В третата част на нейната последна семейна сага кралицата на историческия роман Филипа Грегъри смесва дворцови интриги, дързост, героизъм и съдбоносни тайни на фона на една разтърсена от гражданска война Англия от края на 17 век. След бестселърите „Мочурища“ и „Тъмни приливи“, в „Утринните земи“ (изд. „Еднорог“, преводач: Боряна Джанабетска) отново се срещаме с непреклонната Алинор и нейното все по-голямо семейство, което се опитва да намери своето място в един постоянно променящ се свят. Той им предоставя много възможности, но ги изправя и пред още повече опасности.
Прочетете откъс от романа при нас.
Ливия Ейвъри слизаше по внушителното стълбище на Нортсайд Манър в ушит по поръчка черен кадифен костюм за езда, облечената ѝ в ръкавица ръка бе опряна леко на парапета, токовете на ботушите ѝ за езда потракваха по полираното дърво. Съпругът ѝ, сър Джеймс, който тъкмо прекосяваше настлания с каменни плочи под на преддверието, вдигна поглед и забеляза писмото в ръката ѝ и руменината по бузите ѝ.
– Значи желанието ти най-сетне се сбъдна – каза той с равен тон. – Чака изключително търпеливо. Минаха пет години, откакто се запозна с херцогинята, а сега тя е кралица. Мислех, че си се отказала.
Ливия си пое леко дъх.
– Никога не се отказвам – отвърна тя и му показа кралския печат.
– Кралска покана ли е това?
– Не можем да говорим тук! – заяви тя и го въведе в библиотеката. Големи пънове тлееха в камината: Ливия разкопча седефените копчета на тъмния си жакет за езда и дръпна водопада от фина дантела на шията си. Той съзерцаваше красотата ѝ единствено с отегчение. Ливия приличаше на класическите статуи, които бе разпръснала из къщата и градините му – прекрасна за гледане, но без значение за него.
Тя седна в големия стол пред огъня, като се наклони леко напред, с лице, сияещо в светлината на огъня, сякаш позираше за портрет. Косата ѝ още беше лъскаво черна, кожата с цвят на сметана – гладка на бузите, с няколко леки бръчки около очите с тъмни ресници. Изчака го да заеме мястото си срещу нея, преди да заговори.
– Целият съм слух – каза той иронично.
– Призована съм в двора – прошепна тя. – Джеймс, херцогът на Йорк, ще бъде коронясан за крал, съпругата му е кралица. Няма подкрепа за копелето на покойния крал. Джеймс Втори ще стане безспорен наследник, а най-скъпата ми приятелка Мария ди Модена ще бъде кралица – говореше така възторжено, сякаш лично беше убедила народа на Англия, че трябва да бъде коронован непопулярният, изповядващ католицизма брат на краля вместо обожаваният незаконен син-протестант. – Тя пише, че има нужда от мен, не се чувства добре. Аз, разбира се, ще се подчиня.
Той все така не казваше нищо.
– Ти можеш да дойдеш с мен? Ще бъда придворна дама, бихме могли да отворим Ейвъри Хаус? Мога да ти издействам място в двора. Това би могло да е ново начало за нас.
Той се прокашля:
– Не съм сигурен, че искам ново начало. Съмнявам се, че бих пожелал каквото и да било, което ти можеш да ми дадеш.
В тъмните ѝ очи проблесна раздразнение:
– Не можеш да очакваш да откажа на кралска покана: това е на практика заповед.
Той извърна лице при проявата на нейната гневливост.
– Наистина ли? Предполагам, че твърде лесно би могла да откажеш. Но съм напълно сигурен, че си я ухажвала – писала си всяка седмица, изпращала си малки подаръци, всички твои обаятелни уловки – предполагам, че си я умолявала да те покани. И сега тя го прави.
– Би трябвало да ми бъдеш признателен…
– Можеш да отидеш – той не проявяваше интерес към онова, което би могла да каже тя. – Ще те изпратя с каретата. Предполагам, че ще живееш в двореца Сейнт Джеймс, докато преустроят Уайтхол. И вероятно ще се върнеш тук, когато отидат в Уиндзор през лятото?
– Съгласен ли си? – запита настоятелно тя.
Той сви рамене.
– Можеш да правиш каквото желаеш. Както винаги. Наясно си, че дворът е прочут с… – той млъкна рязко, като търсеше подходящата дума. – Със своята разточителност – каза после. – С поквара – добави. – С разпуснатост. Но ти няма да имаш нищо против това.
