребано в дълбока дупка надалече. Станалото – станало, няма връщане назад, така че нямам избор, освен да вървя напред.
Обаче,
като е толкова лесно, питам се, докато наблюдавам от задната част на балната
зала, където има и импровизиран олтар, как най-накрая най-добрата приятелка на
младоженката я предава в очакващите ръце на бъдещия ѝ съпруг, защо, по
дяволите, е толкова трудно?
[1] Тесто, замесено в зехтин, от което се пекат питки. – Б. ред.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q1 при завършване на поръчката си
