В „Дяволът и тъмната вода“ (изд. „Еднорог“, преводач: Богдан Русев) Стюарт Търтън представя завладяваща историческа мистерия, своеобразна комбинация между разследванията на Шерлок Холмс и приключенията в „Карибски пирати“.
Страхът е господар на кораба “Саардам” – флагман на флотилия на Източноиндийската компания. Корабът превозва ценни стоки, горди благородници и окаяни бедняци, но трюмовете му крият и друг товар, обгърнат в тайна.
Когато корабът потегля от пристанището на Батавия, незнаен прокажен отправя проклятие към него, а после бива погълнат от неизвестно как лумнали пламъци. Още в началото на осеммесечното плаване към Амстердам на кораба се появяват демонски знаци и са извършени необясними престъпления. Страхът надига глава. Взаимна ненавист, взаимни обвинения, скрити грехове, алчност и жестокост – всичко това подхранва силата на демона, който вилнее на борда.
А единственият човек, способен да се пребори с такива неразрешими загадки, е окован в трюма на кораба…
Прочетете откъс от романа при нас.
Повечето мускетари в Батавия бяха зачислени към охраната на господарските домове. Блестяха от чистота, стояха мирно и умееха да дремят с отворени очи, но прокъсаната униформа на този мъж подсказваше, че наистина е бил на военна служба. Синята му куртка със стари петна от кръв беше надупчена от куршуми и остриета, а дупките бяха кърпени отново и отново. Червените му бричове стигаха до коленете, а под тях се виждаха загорели от слънцето, космати крака, нашарени от белези и ухапвания от комари. От патрондаша му се полюшваха медни барутници и се удряха в кесийките с клечки, напоени със селитра.
Когато стигна до Арент, мускетарът сръчно тупна с крак по земята, за да му отдаде чест.
– Лейтенант Хейс, аз съм капитан Якоби Дрехт – докладва той, като махна с ръка да отпъди една муха от лицето си. – Командир съм на охраната на генерал-губернатора. Ще плавам с вас, за да отговарям за безопасността на семейството.
Дрехт се обърна към мускетарите, които ги ескортираха.
– Качвайте се в лодката, момчета. Генерал-губернаторът иска господин Пипс да бъде на сигурно място на борда на „Саардам“, преди…
– Чуйте ме! – нареди един дрезгав глас над главите им.
Те проточиха шии и присвиха очи срещу слънцето, за да видят откъде идваше гласът.
На един куп сандъци се беше покачил мъж, облечен в сиви дрипи. Ръцете му бяха омотани с окървавени превръзки, както и лицето му, оставена бе свободна само една тясна ивица за очите.
– Прокажен – промърмори с отвращение Дрехт.
Арент отстъпи крачка назад, без да се замисля. От малък го бяха учили да се бои от тези окаяни люде, само един от които беше достатъчен да донесе гибел на цяло село. Дори само едно прокашляне или едно докосване означаваха бавна, ужасяваща смърт.
– Убийте това създание и го изгорете – заповяда генерал-губернаторът от челото на процесията. – В града не се допускат прокажени.
Настана бъркотия, докато мускетарите безпомощно се споглеждаха. Мъжът беше застанал твърде високо, за да го достигнат с пиките си, мускетите им вече бяха натоварени на борда на „Саардам“, а нито един от тях не носеше лък.
Прокаженият сякаш не забелязваше паниката, а се взираше с пронизващ поглед във всекиго от множеството пред себе си.
– Знайте, че моят господар… – рече той и блуждаещият му поглед се прикова в Арент, като накара сърцето на наемника да подскочи, – е на борда на „Саардам“. Той е повелителят на скритите неща; на всички отчаяни и мрачни деяния. Отправя ви предупреждение, съгласно древните закони. Товарът на „Саардам“ е греховен и всички, които се качат на този кораб, ще бъдат сполетяни от безмилостна съдба. Този кораб не ще стигне до Амстердам.
Когато от устата му излезе последната дума, одеждите му лумнаха в пламъци.
Разплакаха се деца. Над множеството се понесоха ужасени писъци.
Прокаженият не издаде нито звук. Огънят запълзя нагоре по тялото му, докато не го обхвана целия.
Той не помръдна.
Гореше мълчаливо, а погледът му беше прикован в Арент.
Прокаженият сякаш внезапно си даде сметка, че пламъците го поглъщат, и започна да удря с длани по одеждите си.
Мъжът политна назад, падна от сандъците и се просна на земята с отвратителен глух тътен.
Арент грабна едно буре с пиво, прекоси с няколко крачки разстоянието, което ги делеше, отпра капака на бурето с голи ръце и потуши огъня.
Парцалите засъскаха, а миризмата на овъглено опари ноздрите му.
Прокаженият забиваше нокти в пръстта и се гърчеше в агония. Ръцете му до лактите бяха ужасяващо обгорени, а лицето му – почерняло. Само очите му оставаха човешки – с разширени зеници, които диво пулсираха сред сините ириси, полудели от болка.
Устата му беше зейнала за писък, но от гърлото му не излизаше нито звук.
– Това е невъзможно – промърмори Арент.
Той хвърли поглед на Сами, който опъваше веригите си в опит да види по-добре.
– Езикът му е отрязан! – кресна Арент, като се опитваше да надвика врявата на множеството.
