„Вярност“ от Марко Мисироли (изд. „Прозорец“, преводач: Райна Максимова) разкрива сложните механизми на изневярата, която за героите е единственият начин да останат верни на самите себе си.
Карло и Маргерита са влюбени, щастливо женени и в средата на трийсетте. Познават се добре. Приличат си дори в своето тихо безпокойство. Страстите им обаче прехвърлят пределите на тяхната спалня. В осъществяването на най-смелите си фантазии те ще се сблъскат с въпроса „Ако сме верни на себе си, неверни ли сме на другите? „.
Прочетете откъс от романа при нас.
Той стана и отиде до френския прозорец, килимът беше все така на парапета, в близост до хранилката за птици. Над Виа деле Леге се беше спуснала мъгла.
– Е, защо дойде?
– Превърнал съм се в идиот.
– Всички мъже се превръщат в определен момент. – Анна седна на табуретката и се съсредоточи върху десерта си. – Много ми се иска да се бях родила мъж и аз.
Той я погледна.
Тя дъвчеше малки хапки, гладейки гънките на роклята си с ръка.
– Маргерита никога не е вярвала в Дядо Коледа, дори когато беше малка, знаеше ли? Веднъж отиде при баща си, трябва да е била на пет или шест годинки, попита го дали може да получи подаръка си преди Бъдни вечер.
– Тя разбра всичко.
– Разбрала е, че трябва да минеш по този път.
– Грешка е.
– Думата „грешка“ има много скрити значения.
Прииска ѝ се да пусне музика. Отиде до рафта и избра една плоча на случаен принцип, извади я от обложката, включи устройството и след три неуспешни опита да нагласи иглата остави на Карло да го направи.
– Модуньо – съобщи.
В четвъртъците пускаха плочи от време на време и макар днес да не беше четвъртък и да бяха говорили за терзания, трябваше да разпуснат. Модуньо или Арета Франклин, или „И Камалеонти“, плочите се въртяха, а те блуждаеха, понякога зет ѝ ровеше в библиотеката или сядаше да работи на кръглата маса, тя четеше или готвеше нещо в кухнята, или пък гладеше. Често притваряше клепачи, кацнала на табуретката, и се преструваше, че силуетът на дивана не беше Карло, а съпруг. Какъв беше? По-нисичък? Или по-висок? Заможен човек или художник? Може би французин или от Пиаченца – в Пиаченца ядат конско месо и са силни и мили. Представяше си, че е мъж, с когото току-що се е запознала… би ѝ харесало да бъде жена по халат с непознат във всекидневната. Страхуваше се да фантазира, винаги къташе Франко в сърцето си. Стъмването усилваше липсата. Празното легло, да стои на дивана и да усеща вдлъбнатината в седалката, където той беше седял. Оттатък стената бяха семейство Солдати, майка, баща и двама тийнейджъри, които растяха, и се караха, и се обичаха. Тя ги слушаше, опряна на стената на банята. По-големият син, Фабио, тъкмо беше взел книжка и цялото семейство бе вдигнало наздравица с топло просеко – бащата беше забравил да го сложи в хладилника. Веднъж си вземаше вана, когато дочу риданията на жената, плачеше за нещо голямо, звучеше отчаяна: Анна бе станала от ваната със смут в гърдите, защото и на нея ѝ се беше случвало да рони такива сълзи. На кого не беше се случвало? Браковете могат да бъдат отвратителни.
Погледна крадешком към зет си, пишеше на телефона, докато Модуньо пееше Come stai. Карло беше момче, което не умееше да води. За седемдесет години се беше научила да ги разпознава, уверените мъжете, които можеха, и неуверените, които не можеха. Той беше от вторите, ставаше червен, ако се развълнуваше, и не беше много смел в поведението си. Това я притесняваше, че ще забърка в нещо лошо нейната Маргерита и себе си. Болеше я да го гледа пред баща му, свити уши и слаб глас, като на онази Коледа, на която Доменико Пентекосте го беше унижил на масата по време на десерта, разпитвайки за проектите му, какво щеше да направи, за да свърже двата края? „В какъв смисъл да свържа двата края?“, беше попитал Карло. Тогава Пентекосте-старши се бе обърнал към нея и я бе попитал: „Според теб, Анна, какво трябва да направи твоят зет, за да постигне нещо?“. Тя беше отговорила: „Това, което вече прави“. „И какво е то?“ „Да бъде надежден човек.“ Беше си прехапала езика: надежден беше същото като скучен. С прилагателните никога не я е бивало.
– Какво ще кажеш да си вземеш една от моите книги? – каза му, щом го видя да се откъсва от телефона.
