„Завръщане в Тъкачната вила“ от Ане Якобс (изд. „Лемур“, преводач: Владимира Старирадева) е четвъртата част от завладяващата семейна сага, в която се преплитат лични битки и социални въпроси на фона на бурните събития от 30-те години на миналия век.
Аугсбург, 1930.
Мари и Паул Мелцер са щастливи и любовта им е по-силна от всякога, възнаградена с третото им дете, вече четиригодишния Курти. Заради световната икономическа криза и тежките времена обаче Паул трябва да се бори за оцеляването на своята тъкачна фабрика. Когато той се разболява неочаквано, Мари поема управлението на предприятието, за да го спаси от фалит. Нужно е да се вземат болезнени решения, за да се избегне разрухата. Съдбата на семейството е поставена на карта и обичната им Тъкачна вила може да бъде спасена само ако останат обединени.
Прочетете откъс от романа при нас.
2
– Виж, лельо Лиза – каза Додо развълнувана. – „Месершмит“ въпреки всичко продължава с конструирането на М20. Направили са реконструкция на опашката. Така пише.
Елизабет Винклер седеше на дивана, държеше на коленете си малката Шарлоте и я хранеше с каша. Бебето лакомо отваряше уста и при всяка нова лъжичка възбудено размахваше пухкавите си ръчички. Мари многократно вече беше казвала на зълва си, че твърде често храни дъщеря си. Малката особено обичаше сладките десерти и на Лиза сърце не ѝ даваше да откаже нещо за ядене на единствената си дъщеря.
– Чу ли ме, лельо Лиза? – повтори Додо. – М20 е пътнически самолет, произвеждат го тук, в Аугсбург, в Баварските самолетостроителни заводи. Може да побере десет пътници. Чудесно е, не мислиш ли?
– Той не беше ли катастрофирал преди време? – разсеяно попита Лиза. Трябваше да внимава Шарлоте, която от няколко дни беше решила, че иска да се храни сама, да не бутне лъжичката от ръката ѝ.
– Да, това беше при първия полет преди две години. Тогава се счупи опашката – потвърди Додо. – Но подобно нещо няма как да се случи пак и затова немската „Луфтханза“ смята да купи три самолета. Представи си само: скоро ще можем да летим със самолет като пътници. Когато стана пилот, ще отлетя с всички ви за Америка.
Докато говореше за това, тя се готвеше да изреже снимката към статията от „Последни новини от Аугсбург“. Щеше да я сложи в тетрадката, в която залепваше всичко, свързано със самолетите.
– Почакай, Додо – викна леля ѝ. – Себастиан още не е прочел вестника, довечера ще я изрежеш.
Племенницата ѝ отпусна ножицата и въздъхна.
– Чичо Себастиан вероятно няма да има нищо против.
– Зависи какво има на обратната страна.
Сбърчила чело, Додо обърна страницата от вестника.
– Тук са некролозите. Чичо Себастиан със сигурност няма да ги чете.
– Е, добре, изрежи снимката.
Лиза обра остатъка от кашата, даде я на малката и накрая изтри с лигавника изцапаната ѝ уста. После помогна на дъщеря си да стъпи на пода и Шарлоте се заклатушка из стаята. В бялата си рок личка с волан тя приличаше на пълничко ангелче със златисти къдрици.
През февруари Додо беше навършила четиринайсет, беше висока за възрастта си, но стройното ѝ тяло все още с нищо не издаваше оформянето на женствени извивки, на което Додо много се радваше и го подчертаваше постоянно. Чупливата ѝ светлоруса коса беше подстригана в къса, модерна прическа, която ѝ стоеше великолепно и пасваше на момчешкия ѝ нрав.
Тя тъкмо изряза скъпоценната снимка от вестника и във всекидневната влезе Хана.
– Додо, трябва да отидеш при баба си. Иска да си направи малка разходка в парка и се нуждае от придружител.
Додо направи физиономия. Разходките с баба не бяха сред любимите ѝ занимания. Бяха досадни, защото се налагаше да ходи бавно, а и изобщо не можеше да говори с нея за самолети. Тъкмо обратното: щом Додо подхванеше темата, ѝ се казваше, че едно младо момиче трябва да се интересува от хубавите дрехи и доброто поведение в обществото.
– Защо Лео не отиде с нея в парка?
– Брат ти трябва да се упражнява на пианото. Госпожа Обрамова възнамерява той в най-скоро време да вземе участие в концерта на консерваторията.
