От разбирането му за финансовата политика и ефекта му върху американската икономика, през увеличаващото се по политически линии обществено разделение чак до пандемията от COVID-19, „Твърде много, никога достатъчно” от Мери Тръмп (изд. „Сиела“, преводач: Явор Недев) вади на показ самата сърцевина на президентството на Доналд Тръмп.
Единствената племенница на Доналд Тръмп Мери започва разказа си далеч във времето, още в най-ранните години на бъдещия президент. Прекарала по-голямата част от детството си във внушителния дом на семейство Тръмп в Куинс, Мери пише история за дългогодишни травми, разрушителни отношения в семейството и трагичната комбинация от пренебрежение и малтретиране.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Една сутрин седях срещу Доналд от другата страна на бюрото му и преглеждах документите за пътуването ни до „Мар-а-Лаго“ (Доналд смяташе, че да видя лично имението в Палм Бийч щеше да помогне за книгата), когато телефонът звънна. Беше Филип Джонсън.
Докато говореха, на Доналд изглежда му хрумна нещо. Включи високоговорителя.
– Филип! – каза той. – Трябва да говориш с племенницата ми. Тя пише следващата ми книга. Може да ѝ разкажеш за „Тадж“.
Представих се и Филип предложи да го навестя у тях в Кънектикът следващата седмица, за да обсъдим книгата.
След като затвори, Доналд се обърна към мен.
– Идеално. Филип е чудесен. Наех го да направи дизайна на порталната аркада на „Тадж Махал“. Страшна работа. Никога не съм виждал подобно нещо.
Обсъдихме логистиката за пътуването до Флорида, напуснах офиса и се запътих към библиотеката. Нямах никаква представа кой е Филип Джонсън и никога не бях чувала за „портална аркада“.
На следващия ден, в лимузината на път за летището, казах на Доналд, че съм се уговорила с Джонсън да се срещнем в дома му. Бях разбрала в библиотеката, че е прочут архитект и живее в известната „Стъклена къща“, която бе конструирал сам. Също така бях открила, че онова, което Джонсън трябваше да съгради за „Тадж“ – което Доналд бе нарекъл „портална аркада“ – всъщност беше входна арка. Буквално навес за коли при главния вход. Разбирах защо Доналд искаше Джонсън да е част от проекта. Той не само беше известен, но и се движеше сред същите кръгове, до които Доналд се стремеше да достигне. Не разбирах обаче защо Джонсън се бе наел да конструира арката за „Тадж“. Струваше ми се като много малък проект, който не заслужаваше неговото време.
Десет минути след като се бяхме качили в колата Доналд вдигна броя на „Ню Йорк Пост“ и разбрах, че няма никакво намерение да ми предоставя информация за книгата. Бях започнала да подозирам, че ме беше наел без да се консултира с издателите си, защото не желаеше да му разпореждат какво да прави. Освен това щеше да му е много по-лесно да избягва въпросите на племенницата си, която работеше без договор и едвам ѝ плащаха, докато един професионален автор щеше да има интерес от успеха на книгата. Но на нас ни предстоеше да прекараме следващите два часа в капана на самолета и се надявах, че през това време ще мога да разговарям с него.
Влязохме в самолета, който ни чакаше на пистата, и Доналд разпери широко ръце.
– Е? Какво мислиш?
– Чудесно е, Доналд.
Знаех добре процедурата.
Щом достигнахме необходимата височина и ни беше позволено да си разкопчеем коланите, един от бодигардовете му подаде голяма купчина с писма и чаша с диетична кола. Гледах как Доналд отваряше писмо след писмо, преглеждаше го за няколко секунди и после го хвърляше заедно с плика на пода. Като се натрупаше купчина от писма, същият човек се появяваше, събираше ги и ги хвърляше в коша за боклук. Това се повтори няколко пъти. Преместих се на друга седалка, за да не се налага да гледам.
Персоналът ни очакваше, когато колата спря пред входа на „Мар-а-Лаго“. Доналд замина с иконома си, а аз се запознах с всички останали. Имението, с петдесет и осем стаи и тридесет и три бани със златни кранчета, и трапезария от сто и петдесет квадрата с дванадесетметров таван, бе точно толкова безвкусно и неуютно, колкото очаквах.