– Нямам желание за четене.
Тя отиде до библиотеката и взе увития „Текс“ от третия рафт.
– Това ще ти разтовари ума.
– Франко ще се ядоса.
– Франко е под земята. А каубоите винаги дават добри съвети.
Отправиха се към вратата. Тя обожаваше зет си и заради това: тръгваше си, преди да се е превърнал в украшение. Видя го да слиза по стълбите с комикса под ръка, тя и съпругът ѝ бяха открили този брой на една сергия в Бергамо – битпазарите бяха една от дестинациите им по време на разходка и Франко беше останал поразен, когато го беше видял. След като известно време само го беше прехвърлял между пръстите си, той бе попитал търговеца за цената, беше се допитал до нея за поисканите шейсет хиляди лири, когато броят струваше поне сто и трийсет хиляди. Не беше свикнала да го вижда вдетинен, с оживени очи, стиснал комикса с две ръце.
Взе завивката от дивана и я сгъна, нареди табуретките, почисти трохите и остатъците от обяда, спря грамофона, Модуньо пееше Mussetto,и отвори скрина в хола, където държеше шивашките си принадлежности. Разви ги и видя иглите, макарите и запасите от луксозни нишки, сатенения син вермилион, трите чифта ножици за конци, мострите на тъкани – нейните хирургически инструменти. Макар вече да работеше рядко и кокалчетата на ръцете да я боляха все по-често, усещаше, че майсторството и бързината на изпълнението са се съхранили: да шие еленова кожа и жарсе, никога да не прегъва коприната на две, да прави инкрустации на джинси, органзата и брокатът да затрудняват малките ѝ пръсти – беше приспособила всичко към суетата на своите дами. Клиентките ѝ посещаваха Виа деле Леге дори и само да поговорят с нея, молеха я за съвети за пазаруване на Виа Монте Наполеоне, разказваха ѝ за децата, престъпленията и наказанията. Те наистина бяха нейните романи.
Извади иглата с голямото ухо, избра синята макара, скъса конеца със зъби – никога не го правеше пред друг, – запали лампата над печката. Затвори единия клепач и вдяна конеца от първия опит, винаги повдигаше единия край на устната си, докато го правеше. Отиде до гардероба в спалнята, взе сатена и релефната дантела, седна на ръба на леглото, загледа се в краищата, които щеше да обточи с шевове, и премести поглед върху снимката на нощното шкафче. Ши, без да наведе глава, пръстите впити в тъканите, докато наблюдаваше лицата на младия си брак: Франко, опулен пред фотографския апарат, тя, хванала го под ръка, весело усмихната. Обърна плата откъм лицевата страна, без да губи от поглед тия две двайсетгодишни хлапета на езерото Комо, които се обичаха. Наведе глава и се загледа в шева: двата плата бяха вече едно цяло и тя все още бе шивачка със златни ръце. Стана бавно, пое си дъх и отиде в дъното на коридора, спря се пред писалището, което използваха за съхранение на джунджурии. Имаше три малки чекмеджета; тя отвори последното и се зарови в него, докато намери ключовете с потъмнялата халка.
Отвори входната врата, слезе на приземния етаж и продължи към мазетата. Тяхното беше предпоследното вдясно, в полумрака ѝ бяха нужни два опита, за да мушне ключа в ключалката. Вонята на влага я удари в носа, тя сложи длан пред лицето си и отиде до бушона под рафтовете с бурканите. Включи осветлението и се огледа – една малка стаичка, в която никой не беше влизал от година и половина. Едва виждаше полиците в дъното, но си спомни, че на тях са сложени подредените по цвят гарафи с копчета и папките с упътванията за старите електроуреди. Тя продължи навътре, увереността ѝ растеше с всяка крачка: ще вземе щайгата за плодове, ще развие чаршафа, ще я довлече в центъра на мазето, точно под лампата, ще се наведе и ще разгърне първия комикс от купчината, „Капитан Мики“, брой 217, попадайки на картичката от Бормио от 1976 година, скрита в заглавната страница. Как биха ти харесали колибите, които ухаят на бор. Твоя Клара.
Ето я, пред нея, тя я прочете отново и разбра, че може да продължи. Взе втората и третата, и всичките двайсет и една и отново се ядоса, защото той не бе помислил да се отърве от тях. Събра ги, стана на крака. Докато се връщаше назад и загасяше лампата, ги притискаше към гърдите си. Излезе от избата, изкачи стълбите и си влезе у дома. Сложи ги на писалището. Беше странно, тя се развълнува: това ли беше свободата?
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
