Сборникът „Август“ от румънската писателка Елена Владаряну (изд. „ICU“, преводач: Лора Ненковска) събира десет кратки разказа, които следват динамиката на лични отношения, социални напрежения и крехки човешки състояния – от детството до влюбванията, изневерите и бунтовете. Лишен от излишна поетичност, този сборник впечатлява с автентична човешка топлота. Като късометражен филм, в който тишината е срязана от неочакван обрат, за да изгради нагнетена вътрешна динамика. Уловените гранични състояния рисуват фина, но силно въздействаща картина на интимните женски пространства, в които отекват по-дълбоки социални и културни вибрации.
Между Дунава и морето, в праха на забравени градчета, в руините на лични желания, текстовете на Владаряну събират горещината на асфалта, изпаренията на тялото и копнежа по една невъзможна, но жадувана свобода. Героите в тези разкази се движат трескаво през пространства, които приличат на реалност, но имат консистенция на сън – тревожен, влажен и красив.
Прочетете откъс от разказа „Терасата“.
*******
Докато ровеше в чекмеджето за формичките и точилката, погледът ѝ отново се стрелна към терасата. Момчето вече се беше изпънало по дължина – а то беше дълго – и се тресеше цялото. Ама че беля, тя провери дали готварската печка е изключена – беше – и свали момиченцето от стълбата. Виж какво, мами, има един проблем, каза.
Какъв плоблем, какъв плоблем?, скочи момиченцето.
Не бива да се паникьосва, не бива да плаши малката.
На терасата има един господин, на когото му е лошо и мама трябва да се обади на Бърза помощ.
Ишкам да видя, ишкам да видя! И трябваше да я вземе на ръце, да я вдигне до прозореца и за кратко да ѝ покаже това тресящо се от спазми тяло.
Виж, сега ще говоря с Бърза помощ, искаш ли да порисуваш още?
Не!
Набра номера и започна да обяснява: тук има едно момче, на терасата, на осмия етаж, не знам кой е, преди малко го видях да пуши, а сега има спазми, лежи на земята и целият трепери. Може би е дрогиран, на нашето стълбище постоянно има дро… Не, не мога да…
С кого говолиш? Ишкам и аш да говоля, ишкам да говоля по телефона!
Вече не разбираше нищо от онова, което ѝ казваше жената в диспечерския център.
Вижте, дъщеря ми трябва да ви каже здравей и чао, иначе няма да се разберем, каза и подаде телефона на момиченцето: кажи бързо – здравей и чао.
Здлавей, чао, измънка момиченцето и се кротна.
Не, не мога да отида там, сама съм с детето.
Не, не, как да я взема със себе си, този човек може да умре, може да се хвърли, ние сме на осмия етаж, а терасата е открита – бързо изпратете някого!, изкрещя в телефона.
Не откъсваше поглед от прозореца нито за миг. Гледаше как това длъгнесто тяло се удря в цимента на терасата, как се тресе и за част от секундата сякаш си почива, за да започне след това отново да се блъска с още по-голяма сила. И особено главата му, подскачаше като гумена топка, от толкова много удари се беше разранила, наоколо имаше кръв. След няколко минути, докато жената я свързваше с Бърза помощ и тя трябваше да започна да разказа отначало, видя как изтощеното тяло застива. Чакаше да се разтресе пак, но напразно, тялото лежеше неподвижно и посинено. Не се чуваше никакъв шум, цареше следобедното притихване на делничната сряда с нажежения от горещина въздух, когато дори децата не лудуват навън, а всички възрастни дремят като сварени жаби в офиси с климатик на 19 градуса и чакат пет часа, за да си бият камшика, а пък бабите и дядовците от входа още не са свикали седянката си. Време, в което никой и нищо не се движи.
Вече не помръдва, моля ви, елате бързо, може да е умрял!, изкрещя на лекаря от Бърза помощ.
Кой е умлял, мамо, кой е умлял, дай да видя!
Няма какво да гледаш, дребосъче, ох, Боже!
Не, не мога да видя дали е мъртъв, не мога!, извика тя. Сама съм с двегодишната си дъщеря, не мога да отида там!
Хайде да ти пусна песни на италиански, искаш ли Il cavallo?
Нееее. Искам да видя умлелия!
Тя остави телефона настрани, пое си дълбоко въздух, както стоеше с малката на ръце и нито за миг не откъсваше поглед от терасата. От десет минути вече момчето не беше помръдвало, можеше да е мъртво, можеше да е в кома, ако дойдат бързо, може би ще успеят да го спасят.
