„Пеги Гугенхайм и мечтата за щастие“ от Софи Вияр (изд. „Лемур“, преводач: Светлана Старирадева) разказва вдъхновяващата история на емблематичната колекционерка на изкуство. Базиран на нейната автобиография, романът пренася с лекота читателят в света на изкуството в Париж, Лондон и Ню Йорк.
Париж 1937. Бунтарката Пеги Гугенхайм се наслаждава на наследството и живота си в ослепителната бохемска среда на съвременни творци и бляскави партита. Но Пеги има мечта. Тя иска да отвори собствена галерия и най-накрая да стане независима. Тогава тя се влюбва в писателя с искрящи очи: Самюъл Бекет. Но любовта им не е родена под щастлива звезда, защото мечтата на Пеги може да се сбъдне само в далечен Лондон, далеч от Бекет.
Над хоризонта се събират тъмни облаци: войната принуждава много художници да напуснат Европа. Пеги решава да им помогне… и така поставя себе си и близките си в огромна опасност.
Прочетете откъс от романа при нас.
Трета глава
Булевард „Сен Жермен“ 172, на ъгъла с улица „Сен Беноа“, на другия ден
Café de Flore си беше Café de Flore. „На това можеше да се разчита“, помисли си Пеги, когато седна по обяд на една от кръглите мраморни маси при достигащия до земята прозорец и си поръча кафе. Посещението в кафенето беше любимото ѝ лекарство против депресия. За какво ѝ беше терапия? Просто отиваше в Café de Flore, потапяше се за два часа в аромата на кафе и вавилонската смесица от гласове, прочиташе някой международен вестник, получаваше комплимент от келнера и хоп – мъглата изчезваше. Така стана и днес, макар че в душата ѝ се стелеха само разпокъсани ирландски мъгливи талази. Иначе грееше слънцето на очакването – почти ослепително – и то беше в унисон с необичайно приветливото за града зимно време. Изглежда много парижани искаха да му се насладят, защото тротоарите бяха претъпкани с двойки, хора с кучета на каишка или с вестник под мишница, които се разхождаха, увити в дебели палта и нахлупили филцови или кожени шапки. Може би и тя трябваше да предприеме после една дълга разходка.
Но сега Марсел влезе в кафенето. Ала „влезе“ не е най-подходящият израз. Той се появи! Бавно и топло усмихващ се, кимайки на този или онзи познат, той си проправяше път, увит в дългото си кожено палто с огромна лисича яка, край масите и келнерите, които го поздравяваха възторжено. И с право, мислеше си Пеги, та този мъж рано и радикално беше променил света на изкуството, независимо дали одобряваха стила му на обличане, или не. Първоначално с кубистката картина „Гола жена, слизаща по стълби“, която сякаш се раздвижва пред очите на наблюдателя, а след това, разбира се (тя не сдържа усмивката си), когато през 1917 г. представи на голямото изложение в Ню Йорк най-обикновен писоар, озаглавен „Фонтанът“. Рисуването е отживелица, както и изобщо „изкуството на ретината“, както го наричаше той, което се възприема само с очи. Той беше обявил за изкуство намерени на улицата предмети от ежедневието, като лопати за сняг и колела на велосипеди, защото според него самото определение за изкуство подлежи на задълбочен анализ. За себе си Пеги беше достигнала до други заключения, но това не омаловажаваше уважението, което изпитваше към Марсел. Беше му безкрайно благодарна, че се ангажира с галерията ѝ. Той ѝ отваряше вратата към много ателиета. Връзките му бяха жизненоважни за бъдещите изложби в Guggenheim Jeune. Заедно с Лорънс през последните две десетилетия тя бе навлязла в артистичните кръгове тук в Париж. Заедно с Марсел щеше да се прояви като бизнес дама в Лондон. Добре, че и той, като Джойс, държеше на нея! Вероятно никога не беше харесвал Лорънс истински – него и неговите опити да проходи в дадаизма.
Сега наблюдаваше как Марсел театрално се настанява. Плетеният стол и малката мраморна масичка изглеждаха прекалено обикновени за човек с неговото излъчване. Но Марсел беше тук почти всеки ден, както и Пеги. Изобщо не му се налагаше да поръчва – моментално му сервираха пастис и еспресо, в което той сипваше толкова захар, колкото му позволеше чашката.
– Получи ли се с Арп? – попита я вместо поздрав.
– Разбира се.
