„Силоз“ от Хю Хауи (изд. „Студио Артлайн“, преводач: Ангел Ангелов) разкрива мрачна картина векове след апокалипсиса, когато човечеството оцелява на ръба, като намира убежище в огромен подземен силоз. Силоз, чието съществуване дори легендите не могат да обяснят. Единствената връзка на обитателите с външния свят е пикселизиран образ, предаван от камерите на повърхността: необятна сиво-кафява пустош, осеяна с трупове и кости чак до хоризонта.
Ала дори тази печална гледка лека-полека се влошава заради токсичните ветрове, които замъгляват камерите на силоза и убиват всеки, проявил безумието да излезе. Единственият начин да се запази крехката връзка с външния свят е да изпратят някого да почисти сензорите. Това е и най-тежкото наказание за нарушителите на закона. А също и за мечтателите…
И макар всички осъдени да заплашват, че няма да го сторят, накрая все пак посвещават последните си мигове на тази мисия. Защо го правят? Холстън, шерифът на силоза, винаги си е задавал този въпрос. А сега е напът да узнае отговора.
Прочетете откъс от книгата , вдъхновила едноименния сериал.
Преди три години
– Искам да изляза. Искам да изляза. Искамдаизляза.
Холстън влетя в кафетерията със спринт. Радиото му все още пращеше и Марнс крещеше нещо за Алисън. Холстън дори не си беше направил труда да му отговори, а просто се бе затичал към мястото нагоре по стълбите.
– Какво става? – попита той.
Проправи си път през тълпата край вратата и намери жена си да се гърчи на пода на кафетерията, а Конър и още двама от служителите по храните я държаха.
– Пуснете я! – Той дръпна ръцете им встрани от краката на жена си и за малко една от обувките ѝ да го изрита по брадата за награда.
– Успокой се – каза ѝ той и я хвана за китките, които тя извиваше встрани в опит да се измъкне от отчаяната хватка на мъжете. – Скъпа, какво става, по дяволите?
– Тя тичаше към въздушния шлюз – обясни Конър, задъхан от усилието да я задържи.
Пърси хвана ритащите ѝ крака и Холстън не го спря. Сега разбираше защо бяха нужни трима мъже. Наведе се над Алисън така, че да е сигурен, че тя ще го види. Обезумелите ѝ очи надничаха иззад завесата на разчорлената ѝ коса.
– Алисън, скъпа, трябва да се успокоиш.
– Искам да изляза. Искам да изляза. – Гласът ѝ утихна, но думите ѝ продължиха да отекват.
– Не казвай това – замоли я Холстън.
По тялото му преминаха тръпки от плашещите ѝ думи.
– Скъпа, не казвай това! – Той обхвана лицето ѝ с ръце.
Но в проблясъка на един миг някаква част от него беше разбрала какво означава това. Знаеше, че е твърде късно. Останалите бяха чули. Всички бяха чули. Съпругата му сама беше подписала смъртната си присъда.
Стаята се завъртя около Холстън, докато той молеше Алисън да замълчи. Сякаш беше пристигнал на мястото на ужасен инцидент – някакъв нещастен случай в работилницата, само за да открие, че е пострадал човекът, когото обича. Беше дошъл навреме, за да го види жив, но на мига бе разбрал, че нараняването е фатално.
Холстън усети как по бузите му се стичат сълзи, докато се опитваше да махне косата от лицето ѝ. Очите ѝ най-сетне срещнаха неговите, спряха да се въртят трескаво и по погледа ѝ пролича, че го е разпознала. И за момент, само за един кратък миг – преди да се запита дали е била упоена, или малтретирана по какъвто и да е начин – в тях се появи искра на спокойна яснота, проблясък на здрав разум и на хладна пресметливост. След това той изчезна и в очите ѝ отново се появи лудост, докато тя молеше неспирно да я пуснат навън.
– Вдигнете я – нареди Холстън.
Очите на съпруга се напълниха със сълзи, когато позволи на изпълнителния шериф в себе си да се намеси. Нямаше какво друго да стори, освен да я затвори, макар че му се искаше да крещи от безсилие.
– Носете я нататък – каза той на Конър, който я беше хванал с две ръце под мишниците.
После кимна към кабинета си и килията за задържане до него. В дъното на коридора точно след нея тържествено и заплашително се издигаше боядисаната в яркожълто голяма врата на въздушния шлюз.
Щом я отведоха в килията за задържане, Алисън веднага се успокои. Седна на пейката, без повече да буйства и бърбори, сякаш просто беше поспряла, за да си почине и да се наслади на гледката. Сега беше ред на Холстън да се тормози. Той крачеше напред-назад от другата страна на решетките и задавено поставяше въпроси, на които не получаваше отговор, докато Марнс и кметът се занимаваха с процедурната работа. Държаха се с Холстън и жена му така, сякаш и двамата бяха пациенти. И макар че мислите на Холстън се връщаха отново и отново към ужаса на изминалия половин час, в дъното на съзнанието си, там, където беше шериф и винаги нащрек за нарастващото напрежение в силоза, той смътно осъзнаваше шока и слуховете, които трептяха зад железобетона на стените. Огромното напрежение, насъбрано в това място, сега съскаше в шепотите, носещи се през цепнатините.
– Скъпа, трябва да говориш с мен – умоляваше я той отново и отново. Спря да върви напред-назад и се вкопчи в решетките. Алисън продължаваше да стои с гръб към него. Гледаше втренчено екрана на стената, кафявите хълмове, сивото небе и тъмните облаци. От време на време вдигаше ръка, за да махне косата от лицето си, но иначе не помръдваше, нито говореше. Само когато Холстън се готвеше да заключи – малко след като с мъка я вкараха в килията и затвориха вратата – единственото, което тя каза, беше „недей“ и това го убеди да извади ключа.
Докато я умоляваше и тя не реагираше, в силоза бяха задействани процедурите за предстоящото почистване. Техниците трополяха надолу по коридора и мереха и подготвяха костюма. Инструментите за почистването вече бяха подредени във въздушния шлюз. От някой от контейнерите се разнасяше съскане, докато аргонът изпълваше камерите за продухване. От време на време цялата тая суматоха достигаше до килията за задържане, където Холстън стоеше и гледаше втренчено жена си. Бъбрещите техници потъваха в мъртвешко мълчание, докато минаваха покрай него; сякаш не смееха дори да дишат в негово присъствие.
Минаха часове, а Алисън все така отказваше да говори – това поведение предизвикваше допълнително вълнение в силоза. Холстън прекара целия ден, хълцайки и умолявайки я през решетките – мозъкът му гореше от объркване и агония. Беше станало за един-единствен миг – всичко, което познаваше, беше разрушено. Опитваше се да проумее случващото се, докато Алисън седеше в килията, втренчена в мрачната земя отвън, и изглеждаше привидно доволна от далеч по-лошия си статут на чистач.
Вече се беше стъмнило, когато тя най-после проговори – след като мълчаливо отказа последното си хранене и след като техниците приключиха в шлюза, затвориха жълтата врата и се оттеглиха за една безсънна нощ. Случи се, след като заместникът му си тръгна, като преди това два пъти го потупа по рамото. Холстън имаше чувството, че оттогава са изминали много часове, и беше на прага да припадне от умора, изтощен от плач и пресипнал от опитите да протестира. Дълго след като мъгливото слънце беше залязло зад хълмовете, които се виждаха от кафетерията и фоайето – хълмовете, скриващи остатъците от онзи далечен рушащ се град – в почти пълния мрак на килията за задържане Алисън едва доловимо прошепна: „Не е истинско“.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