– Отдръпнете се, аз съм лечителка! – разнесе се един властен глас.
Една благородна дама си проби път покрай Арент, свали дантеленото си боне и го пъхна в ръцете му. Отдолу се показаха червени къдрици, прибрани с фиби, блестящи от скъпоценни камъни.
Бонето едва-що се беше озовало в ръцете на Арент, когато оттам отново го изтръгна прислужницата, видяла се в чудо, докато се опитваше да държи чадъра за слънце над главата на господарката си и я придумваше да се върне в паланкина.
Арент хвърли поглед обратно към него.
В бързината си благородничката беше откъснала завесата от кукичката, а на земята бяха паднали две големи копринени възглавници. Отвътре през разкъсания плат ги гледаше младо момиче с овално лице. Беше с черна коса и тъмни очи, като огледален образ на генерал-губернатора, който седеше сковано на коня си и неодобрително се взираше в своята съпруга.
– Мамо? – провикна се момичето.
– Един момент, Лиа – отвърна дамата, застанала на колене до прокажения, без да обръща внимание на рибените вътрешности, полепнали по кафявата ѝ рокля. – Ще се опитам да ти помогна – рече му добросърдечно тя. – Доротея?
– Милейди – отвърна прислужницата.
– Стъкленицата ми, моля.
Прислужницата бръкна в ръкава си и извади една малка стъкленица, махна тапата и я подаде на благородничката.
– Това ще облекчи болката ти – каза дамата на страдалеца, като наведе стъкленицата над разтворените му устни.
– Това са дрипи на прокажен – обади се предупредително Арент, когато широките ръкави на благородничката се залюляха опасно близо над нейния пациент.
– Знам това – отвърна кратко тя, докато гледаше как на ръба на стъкленицата се събира гъста капка течност. – Вие сте лейтенант Хейс, нали?
– Арент е достатъчно.
– Арент – рече тя, сякаш опитваше името му на вкус и го намираше за необичаен. – Аз съм Сара Весел.
Тя замълча за миг.
– Сара е достатъчно – добави след това в подражание на грубоватия му отговор.
Дамата леко разклати стъкленицата, така че капката да падне в устата на прокажения. Мъжът мъчително я преглътна, после се разтърси и се отпусна, тялото му престана да се гърчи и очите му се замъглиха.
– Вие сте съпругата на генерал-губернатора? – рече невярващо Арент.
Повечето представители на благородническото съсловие не биха слезли от паланкина си, дори той да избухнеше в пламъци, какво остава пък да изскочат презглава от него, за да помогнат на някой непознат.
– А вие сте слугата на Самюъл Пипс – тросна се в отговор тя.
– Аз… – каза той и се поколеба как да продължи.
Нейното раздразнение го свари неподготвен. Недоумявайки с какво я беше засегнал, той реши да смени темата.
– Какво му дадохте?
– Нещо, което да облекчи болката му – отвърна тя и отново запуши стъкленицата с корковата тапа. – Направено е от местни растения. Самата аз го използвам понякога. Помага ми да заспя.
– Можем ли да сторим нещо за него, милейди? – попита прислужницата, като взе стъкленицата от своята господарка и я прибра обратно в ръкава си. – Да ви донеса ли лечебните пособия?
„Само някой глупак би се опитал да го стори“, помисли си Арент. Животът на война го беше научил без кои крайници можеше да живее човек – и кои леки порязвания щяха да го будят с мъчителна болка всяка нощ, докато не го довършат тихомълком година след сражението. Гниещата плът на прокажения беше предостатъчна сама по себе си, но от тези изгаряния съвсем нямаше спасение. С непрестанни грижи може би щеше да живее един ден или една седмица, но оцеляването невинаги си струваше цената.
– Не, Доротея, благодаря ти – отвърна Сара. – Смятам, че няма да са необходими.
Сара стана и направи знак на Арент да я последва на място, където нямаше да бъдат чути.
– Няма какво повече да направим тук – рече тихо тя. – Не ни остава нищо друго, освен да облекчим мъките му. Дали можете да…
Тя преглътна тежко, сякаш се срамуваше от следващия си въпрос.
– Отнемали ли сте човешки живот?
Арент кимна.
– Можете ли да го направите безболезнено?
Арент отново кимна, с което си спечели мимолетна благодарна усмивка.
– Съжалявам, че самата аз нямам силата да го сторя – каза дамата.
Арент си проби път през зяпачите, които шушукаха, обърна се към един от мускетарите, които охраняваха Сами, и с жест го подкани да му даде сабята си. Вцепенен от ужас, младият войник я извади от ножницата, без да възрази.
– Арент – обади се Сами, за да повика своя приятел да го доближи. – Ти каза, че прокаженият няма език, нали?
– Отрязан е – потвърди Арент. – Отдавна, струва ми се.
– Доведи ми Сара Весел, когато приключиш с това – каза Сами, явно разтревожен. – Този въпрос изисква нашето внимание.
Когато Арент се върна със сабята, Сара падна на колене до смъртно ранения прокажен и протегна ръка да улови неговата, преди да се опомни и да я отдръпне.
– Няма да успея да те излекувам – призна му меко тя. – Но мога да ти предложа безболезнен изход, ако го желаеш?
Устата на прокажения се раздвижи, но от нея излязоха само стонове. Очите му се наляха със сълзи и той кимна.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q1 при завършване на поръчката си.