Пеги свали черно-белия си кашмирен шал, защото ѝ стана топло сред изпаренията от чаши, супи и гости. Махна на келнера, за да получи още едно от тези извънредно силни кафета. Първото вече я бе накарало да потропва с крака под масата. Непременно трябваше да се поразходи след това.
– Как стоят нещата? Ще дойдеш ли с мене в Лондон да подредиш изложбата?
Той отпи от пастиса. Пеги отново се учуди как може да харесва тази селска напитка.
– Кокто не искаше ли сам да го направи? – попита той. – Или е твърде зле?
– Отказа ми. Също и откриването. Ще напише само предговора към каталога.
– Пак е нещо. – Марсел изгълта наведнъж кафето с всичката захар и веднага помаха за второ еспресо, което му доставиха на мига. – Ще се включа. Но само ако дойде и Мери.
– Непременно!
Щеше да е забавно да ги придружи старата ѝ приятелка Мери Рейнолдс. Тя беше първата, която се премести в Париж и от доста време беше с Марсел, без двамата да се поддават на дребнобуржоазните схващания, като например да си наемат общо жилище.
– Тя те поздравява, известно време ще е в Аркашон и ми заръча да ти дам ключа от жилището ѝ. Може да отседнеш там през оставащите ти дни тук.
Пеги взе ключа. Добре се получаваше, защото приятелите ѝ, чийто апартамент обитаваше досега, се прибираха тази вечер и тя вече се опасяваше, че ще трябва да се премести в някой хотел. Не харесваше хотелите особено много, въпреки че беше прекарала част от детството си в „Сейнт Реджис“ на „Ийст Стрийт“ 55. Никога не се бе почувствала като у дома си в тези огромни сгради, помисли си тя и потръпна, когато си спомни как вдървено преминава през хотелското лоби, хванала майка си за ръка, която непрекъснато я подсеща да е тиха и да се усмихва. Колко мразеше ежедневните посещения на камериерките и милването по главата от върволицата от непознати жени. Както и сервираната под сребърен похлупак храна, която тя и сестрите ѝ изяждаха в пълно мълчание под погледа на гувернантката, докато родителите им бяха на поредното вечерно събитие.
Тя прогони тези мисли, измъкна листовете с емблемата на галерията от чантата и ги показа на Марсел.
– Прекрасно – каза той. – Станали са чудесни.
– Нали? – Пеги поглади изискания отпечатък с върховете на пръстите си.
– Какво става с каталога? – за кратко събеседникът ѝ се разсея, когато до масата се приближи млада дама в панталон и го поздрави с целувка.
Пеги изчака, докато тя си тръгне, за да му отговори.
– Прави се.
– Твоята Уин е истинско съкровище. Ще се получи грандиозна дебютна изложба, за която британската столица дълго ще говори след това.
– Кого смяташ, че трябва да поканим след Кокто?
Ще помисля. Вече ми хрумна нещо и ще се опитам да те свържа.
Той извади кибрит и една от своите ужасни кубински пури, които воняха силно.
– Кой е? От кое направление е?
– По-спокойно, млада госпожо! Всичко по реда си. На първо време ще ти пробутам Кокто.
Тя го прегърна и стана.
– Поздрави Мери! Трябва да тръгвам.
– Нали ще дойдеш на откриването ми преди да заминеш?
Той погледна нагоре към нея през гъстия облак дим, който произведе при запалването на пурата.
– Разбира се. Как мога да го пропусна?
Да не би да е полудял? Кой човек на Земята, интересуващ се от изкуство и намиращ се в момента в Париж, би подминал откриването на Международната изложба на сюрреализма, в която Марсел нямаше своя картина, но която беше разработил и реализирал заедно с Андре Бретон и Пол Елюар.
– Ще има няколко изненади – рече той и се усмихна.
– Да не би Салвадор Дали да се появи отново във водолазен костюм?
– Това вече няма да е изненада.
– Прав си. – тя намести шапката и си сложи слънчевите очила. – Adieu, мили мой!
Стъпвайки по красивата мозайка в зелено и бяло с името на кафенето, тя излезе на тротоара. Прощална разходка из Париж, една от последните за този период от живота ѝ, който приключваше, за да ѝ се разкрие един нов свят.
