„Храмът“ от Росица Милкова е втората книга от поредицата „Чудни пътешествия с Екрие“. В нея ще откриете фантастични авторски колажи, фотографии, стихове и разкази за Турция, Израел, Танзания, Мароко, Индия, Шри Ланка и Бали. Седем глави, всяка е разделена с цветен колаж, фотографии и разказ за традиция, обичай или легенда, характерни за мястото, което е посетила Росица и което носи нови усещания и предизвикателства в душата ѝ на творец. Следват любимите ѝ стихове, изписани по време на вълнуващи пътувания.
Благодарна съм,
че винаги забравям,
на мястото запалвам светлина,
в кутия си поставям спомени,
които да ме карат да летя.
Благодарна съм,
че се повтарям,
прегръщайки отново
пак света.
Пропуснатите елементи,
ме вдъхновяват да се изявя.
Благодарна съм,
че в кръговрата
не се отказвам да вървя,
страстта ме следва безотказно
по стъпките ми до върха.
ТУРЦИЯ
– Добре дошли, заповядайте – усмихнато ни подканяше продавачът на чай. – Ще ви сервирам чая веднага.
– Какъв чай предлагате – попитах аз.
– Как какъв – турски, разбира се, най-добрият – и бързо нареди на служителите да приготвят маса и да ни сервират чай.
– Как правите чая в Коня – стана ми интересно.
– От черен чай, ама с чалъм, от два чайника един върху друг. В горния се слагат сухи чаени листа, с малко вода за запарка, а в долния вряла вода за разреждане на запарката – гордо ни разкри тайната си професионалистът, – ще запазите вкуса му завинаги като нещо необикновено, защото е направен с любов.
– Дай боже! – засмяхме се всички.
– Говорите добре български за турчин.
– Живял съм в България в младостта си, в Хасково, но нямам вече близки там. Вие от кой град сте?
– От София, дойдохме да се преклоним на гроба на Руми.
Мевляна, чели ли сте стиховете му? Или сте дошли за ритуала „сема“?
– Не сме негови последователи, но уважаваме учението му.
– Ще ни разкажете ли повече за него.
– Във вашата страна също имате такъв поет – Орфей – със същите разбирания за живота и хората, само дето е свирел на лира, за да омайва животните, а Мевляна е танцувал „сема“, за да освободи духа си от телесното и да се устреми към божественото.
– Има нещо тракийско в него.
По-скоро у неговия приятел Шемс от Тебриз, странстващ дервиш (този, който ходи от врата на врата), който променя философията на учителя изцяло, издърпвайки я от летаргията и илюзията на материалния свят. Дервишите водят аскетичен, изключително беден начин на живот. Те се славят със своята мъдрост, медицина, поезия, просветление и остроумие. Олицетворяват врата към Бога, чрез музиката и танца се осъзнава идентичността с Бога, който живее у всеки от нас.
– И неговият гроб ли е тук наблизо?
– Има нещо като храм, но без останки.
– Вие танцувате ли „сема“?
Не, трудно е да изчистиш ума си и да запазиш концентрация при въртене около собствената си ос. Дясната ръка се вдига нагоре, чрез нея се приема божествената енергия, а лявата сочи надолу, за да се даде приетото. Затова и когато гледаш отстрани, също се зареждаш. Трябва да го видите, неописуемо усещане за единението с Бога. Ритуалът е послание за мир към света.
Пиейки чая си, продавачът не спираше да ниже истории за Руми и Шамс, за софистите, за танците и движенията на ръцете, за Анадола и наследството от перси, сирийци, римляни.
Ще ви разкажа една история за бедния Юнус, който отишъл да моли за жито Хаджи Бекташ. Занесъл му торба с глог. Хаджи Бекташ го попитал три пъти какво иска – пшеница или светлина, сто пъти повече от глога. Юнус предпочел зърното, защото селото имало нужда от храна – светлината и мъдростта не се ядат.
На изпроводяк Хаджи Бекташ му казал:
– Зрънцето, което посяваш в земята, посей го и вътре в сърцето си. Грижи се за него! Така ще разбереш, че любовта е при теб. Само влюбеният може да разбере друг влюбен.
По пътя Юнус размислил и се върнал да поправи грешката си.
Хаджи Бекташ му казал:
– В този свят, синко, за всяко нещо си има причина. Ти дойде тук, за да намериш това, което търсиш. Ние ти дадохме това, което трябва да търсиш. Светлината на лицето е скрита в светлината на сърцето. Ключът за твоята врата вече не е при нас. Иди при Таптук Емре. Първо ще се посветиш на учителя си, това е първата крачка към любовта. Хвърли егото си на земята и го стъпчи с краката си, едва тогава ще станеш Себе си. Ще намериш себе си.
Отишъл Юнус при Таптук Емре да иска Мъдрост и Милост, поискал да се посвети на дервишкия път.
Таптук Емре му казал:
– Първата дума на дервишкия път е „предаване“ – безусловно и безвъпросно, тогава реката в теб ще намери пътя, а светлината ти ще освети първо теб. Когато ни видиш с окото на сърцето, тогава ще ни разбереш. Целият ще станеш сърце. С твоята истинност, смирение и човечност ще учиш хората какво е Любов, какво е братството.
Назначили го да събира дърва и да поддържа огнището. Потъпквайки егото си, той отваря сърцето си за Любовта и търсейки я, открива съмишленици и става вдъхновител с поезията си. Дълго време обикаля различни дергяси, търсейки отговора на какво е Любовта, последният учител го изпраща обратно при Таптук Емре, чиято дъщеря чака завръщането му. Но точно преди да пристигне, Касъм – друг ученик, убива от ревност момичето. В скръбта си Юнус разбира, че по пътя е забравил себе си. Понякога в името на любовта си човек жертва самия себе си. Тогава разбира, че е потопен в Любовта, която търси. Оттогава е наречен Гласът на любовта, увековечена в поезията му.
ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Ако ме попитате къде се чувствах най-добре, ще отговоря така:
Измих се в езеро с лилии,
в храма златен постоях,
видях лица,
които шепнеха молитви
за здраве и за благодат.
Трептяха хиляди гирлянди
и цветовете ме обгърнаха с воал.
Усмихвах се,
от музиката се възрадвах,
щастлива бях
след този ритуал.
Златният храм на сикхите се намира в провинция Пенджаб, град Амристар. Внушителната светиня е разположена върху изкуствен остров в езерото „Божествен нектар“. Бял мраморен път води към храма, който има четири входа, символизиращ четирите хиндуистки касти, еднакво приети и почитани от сикхите. Главите са покрити с шал или шапка, краката са боси, измити на чешмите пред храма, и се прави поклон до земята, вярва се, че водата в езерото е лековита. Книгата, която се съхранява в сградата, е свещена и се чете през деня. Страниците са инкрустирани върху позлатени медни плочи на куполите. Мъжете сикхи са разпознаваеми по тюрбана, с който скриват неподстриганата си коса, сребърна гривна, гребен, специален панталон до коленете кача и ходят въоръжени с кама. Жената в сикхското общество се почита изключително много и има еднакви права с мъжа. Смята се, че душата ѝ е същата като неговата, и когато двама души се женят, те сливат духа си.
В храма има постоянно отворена кухня за всички като знак за равенство и братство – всички споделят една и съща храна. Чаят, който пият, е индийската масала – черен чай, мляко, карамфил и кардамон. Според Аюрведа, индийската холистична медицина, чаят е медитация, а подправките в него допринасят за психическото и физическото ни здраве.
