„Когато те сънувах“ (изд. „Хермес“, преводач: Паулина Мичева) е дебютният роман на Холи Милър, в който тя поднася една едновременно сърцераздирателна и жизнеутвърждаваща история.
Джоуел се е зарекъл никога повече да не се влюбва. Защото любовта води след себе си болка. Но когато среща Кали, той не може да устои на привличането. В нея вижда тихия пристан и буйния огън, от които така силно се нуждае. А Кали открива в Джоуел онази истинска любов, за която всички бленуваме. Те рискуват, за да следват мечтите си, да бъдат по-добри, да живеят истински.
Но Джоуел има страхове. Той сънува за хората, които обича. И сънищата му винаги се сбъдват. Без значение дали са добри или лоши.
Прочетете откъс от романа при нас.
Кали
– Не ми казвай, че никога досега не ти се е случвало.
С Дот бършем масите след затварянето на кафенето и си разменяме теории за клиента, който по-рано си бе тръгнал, без да плати. Това винаги е любимото ми време от деня – бъбрим си за различни неща и връщаме блясъка на помещението. През прозореца навлиза септемврийският въздух, топъл и деликатен като прасковен мъх.
– Може би просто се е разсеял – казвам.
Дот прокарва ръка през изрусената си до бяло коса и отмята кичур.
– Сериозно ли говориш? От колко време работиш тук?
– От осемнайсет месеца. – Всеки път, когато го казвам, ми звучи все по-невероятно.
– Осемнайсет месеца и досега не са ти правили този номер? – Тя поклаща глава. – Явно имаш правилното изражение.
– Сигурна съм, че просто е забравил. Мисля, че Мърфи го разсея.
Мърфи е моето куче, черно-жълт мелез. Е, поне донякъде е мой.
Както и да е, той изживява кучешката мечта да е домашен любимец в заведение, където има безкраен поток от хора, готови да го глезят и тъпчат с непозволени лакомства.
Дот изсумтява.
– Единственото, което този мъж беше забравил, е портфейлът му.
Никога досега не го бях виждала. Всъщност досега не бях виждала много от днешните клиенти. Кафенето на върха на хълма, което ни бе конкуренция, обикновено поемаше клиентелата, пътуваща всеки ден от Евърсфорд, пазарното градче, в което живея, откакто се помня. Но тази сутрин то затвори без предупреждение и редовните му посетители по някакво неписано споразумение се преместиха при нас, като нахлуха в мига, в който отворихме – все костюмари, гладко избръснати и с добре лъснати обувки.
Но този клиент беше различен. Всъщност беше ми леко неудобно да призная колко много се открои за мен сред другите. Нямаше никакъв начин да се е запътил на работа в офис – тъмната му коса бе рошава, все едно тъкмо бе станал от леглото, лицето му имаше изтощено, почти тъжно изражение, по което си личаха следите на тежка нощ. Отначало ми се стори разсеян, но когато отидох да взема поръчката му и той обърна очи към мен, те се впиха в моите и сякаш отказаха да ме пуснат.
Разменихме не повече от няколко думи, но си спомням, че преди да излезе, без да плати – и между периодите, в които си записваше нещо в бележника си, – той много бързо изгради мълчалива връзка с Мърфи.
– Мисля, че може да е писател. Носеше бележник.
Дот изрази несъгласието си със сумтене.
– Разбира се – гладуващ писател. Типично за теб да добавиш романтичен елемент към кражбата.
– Да, ако зависи от теб, щяхме да поставим една от онези табели като на бензиностанциите. Ако нямате средства, за да си платите…
– Ето това е отлична идея.
– Не беше предложение.
– Може би следващия път ще го посрещна аз и ще му покажа гостоприемството си.
Не се и съмнявам. Отскоро Дот се занимава с кикбокс, влагайки в начинанието енергия, на която завиждам. Тя винаги се втурва от едно нещо към друго, сякаш просто не може да спре намясто, като диво създание, което винаги е било и ще бъде свободно.
За разлика от нея аз – по нейно мнение – се крия от света, свряна в ъгъла, откъдето примигвам като стреснато животинче, заслепено от ярките светлини. Може би е права.
– Никакво прилагане на техники от бойните изкуства върху клиентите – казвам. – Политика на заведението.
– Както и да е, няма да има следващ път. Запомних лицето му. Ако го видя в града, ще поискам десетачката от твое име.
– Той изпи само едно кафе.
Дот свива рамене.
– Наречи го такса „пиене без заплащане“.
Усмихвам се и минавам покрай нея в задния офис, за да разпечатам поръчката за утрешната доставка. Нямало ме е само минута, когато я чувам да вика: „Затворено е! Елате утре!“
Подавам глава през вратата на офиса и разпознавам фигурата на вратата. А както изглежда, и Мърфи – той души прага и върти опашка в очакване.
– Това е той – казвам, усещайки как стомахът ми леко се свива. Висок и строен, сива тениска, тъмни дънки. Кожа, която намеква за лято, прекарано навън. – Човекът, който забрави да плати.
– О…
– Страхотни детективски умения, Шерлок.
Намусената Дот отключва резето и завърта ключа, отваряйки вратата съвсем леко. Не чувам какво казва той, но предполагам, че е дошъл да си уреди сметката, защото тя маха веригата и отваря вратата докрай, за да го пусне вътре. Мърфи отскача назад, след като мъжът влиза, и размахва опашка, буквално танцувайки.
– По-рано си тръгнах, без да платя – казва неочакваният посетител с пресипнал глас, звучейки обезоръжаващо разкаял се. – Напълно неволно. Ето.
Подава на Дот двайсетачка и разрошва леко косата си, като ми хвърля бърз поглед. Очите му са големи, тъмни като влажна земя.
– Ще ви донеса рестото – казвам.
– Не, задръжте го. Благодаря. Съжалявам за случилото си.
– Искате ли нещо за вкъщи? Още едно кафе, парче торта? Като благодарност за честността ви.
Освен всичко друго, нещо в поведението му сякаш моли за доброта и внимание.
Останал ни е малко drømmekage, въздушен датски пандишпанов сладкиш, покрит с карамелизиран кокос. Името му грубо се превежда като „торта мечта“ или „торта сън“. Слагам едно парче в кутийка и му го предлагам.
Той се поколебава за миг, като потърква нервно небръснатата си брадичка. После взема кутията и пръстите му докосват леко моите.
– Благодаря.
Свежда глава и си тръгва, а когато отваря вратата, в кафенето нахлува вълна от топъл кадифен въздух.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q2 при завършване на поръчката си.