Плътно увита в шала под самурената качулка, тя се обърна и пое надясно. Обзе я радостно чувство, когато мина край луксозния цветарски магазин, откъдето така често беше купувала пищни подаръци за многобройните вечери, на които я канеха. Наблюдаваше как възрастният мъж в типичния парижки тъмнозелен павилион с малък купол обслужваше опашката от хора, подавайки им цигари, вестници, списания и запалки. Приближавайки се до Сена, тя усети мириса на реката и чу тихото плискане на вълничките в камъните. Водата влачеше кафявата си ивица през града, който Пеги толкова обичаше. Разбира се, че щеше да се справи и в Лондон – бъдещия притегателен и търговски център за хора на изкуството от цял свят, както я уверяваха всичките ѝ артистични приятели и където тя щеше да бъде на точното място с новата си галерия. Но това далеч не беше любимото ѝ кътче от света. Щеше ли някога да живее отново тук, в Париж?
Вдигна една букова клонка от брега и я хвърли във водата. Реката я отнесе бързо и безвъзвратно. Замисли се за изложбата на Марсел. Вече беше немислима за Германия – съседната страна, само на няколко часа оттук. Колко абсурдно и плашещо беше това. Бързо се отдалечи от брега и тръгна из уличките на Латинския квартал, без да следва някакъв план. Видя маркизите на кафенетата, в които се бе смяла, пила и целувала. Манекените по витрините на бутиците, от които беше купувала дрехи и шапки за приеми и партита. Аптеката с махагонови шкафове чак до тавана, където се беше снабдявала с всевъзможни илачи. А там, зад оградата с метални орнаменти, все още се намираше сутеренът с магазинчето на гадателката. Няколко стъпала водеха надолу към боядисаната в зелено врата. Върху саморъчно изработена табела бяха изобразени стъклено кълбо и карти „Таро“. „Какво ще донесе бъдещето? Мадам Гордон знае“, гласеше надпис с артистичен почерк.
Зелената врата беше винаги затворена, когато минаваше оттам. Пеги никога не беше пристъпвала в този чудат свят, който определено я привличаше. От сестра си Бенита, която редовно ходеше на врачка в Ню Йорк, знаеше, че някои предсказания наистина се сбъдват. Дали пък да не влезе и да попита какво я очаква в Лондон?
Вратата се отвори. Пеги притаи дъх и запристъпва по-бавно, за да се ориентира в обстановката, чудеше се как изглежда обиталището на една гадателка, когато в рамката на вратата застана пълна жена с шарен плетен шал. Черни бухнали коси с бели нишки в тях обрамчваха лицето. Полата ѝ стигаше до земята. Изглеждаше на около шейсет. Когато се усмихна, в устата ѝ се разкри дупката на липсващ зъб. Пеги кимна за поздрав и имаше намерение да продължи по пътя си, но жената я заговори:
– Искате да разберете какво ви предстои ли? Относно някой мъж? Или пък в работата? – тя помаха оживено, приканвайки Пеги да влезе. – Заповядайте, ce sera vite fait* – бързо е и не боли.
Пеги ускори крачка.
– Благодаря. Нямам време.
Не искаше да чува нищо. По-добре не.
– Виждам много изненади и случайности още в близкото ви бъдеще – извика гадателката и очите ѝ, сивкаво проблясващи като стъклено кълбо, сякаш пронизаха Пеги. – Превратности на съдбата. Влезте! – тя помаха отново.
Пеги побърза да се отдалечи и зави на първата пряка. Случайности и изненади. Е, дано са приятни. Превратности на съдбата. Потръпна и бързо погледна към небето, все тъй безоблачно и безметежно като бъбренето на минувачите, което отново достигна до ушите ѝ, когато след малко стоеше сред тълпата на булевард „Монпарнас“ в очакване да пресече. Преминаваха автомобили, звънтяха велосипеди, автобуси надуваха клаксони. „Забрави старицата“, помисли тя и вкупом с другите стъпи на платното. Както обикновено човек можеше да достигне само до островчето в средата на кръстовището, преди светофарът отсреща отново да светне червено за пешеходците. Пеги обърна лице към слънцето и затвори очи. Днес има време. Можеше да си го позволи. Разговорът с Марсел премина обнадеждаващо. Благодарение на ключа на Мери днес нямаше да се наложи да търси хотел. Например можеше просто… Изведнъж усети как една целувка кацна на бузата ѝ, отвори очи и веднага разпозна рошавата прическа, острия нос и сините очи – Бекет!
*Пр. фр. „Ще стане бързо“ Бел. Ред.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA23Q1 при завършване на поръчката си.
