За книгата „Бабини-ягини“ (изд. „Жанет 45“) авторката Любов Кронева казва:
Открай време приказните истории ме изправяха пред въпроси, примерно: защо героите все отиват в гората, макар да са предупредени за вълци и други опасности, казано им е да вървят по пътеката, не, сякаш нарочно се залутват в непроходимите дебри. Какво търсят там? Детински въпрос, ще кажете, но колцина от препатилите и поумнелите ще отговорят, без да стигат до забраните, които дори не си струва да се обсъждат: не пипай огъня, ще те изгори, не ходи в гората, защото…
Сега като дълго вървях по дирите на въпросите си, разбрах, че никой няма да се окаже в гората по своя воля, натам го водят страхът и отвращението му от живота, понеже не се справя с него в малката си реалност, отесняла му е. А разказвачите на приказни истории, откакто свят светува, са знаели за гората тилилейска – онази зона на подсъзнателното, в която всеки е принуден да навлезе в един или друг момент, и колкото по-сложно същество става човекът, толкова по-гъста и заплетена е тази гора.
Прочетете откъс от книгата при нас.
В една черна, пречерна гора имало една черна, пречерна къща на кокоши крака и в нея живеела една черна, пречерна жена… И така нататък.
Гората, разбира се, ще ти се види мрачна, навлезеш ли в нея през нощта, както обикновено се случва. И стоиш, не помръдваш. Вече не можеш да се върнеш, не знаеш накъде да вървиш, мракът пропълзява в теб, разлива се като локва, и почваш да си припомняш целия си жалък живот, необратимите неща, и какво би могъл, но не си го направил от глупост и суета, и колко се разкайваш, и как ли ще ти помогне разкаянието, късно е, късно е, никога няма да залепиш счупеното. В тази гора и денем да влезеш, което става внезапно, сякаш с ритник те запращат, пак ще се объркаш в тъмнозелените преплетени дебри, извисени равнодушно до небето, за да го скрият, сред неестествената тишина, прекъсвана от бълбукане и пукане и това пук! е най-потискащо, понеже осъзнаваш и откъде ли ти идва знанието, че с този звук на спукано мехурче си отива нечий живот, животът е толкова нетраен, толкова крехък, вероятно твоят, скъпоценният, е на ред, иначе какво търсиш там… Но има пътека. Винаги има пътека. Появява се изневиделица, за да те изведе при онази жена, черната и пречерната, придърпала те в гората, защото имаш проблеми и не знаеш как да се оправиш с тях в твоя свят, тогава – в нейния, който е тъкмо на ръба между световете. Тя може да ти помогне. Може и да не ти помогне. Понякога се случва чак след години да разбереш какво е направила за теб.
Хващаш пътеката. Ще излезеш на поляна, ще си отдъхнеш, в откритото пространство се диша по-леко, мисълта се прояснява, и там е къщата на госпожа Хеда, астроложката. Нощем отнякъде извира и я обгръща синкаво сияние, сякаш хиляди светулки трепкат наоколо. В селото са убедени, че са соларни лампи, защото как ще примамиш и ще дресираш цял рояк светулки да светят без оглед на сезоните, включително и през зимата, соларни лампи са, няма да се плашиш. Четири колони са разкрачени стабилно на поляната, поне два метра високи, сиви, топли на пипане, нито бръшлян се вие по тях, нито повет ги налазва, чудно все пак, в този планински край семето намери ли педя пръст, веднага ще се посади и накриво ще поникне, а там не ще. Върху тези подпори е самата къщура с островърх покрив от червени керемиди, с бели перденца и сандъчета със здравец и мушкато на прозорците. Навремето разправяли, че стояла на кокоши крака и се въртяла насам-натам, за да държи под око и този, и онзи свят, кой знае как е било, или подпорите са им приличали на кокоши крака, или модата е била такава, да има непременно елементи от животинското и птичето царство, пък и тази история откога се разказва, не се помни вече откога, и почти всичко в нея е замаскирано за успокоение на слушателите, които да си кажат: някъде, но не при нас, има, значи, вещерска къща, може и вещица да им се е натресла, хората там да я мислят, а нашата госпожа Хеда е свястна. И все пак нещичко им остава в съзнанията, задълбава като червей, кара ги да сбират вежди от усилието, после да тръскат глави и да си викат: я стига, свястна си е жената, макар да не е местна. Кой от местните ще се сети да изнесе под крушата старите си куфари, да ги напълни с торопочвена смес, понеже, както споменахме, по техните чукари пръст не се задържа, да засади домати и да върже филизите им с канапчета за клоните на крушата? И какви Биволски сърца отглежда, колкото главата ти! Държи и кокошки, и кози, като нейното сирене няма да намериш, а горе, навръх баира, си е направила градинка от камъни и каквото цвете се хване, билка, бурен, всеки ден и в пек, и в сняг сяда в средата на каменния кръг и медитира, отърсва се от житейските грижи.
