Вече над три десетилетия Юрий Андрухович стоварва върху главите на украинската четяща публика саркастичната си, апокалиптина и карнавална проза и сюрреалистичните си, стряскащи стихове. Роденият през 1960 г. в Ивано-Франкивск, Украйна, музикант и писател е един от малцината хора на словото днес, които изнасят рецитали пред пръскащи се по шевовете зали. Бунтар, превърнал се в законодател, канонизиран богоборец, Андрухович започва кариерата си през 1985 г., когато заедно с още двама млади поети създават популярната литературна група „Бу-Ба-Бу“ /Бурлеска-Балаган-Буфонада/. Тримата автори се стремят към обновление на украинската култура чрез връщане към традиционното ѝ карнавално начало, което се оказва особено адекватно в условията на рушащата се Съветска империя, защото, както казва поетът, нищо в този свят не е така излишно, безсмислено и нелепо като добрата поезия, но и нищо в този свят не е толкова необходимо, значимо и категорично като нея.
Прочетете откъс от книгата „Писма до Украйна“ при нас.
СТАРИЯТ ЗАВОД
страшилище от избелели тухли
чугунна бабо сън мъртвешки и мир вам
времето угасна но напук на мъртвите
в котлите още думка бездна страшна
ние не простихме дара на природата
ние съединихме ръце и машини
невежеството взимахме на работа
да теглим жилите от жива глина
забихме в земния пъп черни дула
застреляхме със сажди херувимите
тук приказчица от метал умря
компресор смачка гномовете в мината
в недрата на мита посяхме динамита
и черни сме от умората и антрацита
ръжда ни яде море от смрад ни трови
и живак и мрат угаснали мотори
тлеят конструкции немеят колела
към пропаст зеят пещи и цистерни
и на утайниците сивите огледала
но щом в стъклата блесне сетна вечер
в мига щом заскриптят подемниците
всички световни пролетарски трупове
ще изпълзят на купчини от люковете
с червени жаби ще задръстят водоемите
/Из „Небе и площади“/
*****
ЕЛЕГИЯ ЗА ШЕЙСЕТТЕ
На топка, на бъз и на касис миришеше лятото,
в привечерните храсти се целуваха влюбени
и щом вечерта зад реката приклякаше,
на дъжд замирисваха тротоари и улици.
Летеше топка в небето над липи и антени,
тялото ѝ беше кожено и космическо.
От шумнàти беседки с тийнейджърско хлипане
чудото Робертино по света се разтичаше.
В миг нощта се сгъстяваше и в мрака потъваше
топката, засияваха лампи в градини и дворове,
тайнствени дълбини дървото разкриваше,
заиграваха сенки по пердета затворени.
Топката вече не падаше:
изчезна в дистанцията.
Квакаха жаби във фонтани забравени,
във влажния парк вечер имаше танци,
виеше саксофон и се ходеше с ножове.
Горе оставаше топката, диплеха се летата
като морета от пясък, като солени пустини,
и до утрото, като в сън, за нас се въртяха
и скърцаха въртележки страшни и призрачни.
/Из „Средоградие“/
*****
ЕЛЕГИЯ ЗА СЪСЕДСКИТЕ ЛИЦА
Вечно гледаше през прозореца пани Гошòвска,
прилична на круша като Луи-Филип,
как вали дъжд и влажно тъмнее стената –
пани Гошовска излизаше от видеоклип.
Мъжът ѝ, с бели мустаци, с летен мундир
(по полско време е бил кондуктор в жепето)
стърчи над оградата, с очи остарели следи
в дъжда как полички и рокли изчезват,
и години минаваха, идваха есени, киша и ето
от капчуците зиме искряха висулки смукални,
Исая погребваха, преживял туберкулоза и гето
и сълза не отрони дъщеря му Сусанна,
твърде цветен, тържествен венец
домъкна отнякъде фамилия Швец
и стареца го погребаха извън града
(а пани Гошовска от прозореца всичко видя).
После пак беше лято и прах, пръскаха се стъкла
от сивите топки, които летяха в градините
и излизаше лелка, нервна като пламъка на свещта,
и кореше децата, че пак са потрошили гергините,
защото цветята, както последната риза за умирачка,
бяха смисъл на живота ѝ в степен екстремна –
леля Дуся, вдовица, ветеранка и врачка,
която казваше не хризантема, а резанитрема.
Върнете се всички при мене – и прости, и учени,
оживявате пак, щом едва ви докосна с ръка:
Черната Манка с кюмюра откраднат в бездънните джобове,
Доктор Дутка, който знаеше деветнайсет езика,
бояджии, печкари, гробари, съмнителни медсестри,
квартиранти на вечни веранди и тесни мази,
анонимни, служебно записани в прашни регистри –
оживявате, вечно готови за раздор и сплетни.
Кукли восъчни, крехки пластилинени фигурки–
обитатели на тайни градини и гарови кръчми,
на века по средата, в единствена сгодна минутка
на дървото под покрива плътно се скупчихте.
А дървото какво е?
Орех разклонен и висок.
Есента се отръскваше целият от корена до върха,
и ни обсипваше с изобилие като орехов рог
(а пани Гошовска от прозореца гледаше това).
Събирахме орехи в кофи,
в гърнета,
в торби,
живата горчилка в дланите втривахме.
… заминавахте, меняхте адреси, умирахте.
С бурен животът засяваше вашите следи.
(Така попукани устни с треска в нощта са засени).
Топки, разрязани с нож, са тия градове изживени.
/Из „Средоградие“/