– Лео винаги си намира извинение – измърмори Додо, примирено притисна към гърдите си ценната изрезка от вестника и подаде ножицата на Хана, за да я върне в чекмеджето на бюрото.
– Ах, да – обърна се кухненската помощница към Елизабет Винклер. – Извинете, многоуважаема госпожо, за малко да забравя. Госпожа Грюнлинг чака долу във фоайето.
– За бога, Хана – упрекна я Лиза. – Защо не каза веднага? Доведи я тук и съобщи в кухнята. Поръчай чай и бисквити. Чаят да не е прекалено силен, защото Серафина получава сърцебиене.
Хана припряно грабна детската чинийка и лъжичката, постави ножицата на мястото ѝ и излезе от стаята. Додо също изведнъж се разбърза, не изпитваше никакво желание да се срещне с госпожа Грюнлинг. Тя все още пазеше мрачни спомени за бившата гувернантка Серафина фон Доберн.
– В такъв случай, пожелавам ти приятно пиене на чай, лельо Лиза – рече тя вече на вратата. – Внимавай да не те ухапе.
– Ама че си драка! – разсмя се Лиза и стана от дивана, за да хване малката си дъщеричка, която обработваше с лепкави пръстчета лъснатия скрин в стил Бидермайер. Подаде ѝ една от плюшените играчки, пръснати навсякъде из дневната, и Шарлоте, която отначало възнегодува, нежно притисна до сърцето си бялото плю шено мече. Лиза се загледа разчувствана в малкото си момиченце и изпита дълбока благодарност към съдбата, довела я след дълго лутане до това изпълващо я с усещане за пълноценност съществувание. Себастиан беше любящ съпруг и баща, когото тя дари с три здрави деца, и всички заедно живееха на сигурно място в Тъкачната вила. Да, Лиза дори се превърна в обединителен център за семейството. Мари по цял ден беше заета с модния си салон, а мама бавно остаряваше и беше щастлива, че Лиза я освободи от организирането на домакинството. В Тъкачната вила Лиза бе нужна и я обичаха, а тя предаваше тази любов на всички, които имаха необходимост от нея.
Една от тях отново бе приятелката ѝ от моминските години Серафина, по баща Фон Зонтхайм и вдовица на майор Фон Доберн. След смъртта на съпруга си Серафина изживя тежък период, двете с майка ѝ останаха без никакви средства и Серафина се видя принудена да изкарва прехраната си като гувернантка.
Строгите ѝ прусашки разбирания за възпитанието още будеха кошмари у близнаците на Мари Додо и Лео и разрушиха приятелството ѝ с Лиза. Лиза не позволи на приятелката си от младостта да ѝ нарежда и това се превърна в причина за уволнението ѝ като гувернантка. После двете прекъснаха контакта помежду си за няколко години.
Всъщност Лиза не очакваше пак да види Серафина в Тъкачната вила. Но нещата се наредиха по друг начин. Бившата гувернантка беше назначена за икономка на адвокат Грюнлинг и не след дълго стана госпожа Грюнлинг. Двойката остана бездетна, но както изглеждаше, не и нещастна. Грюнлинг беше оставил зад гърба си буйните години и даже се радваше, че Серафина подрежда живота му и го вкарва със здрава ръка обратно в правия път. Тя упорито се зае да си възвърне общественото положение като госпожа Грюнлинг и дори отново се обади на старата си приятелка Лиза. Естествено, Серафина се интересуваше най-вече от връзката с уважаваното семейство Мелцер, което играеше важна роля в аугсбургското общество. И понеже Лиза беше напълно доволна от живота си и не беше злопаметна, двете се изясниха и на два пъти Серафина беше поканена на чай в Тъкачната вила. Елизабет Винклер обаче отказа да върне визитата.
– Скъпа моя Лиза! – театрално се провикна Серафина, щом ѝ отвориха вратата. – Как прекрасно изглеждаш! И това очарователно ангелче в ръцете ти. Боже, сякаш Рафаело я е нарисувал. Такава розовичка и закръглена – също като мама!
Още отпреди Серафина смесваше дребните бодвания с преувеличени комплименти, но Лиза беше решила да не им обръща внимание. Да, тя спря да кърми Шарлоте едва преди два месеца и формите ѝ още можеха да се нарекат пищни. Но твърдо възнамеряваше да намали излишните килограми през идните месеци. И така, тя търпеливо позволи на приятелката си да я прегърне, при което малката Шарлоте веднага ревна, щом Серафина помилва бузката ѝ със студените си пръсти.