Не крие нищо за себе си, охотно разказва за предишния си живот. Физик по образование. Сега децата от селото, закъсат ли в училище, ходят при нея, не й се опират физиката и математиката, та преди работела в завод „Електроника“. След демокрацията – нито „Електроника“, нито работа, мъжът й я оставя, запилява се из чужбините, две деца, как са оцелявали, не е за разправяне. После се разбира, че имало и друг мъж, заради него госпожа Хеда се решила да се разведе, колко й е бил умът да си представи, че ще я вземе както била безработна и с двама подрастващи синове. И тя, за да изкарва някакви пари, пише срещу заплащане дипломни работи на студенти, продава книги на площад „Славейков“, след което чисти един етаж в учреждение наблизо, пазарува, трамвай, автобус до Младост-1. Прибере ли се, силите й стигат колкото да се измие, да сготви, да нахрани децата си, заспива пред телевизора, събужда се сред нощ, а на екрана – палми се полюшват, море се синее, красиви хора пият коктейли със сламки, Божееей, къде ли е този свят…
И тук тя открива за себе си астрологията.
Седи по цял ден на „Славейков“ и какво да прави, чете книги, иначе ще пукне от скука, клиентите не се тълпят. Ще наминат, ще позяпат, ще повъздишат, скъпи са книгите, и гледат да си откраднат каквото са си харесали. Но не и от госпожа Хеда. На нея такива не й минават, никакви случайни движения не убягват от погледа й и забива този поглед в пакостливата ръка, докато не се дръпне като опарена, някои дори се оплакват, че внезапно била изтръпнала, не я чувствали. Та, математическият й ум се прехласва по стройната космическа система, отречена от съвременната наука, но способна да обясни някои неща в житейски план, което науката няма как да направи, и тя направо захапва тази материя, сякаш голяма липса е имало в живота й или знанието и възможностите му са дремели в нея, чакали са своя час.
И на „Славейков“ среща бивша колежка, тя пък почнала работа във вестник, моля ви се, женски седмичник, какво пък, трябва да се яде, и Хеда се врежда да прави хороскопите на граждански договор. Лошото е, че по онова време току изникне нов вестник, препере някакви пари и фалира, но госпожа Хеда става известна, търсят я от други места, както и частни лица, бизнесмени. Свито им е отвътре, няма да го признаят, обаче искат да разберат какво им е писано и Хеда, повече за забава, научава се да гледа и на Таро, и на кафе, и на ръка, ако щете вярвайте, и на локва. На един мъж. Направила си косата, издокарала се, ще ходят на кафе. Тогава още й се ще да се омъжи, поне да не е сама, вечер да сложи глава на нечие рамо, такива ми ти работи, и тук той, без да иска, стъпва в локва. Тя я поглежда разсеяно, но забелязва едно-друго, завихрило се около обувката му, кляка на тротоара, хора се бутат в тях, сърдят се, и тя – ех, главо, главооо!, казва му какво е видяла. Той се превива от смях, през цялата вечер я иронизира, не й вярва, после, но доста после, й споделя колко й бил благодарен. И дотук. Криво й става! Колкото и да се връща назад, да прехвърля случилото се в ума си, все стига дотам, че е трябвало да му каже, трябвало е, а той се уплашил от нея, ами… нормално. Тя от мъка прописва стихотворения, цяла тетрадка напълва, поолеква й на душата и чудна работа!, не може да ги държи само за себе си, непременно, оказва се, иска да ги прочете на много хора, те да се възхитят и знаете ли, възхищават се.
Като заживява при нея болният Иван, декламира му веднъж свое стихотворение, такава си е Хеда, обича да се изфука, пък и да му покаже, че всекиму се случва да изпадне в мъчително състояние, но и то дава хубави резултати. Изслушва я, забил поглед в маратонките си. Баси скапаното, казва накрая, това изобщо не е поезия, а… изкривява се, сякаш ще повърне, не ги четете, продължава безмилостно, тези неща пред хората, излагате се.
Ако сте харесали този откъс, можете да поръчате „Бабини-ягини“ от Ozone.bg с 10% отстъпка с код azcheta.