Тя се движеше безцелно из къщата, вече нямаше настроение за бисквити или нещо друго. Пусна YouTube на мобилния си телефон, даде на малката да гледа Бобица и калинката[1] и я остави в леглото. Побърза да отвори, когато чу звънеца на вратата. Попитаха я за името ѝ, поискаха ѝ личната карта. Бяха трима мъже – единият с документи, другите двама с чанти на парамедици, как така не чу сирената, но както и да е, не можеше да разбере защо и тримата са при нея и никой от тях не е отвън, на терасата, при момчето.
Къде казахте, че сте видели онова момче?
На терасата, вижте, там, показа им тя.
Можете ли да ни разкажете отново какво точно видяхте?
Разбира се, но отидете при него, за да не умре!
Знаете ли защо ви питаме? Защото там няма никого, обясни единият от тях.
Как така няма, преди няколко минути, какви ти минути, то няма и толкова, когато дойдох да отворя, беше там.
Няма, госпожо, няма никой, няма никакво момче.
Невъзм… и тя се втурна обратно в кухнята, пред готварската печка, на мястото, откъдето почти не беше помръдвала през последния час.
И не, там нямаше никого. Нямаше и следи от кръв. Поне те трябваше да са останали. Но не. Сякаш никой и нищо не беше нарушавало покоя на деня. Само кърпите и калъфките висяха безразлични. Незначителни шумове, пронизителен смях започват да разчупват тишината на следобеда.
Госпожо, елате да напишете декларация извика я откъм вратата един от тримата мъже от линейката, онзи с документите. И личната карта, моля.
Момиченцето любопитно се приближи, притисна се до нея.
Я да видим какво прави това момиченце? Как се казваш, красавице?
Мая, каза и скри малката си главичка зад крака ѝ.
Нищо не разбирам. Моля ви, повярвайте ми.
Да, госпожо, нека напишем сега тая декларация.
И тя пак започна историята отначало. Как стояла до печката, как приготвяла сос за пастата и бисквити на плота в съседство, как от време на време поглеждала към терасата, защото прозорецът на кухнята гледа натам, как видяла момчето първо да пуши приклекнало, после да лежи и да се тресе от спазми, как позвънила на Бърза помощ… Да, Мая, също го беше видяла.
Мами, помниш ли, че по-рано на терасата имаше един господин?
Не.
Е, как, мами, нали ти казах, че му е лошо и че мама ще извика линейка? И ти също говори с госпожата? И че ти искаше да го видиш и аз те вдигнах, за да го видиш?
Не знам.
Хайде, госпожо, оставете детето на мира, може би сте уморена. А и в тази жега… Искате ли да ви измерим кръвното налягане? Напоследък постоянно се случва млади хора да вдигат кръвно.
Не, не искам да ми мерите кръвното, много съм добре.
Хайде, госпожо, подпишете тук.
Подписа.
Благодарим, госпожо, чао, красавице.
Тя изчака мъжете да се отправят към асансьора и затвори вратата.
Защо каза, че не знаеш?
Защото… така ишках. Тототака!
Добре, ех и ти коте. Хайде да направим бисквитите.
Тя отново отвори фурната, откъсна парче хартия за печене, сложи го в тавата, разточи лист тесто и помогна на момиченцето да изреже човечетата. Дали наистина ѝ се беше сторило, да не би да си е загубила ума? После чу отново звънеца на вратата. Този път не се втурна натам. За малко да не отвори въобще. Погледна през шпионката и не видя нищо, отключи и остави вратата само леко открехната, в случай че някой луд ги нападне. В къщата проникна тежка миризма на цигари без филтър. Най-накрая видя длъгнестото тяло, лъскавия черен анцунг, раздърпаната черна тениска.
Здрасти. Чух, че ти извика линейката. Андрея се казвам, живея там, в гарсониерата. Длъгнесто тяло, бърборене. Поглежда я в очите и пак изстрелва. Мерси. Взех ти един пакет кафе. Харесва ли ти Якобс? Но следващия път не си пъхай носа, ясно ли е? Аз съм епилептичка, израснала съм в дом за деца, никой не се грижи за мен, само тоя старец, с когото живея, виждала си го наоколо.
Затвори вратата, сложи пакета с кафе на масата, но размисли и отвори чекмеджето с торбички, пълни с разни продукти – брашно, леща, царевично брашно, киноа – и го натъпка там. Взе тавата с бисквитите и я сложи във фурната. Горещината в кухнята вече беше замайваща.
Хайде, бягай да си играеш във всекидневната, тук е прекалено горещо, каза тя на малката, после отвори широко прозореца, там си висяха същите кърпи и калъфки, развявани от вятъра.
Можете да поръчате книгата от сайта на издателството или от Ozone.bg.
[1] Бобица и калинката е анимационна поредица по едноименната детска книжка на Ерка Бартош, разказваща за приключенията на охлювче и калинка. Б. пр.