Тя повдигна вежди, сякаш в израз на презрение, но лицето ѝ беше бледо.
– Едва ли смяташ, че аз…
– Не, смятам, че си много над проявите на слабост. Сигурен съм, че ще заключваш вратата на спалнята си в Лондон, също както правиш тук. Навярно там ще имаш основание.
– Разбира се, репутацията ми ще бъде неопетнена.
– И е добре да бъдеш дискретна в религиозните си прояви.
Тя отметна глава и каза:
– Нейна светлост – би трябвало да кажа Нейно Величество – и аз се гордеем с общата си вяра. Тя ще отвори кралския параклис в двореца Сейнт Джеймс. Възлага на бенедиктинския орден…
– Лондон няма да търпи католиците да изповядват религията си открито – каза ѝ той. – Може да посещаваш личния параклис на кралицата в двореца, но те съветвам да не се показваш в параклисите извън стените на двореца. Със сигурност ще има неприятности, навярно дори по-лоши от тези, които вече имахме. Добре е техни величества да са така дискретни, както покойният крал Чарлс.
– Не всички сме пребоядисани! – отвърна гневно тя.
– Отрекох се от католическата си вяра, за да живея като английски благородник – каза той спокойно. – Англиканската църква е опора на моята вяра, не слабо място.
Тя си каза, че целият му живот беше провал: беше сменил вярата си, беше предал първата си любов; самата Ливия го беше направила на глупак и го беше впримчила в брак заради името и богатството му.
– Аз съм католичка – заяви тя гордо. – Сега повече от всякога. Цяла Англия ще се върне към истинската вяра и ти ще си този, който ще е на погрешната страна.
Той се усмихна.
– Наистина се възхищавам, като наблюдавам как благочестието ти се усилва с модата. Но е далеч по-добре да бъдеш дискретна.
Тя погледна към огъня, към тежкия дървен резбован фамилен герб над полицата на камината, а после към съпруга си. Тъмният ѝ поглед омекна и тя каза с лека усмивка:
– Джеймс, искам да говоря с теб за сина си.
Той се отпусна малко по-дълбоко в стола си, сякаш искаше да подчертае упорството си.
– Отново те моля да го осиновиш и да го направиш свой наследник.
– А аз отново ти казвам, че това няма да стане.
– Сега, когато ми е наредено да отида в двора… – започна тя.
– Това не го прави повече мой син, отколкото беше преди. И се съмнявам, че ти е наредено.
– Той получи образованието си в най-добрите училища в Лондон, ще живее в една от сградите на четирите адвокатски сдружения, които издават разрешения за адвокатска практика, възпитаван е като английски джентълмен от семейството, което ти избра да се грижи за него. Не може да имаш нещо против него.
– Нямам нищо против него – съгласи се той. – Сигурен съм, че го отглеждат добре. Ти го остави при хора с високи морални устои и открити сърца. Може да те посещава в Лондон, ако желаеш, но ти не можеш да ходиш в склада и да се виждаш с тях – семейството, което го прие. Не можеш да ги смущаваш или разстройваш. Така се разбрахме.
Тя стисна устни, за да сдържи гневния си отговор.
– Нямам желание да ги виждам. Защо бих слязла надолу по реката до някакъв мръсен кей? Не желая да говоря за тях, никога дори не мисля за тях! Става дума за Матео! Говорим за моя син, Матео… – тя допря ръка до сърцето си.
Без да се трогне, той гледаше как тъмните ѝ очи заблестяват от сълзи.
– Заклех се, че ако не го направиш свой син и наследник, няма да зачена друг – напомни му тя. – Вратата ми ще остане заключена, докато остаряваме бездетни. Никога няма да лиша момчето си от наследство. Никога няма да имаш законен син, ако първо не дадеш името си на моя син. Ще умреш без законен син и наследник!
Джеймс почти не помръдна в стола си, макар че тя повиши тон.
– Нали знаеш, че по закон имам права над тялото ти? – поиска да се увери той. – Но в случая нямам желание да утвърждавам правата си. Никога не е имало нужда да заключваш вратата на спалнята си. Не искам да влизам.
– Щом искаш да живееш като отшелник! – отвърна разпалено тя.
– По-добре отшелник, отколкото глупак – отговори спокойно той.
