„През студената земя“ (изд. „Парадокс“, преводач: Ани Бурова) е един от най-смелите и поразяващи романи на съвременната чешка литература. Създаден от уникалното въображение на Яхим Топол – поет и прозаик, журналист, музикант и носител на редица престижни литератунри награди – този текст ни пренася в граничен свят, където миналото не е мъртво, а буквално извира от земята.
Главният герой – бивш служител в музея на Холокоста в Терезин, по времето на Втората световна война транзитен лагер за евреи и други, които от тук са депортирани към лагерите на смъртта – попада Хачин, село в Беларуската гора и мястото на нацистко клане, при което почти цялото население е избито. Тук странна група „пазители на паметта“ разравя масови гробове и предлага на западните туристи да „вкусят“ от ужаса. Между археология и спектакъл, почит и оскверняване, Топол изгражда тревожна алегория за паметта, идентичността и травмите на Източна Европа.
Прочетете откъс от романа при нас.
********
Бягам на летището в Прага. Е, бягам – по-скоро вървя през канавката, леко обгърнат от облака на безсъзнанието, понеже пия.
В последно време със студентите от терезинския Комениум пиехме доста.
И така, сега вървя покрай шосето, често се влача през канавката, защото не искам да ме видят полицаите от патрулната кола.
Не искам да ме хванат, не искам да ме питат за пожара в Терезин.
От време на време се блъскам в рова, заклещвам се с гръб в калта, и оставам така.
Така, лека-полека, вървя към летището в Прага.
В бутилката е останало още нещичко от виното на Сара. Месото, което ми бяха дали, го изядох.
Не исках да го ям, дълго време не исках, обаче после го подхванах, нуждаех се от сили.
Луната е почти кръгла.
Укрепленията от червени тухли на Терезин отдавна са зад гърба ми. Стените на родния град.
Град, който, както казваше баща ми, бил основан от императрица Мария Терезия, от нейно време нататък през него са преминали стотици хиляди войници от много армии, императрица Мария Терезия харесвала военните паради, казваше баща ми, майор от военната музика, който обичаше терезинските паради с духов оркестър.
Сега вървя, отдавна обърнат гърбом към града, всички онези огромни терезианско-йозефински сгради са зад мен, също както и складовете за милиони патрони, конюшните за стотици коне, казармите за десетки хиляди мъже, тръгвам си оттам, както са си тръгнали всички защитници на този град, който бил построен за армията… Приливът от войници в града, изграден заради войниците, беше спрял.
А без армия градът се руши.
Моите кози, които пасяха тревата в крепостните валове, ти продадоха.
Повечето.
Татко не дочака това.
Аз принадлежа към онези, които искаха да спасят Терезин.
Майка ми казваше, че съм дошъл на този свят, когато с татко вече не ме очаквали, казваше често и че за нея най-хубаво щяло да е, ако съм можел да си остана толкова мъничък, че в случай на нужда да се събера в напръстник. Щял съм да се храня с грахови зърна, да се бия с котката за капчици мляко, да ходя препасан с парченце плат. Щял съм да бъда маминият Малечко Палечко.
От начало, то се знае, това ми беше приятно.
Но нямаше как, растях също като всички останали.
Вече не ми харесваше, когато татко отидеше на работа с диригентската палка в червен калъф, изрисуван с жълти чукчета и сърпове, и мама затулеше прозорците и вратите с възглавници и одеяла.
Преди съм пляскал с ръце, когато мама избутвала мебелите от стените.
Посред всичките шкафове и шкафчета, бюфети, преобърнати столове и кушетката тя правеше безопасно скривалище, хралупа за нас двамата.
Радвах се, когато с мама се притискахме един в друг и се прегръщахме в топлото грездо, докато татко не се върнеше и не ни измъкнеше от сигурното място.
Светът навън беше огромен и мама отказваше да прекрачи в него.
Започнах да ѝ бягам винаги, щом можех.
Доколкото си спомням, веднъж ѝ се отскубнах, отделих се от уханната ѝ прегръдка, отблъснах протегнатите ѝ ръце, пропълзях под кушетката, прекатерих се през креслото, хванах дръжката на вратата и се понесох навън.
Присъединих се към другите деца, търчахме насам-натам по укрепленията, падахме и ставахме из тревата като обезумели и продължавахме нататък.
А Лебо! Него го познавахме всички, в Терезин нямаше и как да е другояче.
А и това с майка ми.
Лебо единствен беше приятел с нея. Е, не, но ѝ носеше цветя.
И лелите се грижеха по малко за майка ми.
Тя дори не излизаше от къщи.
Но винаги можеше да разчита, че на Деня на жената или на годишнината от Освобождението от Съветската армия Лебо ще ѝ подари огромен букет от полски цветя, които е набрал под крепостните стени, далеч от дóсега на моите лакоми кози, или малко скришом ще ѝ даде букет, поръсен с червен прах, за Празника на майката – той по време на комунизма не се празнуваше. Чичо Лебо винаги подаряваше цветя на мама, а лелите се усмихваха.
Говореше се, че някога Лебо и мама даже си приказвали, но това аз не си го спомням.
Точно обратното, помня, че накрая мама въобще много-много не говореше.
Все искаше само да се свие, да заема колкото се може по-малко пространство, търсеше си място, колкото да си поема въздух, това ѝ стигаше.
Чичо Лебо го познаваха всички деца в Терезин.