На вечерята присъствахме само аз, Доналд и Марла. С нея се бяхме виждали няколко пъти, но никога не бяхме имали възможността да се опознаем. Намирах я за приветлива и Доналд изглеждаше спокоен покрай нея. Беше само две години по-голяма от мен и изглеждаше толкова различна от Ивана, колкото изобщо бе възможно. Марла бе човек, стъпил на земята, говореше меко, а Ивана бе изтъкана от показност, арогантност и злоба.
Прекарах следващата сутрин в обикаляне на имота. Нямаше други гости и всичко бе празно и особено тихо. Разговарях с иконома, за да разбера дали знае някакви интересни истории, запознах се и с някои от другите момчета, които работеха там, и преди обяда реших да поплувам в басейна. Макар „Мар-а-Лаго“ да изглеждаше като официално място, в имението се усещаше много по-спокойна атмосфера в сравнение с обичайните срещи на семейството, така че не се чувствах некомфортно да отида на обяд отвън на верандата по бански и шорти.
Доналд, облечен в голф екип, вдигна поглед към мен и ме изгледа все едно ме виждаше за пръв път.
– Леле, мале, Мери. Какъв балкон само си отпрала.
– Доналд! – възкликна Марла престорено и го перна по ръката.
Бях на двадесет и девет и не се смущавах лесно, но усетих, че лицето ми се зачервява, и изведнъж се почувствах неловко. Обгърнах раменете си с хавлията си. Осъзнах, че никой в семейството ми, освен родителите ми и брат ми, не ме бяха виждали по бански. За нещастие на книгата, това може би беше единственото интересно нещо, което се случи по време на престоя ми в Палм Бийч.
Обратно в Ню Йорк на Доналд най-накрая му втръсна от постоянните ми молби за интервю и ми подаде списък с имена.
– Говори с тези хора.
В списъка бяха шефовете на казината му и съпругът на Мериан Джон. Макар това да беше полезно, той явно не разбираше, че да се напише книгата без негово участие бе на практика невъзможно.
Срещнах се с всички шефове на казина. Очаквано, отговорите им бяха сдържани – осъзнах, че няма да ми разкажат нищо уличаващо за бизнеса на шефа си в зенита на хаоса и безредието. Пътуванията обаче не бяха изцяло безполезни. Никога не бях ходила там преди и поне разбрах що за място е.
Срещата ми с Джон Бари се оказа още по-неползотворна от посещенията ми в Атлантик Сити.
– Какво можеш да ми кажеш? – попитах го.
Той подбели очи.
Доналд най-накрая ми каза, че редакторът му искал да се срещне с мен. Организирахме си обяд и пристигнах в ресторанта с очакването, че щяхме да обсъдим следващите стъпки. Самият ресторант беше от скъпите места в Мидтаун и бяхме настанени на малка, тясна маса близо до кухнята.
Без много да се помайва, редакторът ми заяви, че „Рандъм Хаус“ искат от Доналд да наеме някой с повече опит.
– Работя върху това от известно време – казах. – И мисля, че имам напредък. Проблемът е, че не мога да накарам Доналд да седне да го интервюирам.
– Не можеш да очакваш да изсвириш концерт на Моцарт веднага щом седнеш зад пианото – каза той като че едва на предния ден бях научила азбуката.
– Доналд харесва това, което съм написала досега – отговорих.
Редакторът ме изгледа сякаш тъкмо бях доказала твърдението му.
– Доналд не е чел и ред от това, което си написала – каза той.
Минах през офиса на следващия ден, за да освободя бюрото си и да предам на наследника си всичко, което би могло да му е от полза. Не бях разочарована. Дори не ме притесняваше, че Доналд бе накарал друг да ме уволни. Книгата бе ударила на греда. Освен това, след всичкото прекарано време в офиса, все още не знаех с какво точно се занимава Доналд.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q1 при завършване на поръчката си.
