„Да оцениш живота за сто дни“ от Антон Крумов (изд. „Недланд“) отвежда читателите на мистично място, наречено „Стълбата“, където души на хора, отнели живота си, трябва да се изправят срещу собственото си минало и да намерят сили да продължат. Фантастичното и реалното се допълват взаимно, за да изградят едно неповторимо приятелство, което ще се окаже „спасителен пояс“ за единия от героите. Младият автор ни предлага не само история, но и покана към размисъл – за ценността на живота, за силата на надеждата и за онзи миг, в който човек открива своята причина да продължи напред.
Прочетете откъс от книгата при нас.
******
Първият случай
Когато асансьорът спря да се движи и вратата му се отвори, двамата костюмирани мъже се озоваха насред голяма тълпа в сърцето на Чикаго. Робърт въобще не разбра как се озова на това място и къде изчезна кабинката. Той започна да се оглежда объркан, опитвайки се да осъзнае случващото се. Как толкова бързо се премести от „Стълбата” до този мегаполис?
Филип го хвана за рамената и го раздруса, за да го накара да насочи вниманието си към него. Двамата стояха на тротоара, където хората ги заобикаляха, а някои дори ги гледаха странно. Колите минаваха покрай тях. След раздрусването Филип направи още три щраквания с пръсти пред лицето на Робърт.
– Слушай сега! Ще ти обясня още няколко важни неща. – Блондинът прибра ръцете си в джобовете на панталона. – Първо искам да погледнеш китката си.
Леко объркан от искането му Робърт реши да не задава допълнително въпроси, а го послуша и с почуда установи, че на китката му беше сложен часовник. Имаше обаче нещо по-странно. Часовникът вървеше назад. След секунда мургавият мъж осъзна, че това не е часовник, а таймер.
– Какво означава всичко това? – попита трескаво той.
– Ако ме питаш от къде се е взело това на китката ти не мога да ти отговоря, защото не знам… – каза Филип с плътен, монотонен глас. – Но всички ангели хранители получават такива, докато са на мисия. Може би ги получават в асансьора или след като стигнат Земята. Никой не е сигурен, защото всичко се случва прекалено бързо. Това, което реално е от значение е, защо получаваме такива таймери.
В този момент блондинът вдигна дясната си ръка, за да покаже своя.
– Те показват времето, което ни остава, докато настъпи трагедията. За това време трябва да сме намерили потенциалните жертви, да сме измислили план, с който да ги спасим и да го осъществим. Когато успеем да предотвратим злощастния край, ще спре да отброява и мисията ще е успешна.
Къдрокосият ангел хранител погледна повторно таймера си, за да види с какво време разполага. Оставаха му двадесет минути и девет секунди, които сякаш му звучаха твърде малко. Машинката имаше шестоъгълна форма, а циферблатът светеше в розово. Каишката беше бяла и с тези цветове напомняше на цветовете на „Стълбата”.
– Амм… двайсет минути ще ни стигнат ли да направим всичко това? – разтревожено попита Робърт.
– Даже може и да са ни много – уверено отговори Филип. – Не забравяй, близо сме до мястото на събитието, което означава, че няма да губим много време в търсене.
– Добре, но как ще разберем кого трябва да спасим? Доколкото си спомням, нямаше снимка на детето в досието.
– Не се притеснявай за това, Боб! – отвърна блондинът и махна с ръка.
– Ти сериозно ли ме нарече Боб? – отегчено и раздразнено каза той, но Филип продължи все едно не беше чул казаното от другаря му:
– Когато сме близо до целта, човекът ще започне да сияе.
– Сериозно ли?
– Да. Защо?
– Ами… няма ли да е по-лесно със снимка? – объркано попита Боб.
– Сиянието помага на ангелите хранители да намират целите си по-лесно през нощта или в големи тълпи, отколкото някаква снимка. – След кратко замисляне Робърт си каза, че най-вероятно събеседникът му имаше право.
– Добре, а сега какво правим в случая?
– Сега чакаме. Щом катастрофата ще се случи тук, само трябва да изчакаме Бенджамин да дойде и да го спасим.
Някак си на Робърт не му беше спокойно само да чака, вместо да търси детето, но реши да послуша човека с опита. Двамата се дръпнаха от пътя на хората и се облегнаха върху стената на една сграда. Недалеч бе пешеходната пътека, на която най-вероятно щеше да стане катастрофата. Докато стоеше със скръстени ръце, на Робърт му хрумна нов въпрос:
– Филип… – колегата му се обърна с интерес – чудех се… ако някой, когото съм познавал приживе, мине от тук и ме види… няма ли да стане конфузно?
Блондинът се усмихна:
– Такава опасност няма. Дори да срещнеш случайно някой, който те е познавал, той няма да те разпознае. Това е предпазна мярка. Колкото и да те гледа в очите или да му обясняваш кой си, за него ще си напълно непознат. Това трябва много добре да го запомниш.
Робърт погледна към земята и с лека въздишка отвърна:
– Може би…
– Не „може би” – прекъсна го рязко блондинът. – При никакви обстоятелства не трябва да заговаряш човек от дните ти като жив. Може да е опасно.
До този момент Филип никога не бе толкова рязък. Това учуди новобранеца. След този отговор двамата спряха да говорят и зачакаха в неловко мълчание.