– Колко мило, че ме посещаваш, Серафина. Извинявай, напоследък Лотхен се плаши от непознати. Седни, моля, вдигни плюшеното куче от креслото и го сложи на дивана. Ах, да, и червеният ринг за зъбките е там, вече се чудех къде ли се е дянал.
Серафина се усмихна меко, хвърли кучето и ринга на дивана и почисти тапицерията с ръка, преди да седне. Откакто беше госпожа Грюнлинг, носеше скъпи, модерни дрехи и беше понапълняла, което ѝ отиваше. Беше твърде различна от сухата, облечена в сиво гувернантка – сега беше заможна дама, демонстрираща благородния си произход.
– Какъв рай за децата е тази дневна – продължи тя. – Малката Хана никога ли не подрежда?
– Всъщност Хана изобщо не е отговорна за мен, Финче. Тя е част от домакинството на зълва ми. Детегледачката в момента е в парка с момчетата.
Лиза се ядоса, че трябва да дава обяснения на Серафина заради неразборията в дневната си. За щастие, в този момент влезе Хана с чая и се зае да подреди масата.
– Съжалявам, че се наложи да чакате, госпожо Грюнлинг – каза тя, измъчвана от угризения, и получи благосклонна усмивка.
– Така имах възможност да разгледам прекрасните картини в преддверието, скъпа моя Лиза – подметна госпожа Грюнлинг. – Майката на зълва ти действително е била невероятна художничка! Далеч не е за всеки. Доста смело от страна на Паул да закачи тези картини на входа.
– Мари много се гордее с майка си – защити Лиза родственицата си, въпреки че според нейните убеждения някои от произведенията бяха твърде ексцентрични. Дори Мари беше на мнение, че част от картините не са подходящи за детските очи, и ги беше предоставила за постоянно на градския музей, а други, по-препоръчителни, висяха на по-незабележими места като кабинета или спалнята на Мари и Паул. Но в трапезарията Алисия не позволи да се сложи нито една картина. Затова пък Паул взе три от тях във фабриката, където красяха работната му стая.
Хана наля чай, постави на масата чиния със сладки и изведе малката Шарлоте.
– Колко спокойно си живееш – рече Серафина и сипа сметана в подсладения си чай. – Съвсем уединено с очарователните ти деца. Надявах се всъщност да те видя в сдружението по изкуство. Имаше изложба, която сигурно би те заинтригувала.
– Знаеш, че рядко излизам – отговори Лиза. – Отчуждих се от обществения живот, не ми харесват лишените от смисъл разговори, фукането, всичкото излишно театралничене. Има толкова неща в живота, които са по-важни.
– Определено, мила – съгласи се Серафина. – Имаш чудесен съпруг, който презира обществения живот и предпочита да се грижи за семейството си. Успоредно с това намира време да се застъпи и за нещастните хора, останали без работа. Идеалист е твоят Себастиан. Да се надяваме, че обвързването му с Комунистическата партия никога няма да му навлече неприятности.
– Със сигурност няма, Серафина – отвърна Лиза и се наведе, за да побутне чинията със сладките към приятелката си. – Себастиан напълно осъзнава отговорността си към семейството.
– Убедена съм – побърза да потвърди Серафина, но лицето ѝ я издаде, че лъже. – Представи си, вчера милият Алберт ми разказа, че е видял мъжа ти на една от отвратителните манифестации на Алианса на борците на Червения фронт. Вървял с плакат в ръце редом с униформените.
Тя спря за момент, за да отпие от чая, и похвали приятния му вкус. Лиза почти не я слушаше. Представата, че Себастиан е взел участие в една от опасните демонстрации, я прободе право в сърцето. О, боже, та той тържествено ѝ обеща никога да не го прави!
– Това е напълно невъзможно, Серафина – промълви тя с усилие.
– Веднага казах на Алберт, че се е припознал – обясни Серафина. – Подобно нещо лесно може да се случи, защото по облеклото и държанието си Себастиан почти не се различава от работниците. Той е човек със здрави убеждения, трудно е да не го оцениш, скъпа моя.