Времето отминаваше, а Робърт през половин минута поглеждаше към китката си. Едва тогава осъзна колко много време бяха двадесет минути. По някое време той се усети, че трябва да измисли как да спаси момчето. До броени минути то щеше да е пометено от пиян и безотговорен шофьор. Усещаше как пулсът му скача до небето само при мисълта за предстоящото. При всяко следващо поглеждане към таймера забелязваше, че ръката му трепери все повече. Дали бе достатъчно само да дръпне момчето от пътя на автомобила? Все пак имаше предимство с това, че знаеше какво ще се случи. Часът наближаваше. Накрая остана само една минута, а от Бенджамин Кърк нямаше и следа. Робърт не спираше да се оглежда, но не го откриваше сред тълпата.
– Къде по дяволите е хлапето?! – притеснено запита той.
– Имай търпение! – монотонно каза Филип. – Довери ми се! Правя това от прекалено много време.
Робърт нямаше друг избор, освен да му се довери. Ако двайсетте минути му се струваха много време, то тази последна минута беше безкрайна. На около четири метра от тях до тротоара една котка подскачаше игриво. Явно се бе появила иззад кофите за боклук близо до нея. Тогава тя седна до пешеходната пътека и започна да ближе лапите си и да се чисти. Миг след това крайчецът на окото на Робърт бе прихванат от неестествена светлина. Когато се обърна да разбере от къде идва, видя момчето, което държеше майка си за ръката. Светлината, която блестеше от него, беше златиста и ярка. Явно Филип беше прав за светлината, че привлича повече вниманието. Момчето бе облечено в блузка на червени и бели райета, а русата му коса закриваше голяма част от челото му. Робърт усещаше как нивата на стрес се покачваха. В този момент телефонът на майката звънна и тя пусна ръката на сина си, за да вдигне. Пред погледа на детето се озова седящата котка и то тихичко започна да се приближава към нея. Майката изобщо не забеляза как детето ѝ се отдалечава. Никой от случайните минувачи също не обърна внимание на деветгодишния малчуган. В далечината се чуваше свистенето на гуми. Очевидно беше, че колата, която издаваше звуците, се движеше над ограничението и не след дълго тя се появи зад един завой на петдесетина метра от тълпата. Някои хора обърнаха внимание на шофьора и спряха, за да видят приближаващата се кола, докато други решиха да го игнорират и да си продължат по пътя. Часът настъпи.
– Приготви се да действаш! – сериозно каза Филип.
Очите на Робърт се стрелнаха към детето и той закрачи към него, но в този момент минувачите разбраха, че пияният шофьор се е насочил към тях и всички се втурнаха да се махат от пътя му. Сред паникьосаната тълпа се чу викът на майката, която търсеше изгубения си син, а той стоеше на същата пешеходна пътека, вцепенен от страх. Котката, която толкова искаше да погали, се уплаши от суматохата и побягна към сградата, където до преди малко стояха, и се скри в една дупка на пропуканата стена. Хората пречеха на ангела хранител да стигне до детето и Робърт се буташе с всички сили, за да мине между тях. В главата му светна мисълта, че може и да не успее, че може първата му мисия да е неуспешна. В крайна сметка успя да мине покрай всички и след няколко бързи крачки вече беше до Бенджамин. Нямаше време да се огледа колко далеч е колата. Той само хвана момчето за блузата и го изтегли назад към тротоара, хвърляйки лекото му тяло встрани от пътя на автомобила. Детето падна на земята и се търкулна два пъти, разкървавявайки голите си колене, но беше добре. В този момент Робърт чу звука на спирачките, идващ от приближаващата кола. Той изви главата си в тази посока и бързо, още преди да осъзнае случващото се, скочи встрани от колата, падайки някъде по средата на пътното платно. Инерцията на автомобила го качи на тротоара, забивайки се в кофите, от които бе изскочила котката.
Всичко това се случи в рамките на секунди. Когато всичко затихна, Робърт се изправи, поглеждайки към Бенджамин, който плачеше на земята. Майка му се втурна със сълзи в очите към него, падайки на колене и прегръщайки го силно:
– Миличък, толкова съжалявам! – каза тя през сълзи. Погледът на ангела хранител се насочи към партньора му, който още седеше облегнат на стената. Откъм разбилата се кола се чу звукът на отваряща се врата, а от там излезе брадясалият и зашеметен шофьор. Като изключим кръвта по плешивата му глава и тежкото дишане, той също беше добре. В този момент Робърт погледна към таймера си. Беше спрял да отброява и стоеше на три секунди. Нямаше никакви жертви. Филип скръсти ръцете си и широка усмивка се появи на лицето му. Робърт беше успял.
Усмивката на лицето на Филип не се задържа за дълго, защото той се отблъсна от стената и с бърза крачка се насочи към Робърт. Хората се бяха скупчили около майката с детето, но няколко гневни мъже се бяха насочили към пияния шофьор. Никой не обръщаше внимание на ангелите хранители. Когато русокосият мъж стигна до Робърт го хвана за мишницата и го дръпна:
– Трябва да тръгваме! – каза Филип и двамата поеха в неизвестна посока. Няколко метра по-надолу по улицата старшият спасител спря пред една случайна бежова врата и я отвори.
– Бързо! От тук ще се приберем в „Стълбата”.
– Как изобщо работи всичко това с телепортирането?! – възмутено попита мургавият мъж.
– Сега не е моментът. Хайде!
След като изрече това, Филип мина през вратата, а Робърт го последва, но за миг се спря и погледна към тълпата, където беше спасеното момче. С насълзени очи то гледаше към лицето на майка си, а тя галеше главичката му. Мъжът осъзна какво бе направил, усмихна се и мина през вратата.
Ден първи, спасени животи – 1.
Оставаха още 99.