Не, Серафина изобщо не беше се променила, както и преди успяваше да улучи болното място на Лиза и да зарови пръст в раната. Навремето решението на Себастиан да се откаже от позицията на счетоводител и вместо това да започне като обикновен работник в тъкачницата, бе довело до остри стълкновения с Паул. Сега из целия град се говореше за това, че зетят на директора на фабриката се облича като работник. Себастиан никога не се явяваше по публични събития, но пък беше член на Комунистическата партия и на съвета във фабриката, където непрестанно поставяше нови, неизпълними изисквания, които да облекчат живота на работниците. Той представляваше постоянен дразнител за Паул, а Алисия със загриженост беше заявила, че така се получава, когато се омъжиш за някого от по-нисше съсловие. Само Мари беше на мнение, че не можеш да принудиш човек като Себастиан да води живот, който не е на нивото му. Щеше да рухне. Лиза също смяташе така. Тя обичаше мъжа си и го защитаваше като лъвица от всички, които го критикуваха.
– Кой можеше да си помисли навремето, скъпа Серафина, че ние двете ще се срещнем отново като щастливи съпруги и ще пием чай заедно – подметна тя с добре изиграна приветливост. – Наскоро Паул отбеляза, че след женитбата си с тебе адвокат Грюнлинг е станал съвсем различен човек.
Серафина видимо се зарадва на похвалата – та тя доста се беше потрудила за повторното си издигане. Носеха се слухове, че отначало Грюнлинг изобщо не бил доволен от икономката си и даже си играел с мисълта да се раздели с домашния дракон. Но Серафина явно владееше изкуството да убеди в добродетелите си човека, от когото зависеше прехраната ѝ. Най-вече в еротичната област. И затова също имаше слухове.
– Хубаво го е казал брат ти, Лиза. Дълбоко в себе си моят Алберт е добродушен и милозлив. Просто имаше нужда от човек до себе си, на когото да разчита и който да накара добрите му заложби да разцъфнат.
С префинен жест тя си взе една от предложените ѝ лешникови сладки и я напъха в устата си. Лиза я дари с усмивка и изстреля стрелата.
– Паул даже смята, че Алберт е станал прекалено мек, за да продължи да отговаря за юридическите въпроси във фабриката. Знаеш, че адвокатът трябва енергично да защитава позицията на довереника си.
Тя дочу глухо хрущене, когато Серафина сдъвка бисквитката и същевременно закри устата си с ръка.
– О, Финче! – изплашено повиши глас Лиза. – Да не би да те заболя? Лешниците стават малко твърди, като ги изпечеш.
Серафина не отговори. Тя продължи да дъвче още известно време, после измъкна носна кърпичка от чантата си и се обърна така, че Лиза да не може да види какво прави. Изглежда, изплю бисквитата.
– Фърфа кафо камък – изфъфли Серафина и изтри уста. – Неверояфно как перфоналъф флага факова нефто на мафафа!
– О, ужасно съжалявам, Финче!
Лиза наистина искрено се изплаши от случилото се, но съчувствието ѝ остана в определени граници. Тя наля чай на Серафина, обеща да смъмри готвачката и помоли гостенката да не си разваля следобеда.
– Искаш ли да ползваш банята? Още не е напълно готова, но има голямо огледало и мраморен умивалник.
Серафина я прекъсна, отказвайки.
– Фрява да фи вървя – заяви тя. – Имам офте няколко пофефтения и не ифкам да префа на домафнифе фи фадълфения.
– Разбира се – кимна Лиза с разбиране и не се опита да задържи Серафина. – Може би пак ще се видим някой ден – отбеляза тя хладно.
– Фъф фигурнофт, мила моя… И нали Паул кафа фамо на фега фова ва Алберф?
– О, не, беше съвсем сериозен.
Това не беше чистата истина, защото Паул направи забележката полусериозно и полушеговито. Но въпреки дребната злополука с бисквитката Лиза не беше в състояние да прости. Твърде дръзко Серафина беше използвала и подхранила страховете ѝ. Приятелката ѝ видимо пребледня, от устните ѝ се откъсна едно „сбогом“ и тя се отправи към вратата.
– Хана! Госпожа Грюнлинг ще си тръгва!
Вместо Хана се появи Герти, която учтиво се поклони пред гостенката и я съпроводи към централното крило, за да я изпрати надолу по стълбището до преддверието, където ѝ помогна с палтото. Веднага след това тя отново се озова в дневната на Винклерови, за да разчисти съдовете.
– Мили боже – рече тя, клатейки глава. – Горката госпожа Грюнлинг! Счупила си е зъба. Горе вдясно имаше дупка.
– Колко неприятно – обади се Лиза с невинно изражение. – Е, зъбите ѝ и без това са изкуствени, зъболекарят сигурно ще ѝ помогне. И кажи на госпожа Бруненмайер, че бисквитите ѝ са ста нали твърдички.
– С удоволствие, многоуважаема госпожо.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки
